„НАЙ-СЕРИОЗНО Е СМЕШНОТО“

• При н.а. Стоянка Мутафова – Варна, лятото на 1983 година: „Народът ако не те признае, не „народен“, и звание „международен“ да носиш, все едно – не можеш да очакваш разбиране, уважение и обич“

В месеца, когато честваме 100 години от рождението на кралицата на комедията – голямата българска актриса Стоянка Мутафова, предлагам на вашето внимание едно интервю с нея, правено в самото начало на журналистическата ми кариера, по време на летуване в морската столица.

Срещнахме се след блестящото й представление в хотела, където беше отседнала. След разговора с нея публикувах следния материал.

… Лятото беше в стихията си. Морето – примамливо, плажовете – горещи, хората – настроени за развлечения. Точно тогава няколко афиша пред кафе-театъра на хотел „Черно море“ във Варна съобщаваха за гастролите на народната артистка Стоянка Мутафова в пиесата на унгарския драматург Ференц Каранти „Роял Бюзендорфер“. Актрисата беше пристигнала от срещуположния край на България, играеше тук няколко представления, а след това й предстоеше друго пътуване, в други градове на страната. Тя просто работеше и тогава, когато всички останали почиваха. Но сигурно точно затова Стоянка Мутафова е тази, поради присъствието на която е излишно да казваме и доказваме, че салонът беше препълнен.

Пиесата разработва в сложен психологически план темата за самотата. Героинята се превъплъщава виртуозно в шест пълнокръвни гротескно-пародийни, истински, живи сатирични образа. И всеки от тях живее ярко и самостоятелно на сцената, за да се оформи накрая един единствен и силно драматичен персонаж – самотният човек.

–Спомням си думите на Вашата героиня: „На земята има три милиарда самотни хора…“ Какво е вашето творческо тълкуване на тази тема?

– Нима сте забравили? Моята героиня казва това малко преди да помоли пианиста да не продава рояла и да свири понякога за нея. Тя не иска да бъде сама. Аз мисля, че самотата не у заложена дълбоко в човешката природа. Има наистина едно място в човешката душа, където човек иска да остане сам със себе си. Да си призная, аз обичам да се усамотявам. Но то е защото работя с много хора и защото тази самота не ми е наложена. Иначе, в абсолютна самота човек е невъзможно да живее.

– Отново реплика на Вашата героиня: „Изтръгнах от себе си някаква чувствителност, ако въобще тя съществува у човека вече.“ Изгуби ли се човешката чувствителност?

– Изгуби се в желанието всеки да надхитри другия, в страшната надпревара с времето, в технизирането на чувствата. Спомнете си обаче, че накрая тя си връща емоционалността – когато разбира, че е открила един чист човек. Така че всеки носи своята чувствителност и макар да я таи дълбоко в себе си, в един момент тя излиза наяве.

– Кой е адресатът на Вашата сатира?

– Аз обикновено играя обратната страна на нещата. Пресъздавайки отрицателни образи, аз съм убедена, че те са най-доброто средство да се бориш с лицемерието, тартюфщината, неискреността, които съпътстват живота. Ако през цялото време хленчиш и ревеш по сцената, ще омръзнеш. А въпросът е да се стигне до целта.

– В един разговор с покойния з.а. Николай Дойчев той спомена, че е играл с удоволствие в „Юда“ – една пиеса на Вашия баща, популярния за времето си драматург Константин Мутафов. Какво получихте в наследство от своите родители?

– Много малко ме занимава еснафската страна на живота. Почти ми липсва практицизъм. Така са ме възпитали моите родители. Майка ми беше завършила класическа филология и история в Париж, баща ми – литература във Флоренция. В нашата къща помня книги, интересни гости – художници, писатели, артисти, журналисти. У нас не се говореше за пари и имоти. Майка ми свиреше на пиано, баща ми пееше, аз танцувах. Моят баща, който беше драматург в Народния театър, успя да предизвика интереса ми към книгите още в най-ранна възраст. Една вечер ми прочете разказа на Тургенев „Муму“, без да ми каже кой е авторът. Но така аз неусетно се заинтересовах и започнах да търся сама. А майка ми почина скоро, на 97-одишна възраст.

– В интервю пред сп. “Отечество“, н.а. Георги Парцалев казва: „Ако имах втори живот, бих го изживял по същия начин.“ А Вие?

Ще отговоря по абсолютно същия начин. Животът ми не е бил лек, но съм ог изживяла пълноценно и не съжалявам за нищо. Не мога да си представя как се чувстват хората, които не са оставили нищо след себе си.

–Какво мисли популярната актриса за популярността?

– Понякога ми тежи, но ако я изгубя, ще се чувствам недобре.

– Когато смехът стане професия, както при Вас, възприемате ли го по-различно от другите хора? Какво е смехът за най-изявената наша комедийна актриса?

– Мисля, че е най-сериозното нещо. Както казва Уилям Сароян: „ Смехът е надежда“. Смехът най-трудно може да се изтръгне от хората, мъчно се пише, мъчно се прави. Дразня се когато, след като се е насмял, някой каже: „Хайде сега да поговорим нещо сериозно!“ Смешното е също сериозно. Неслучайно в древна Елада комедията е възникнала след трагедията. Защото трагедия се играе по-лесно.

– Кое е най-силното Ви артистично преживяване?

– Аз преживявам силно всяка роля. Но обичам ролята на Ержи Орбан в „Игра на котки“ от Йоркени, постановка на Н. Поляков в Сатиричния театър, обичам и ролята си в „Роял Бюзендорфер“.  В Театър 199, в „Куклата“ на Мирон Иванов играя ролята на една самотница, в същия театър ще участвам, заедно с Жоржета Чакърова, в друга пиеса на същата тема. Струва ми се обаче, че темата за самотата напоследък много се експлоатира и скоро ще омръзне на публиката.

– Еднакво активна сте в киното, театъра, телевизионните предавания. Имате ли предпочитания?

– Имам желания. Искам да се снимам в една драматична роля, във филм по произведението на Бърнад Шоу „Професията на г-жа Уорън“ с режисьор з.а. Нина Минкова.

– Кое е най-смешното във Вашата професия?

– Това, че когато ти е най-тъжно, трябва да се смееш.

– Любимият Ви партньор?

– Той трябва да е добър артист, независимо дали е млад или стар. Но естествено, любим мой партньор ще си остане Георги Парцалев. Той е силно чувствителен, драматичен артист, който тепърва ще прави най-интересните си роли. Иска ми се с него да изиграя нещо от рода на „Роял Бюзендорфер“.

– Какво се крие зад званието „народна артистка“?

– Радвам се, се хората ме обичат. Надявам се, че при мен званието „народен“ се покрива с понятието „народен“. Аз мисля, че оценката на народа е най-верният показател за стойността на изкуството. Истинското изкуство не може да бъде отминато от народа. Народът ако не те признае, не „народен“, и звание „международен“ да носиш, все едно – не можеш да очакваш разбиране, уважение и обич.

Разговора води:

                                                                                      Щилияна ВАСИЛЕВА

                                                                              в. „Сливенско дело“, бр.109, 17.09.1983 г.