- Доайенът на българската журналистика отлетя към небето на 96 – Кирил Янев, който караше и най-мълчаливите да проговорят
Големият журналист почина на 10 януари, два дни след като навърши 96 години. Книгите, които той написа, ще се четат и препрочитат и занапред, а следата, която остави, ще продължи да сочи пътя към високия професионализъм в журналистиката. Защото той цял живот остана търсач на истината – онази, истинската, която по разни причини дълго е била премълчавана и изкривявана, която не се бои да хвърли сянка върху гения на вождовете и има доблестта да съживи забравени или отричани герои.
Детството му минава сред рибарите на родния Ахтопол, в семейство на бежанци от Одринска Тракия. Той притежава тяхната устойчивост и сила, но не тръгва по техния път. И докато близките намират идеята на Кирил да стане журналист за почти налудничава, той вече печата първите си статии в стенвестника на бургаската гимназия. Техни герои са моряците, докерите, колоритните местни знаменитости. Много скоро вестник „Кооперативно село“ забелязва таланта на напористия младок и го прави свой кореспондент. После го „изтеглят“ в София. Следват „Отечествен фронт“, „Труд”, култовото списание „Отечество“, на което става и главен редактор, първите броеве и на легендарното седмично издание на СБЖ. Работата си в „Поглед“ Янев определя като най-добрия период от кариерата си. „Там бяхме доста освободени.“ – казва. Отгоре обаче решиха, че сме правели жълт вестник и ни разгониха. Той вярваше, че вестникарството е изкуство. За което неговият задочен наставник Йосиф Хербст казва: „Вестникарството вече се признава за наука, макар че всъщност то е изкуство”.
Ръководни постове Кирил Янев е заемал, но се определя сам като репортер, като човек скитник, който като хрътка преследва героите си и развързва езика им, независимо, че някои от тях десетилетия са мълчали.
Такъв е Константин Телегин, който е начело на Червената армия при навлизането й в Берлин през май 1945 година. Генералът никога не е давал интервюта, но това, което казва пред българина, взривява много митове. Всичко, за което говори той, се случва през последните дни на войната.
На 12 април 1945 г. умира американският президент Франклин Делано Рузвелт. Във фюрербункера, на 17 метра под земята, защитен от триметрови бетонни стени, Хитлер тържествува, с надеждата, че с коалицията е свършено. На 20 април той празнува последния си рожден ден, а Сталин вече е избрал двамата щастливци, които ще издигнат червеното знаме върху руините на победена Германия. Това са грузинецът Мелитон Кантария и руснакът Вася Егоров. Байракът е специално извезан в московска работилница, а на дръжката му е изписано: „Знаме на победата“. На своя глава обаче генерал Телегин нарежда на петима свои бойци да увият около телата си червен плат и да го развеят върху статуята на богинята на победата. Първи го прави в 22,30 часа на 30 април сержант Михаил Минин. По обяд на 1 май то е фотографирано от борда на самолет По-2. Снимката е на военния кореспондент Виктор Тьомин и обикаля световната преса. Сталин обаче е бесен. Това е провокация. Провалят сценария му. Два дни след това избраниците му, следвани от фоторепортери и кинооператори, издигат щурмовия флаг на 150-та стрелкова дивизия и стават герои на Съветския съюз.
За тази си и още някой волности генерал Телегин е изпратен за 25 години в Гулаг. Излиза след смъртта на вожда. Историята със знамето и още някои легенди развенчава офицерът пред българския журналист.
Жертвите на Съветската армия в тези последни дни преди победата са 304 848 – четири пъти повече от официално обявените, твърди той. След публикуването на тези данни в списание „Отечество“, от съветското посолство са нервни, настояват авторът да разкрие източника на информацията си. Той отказва.
Кирил Янев е написал много художествено-документални книги: „Операция Пойнт Бленк – цел България”, „Смертю смерт поправ”, „Голямото журналистическо жертвоприношение”.
За работата си върху последната, озаглавена „Фюрерът умря в 3,30 часа“ той казваше:
„Пиша я четиридесет години. Последните дванадесет месеца – неуморно. Свърших я и най-после се наспах, както ми се ще.“
Една от героините на тази книга е Клавдия Бутова. Тя е на седемнадесет, когато изнася от бойното поле и спасява 220 ранени бойци. След войната подвигът й бързо се забравя. Сещат се за нея, когато британците й връчват много висока награда.
Кирил Янев се запознава в Клавдия тридесет години след като ужасът е отминал. Тогава тя е като сестра в хирургията в Севастопол. Не съм за този свят, казала му. Имала прекрасно семейство, но предсмъртни викове не я оставали да заспи. Тогава ставала и тръгвала по улиците. Виждала отново вражеския танк, премазал пред очите й трима ранени, които преди това е спасила. В този миг косата й побеляла.
Години наред й купувахме от чужбина хубави бои и й ги пращахме. Днес героинята вече я няма на този свят.“, разказваше Янев.
Именият журналист се е срещал и е разговарял с много легендарни исторически личности: съветските маршали Георгий Жуков и Константин Рокосовски, с виетнамския лидер Хо Ши Мин, палестинския – Ясер Арафат… Но той обичаше да разказва и пише повече за онези, забравените – героите, които народът не вижда по парадните трибуни. Един от тях е летецът Захар Сорокин. Той защитава от небето американските конвои, които носят продоволстие и оръжие в Мурманск. При една от битките се врязва в самолета на един от германските асове.
По чудо двамата се оказват живи върху замръзнало езеро. Сорокин успява да убие немеца, но миг след това отнякъде изплува друг. Този път битката е жестока. Двамата вадят ножове. Руснакът е ранен в крака, металното острие прорязва шията му. Накрая противникът е мъртъв. Осем дни Захар пълзи окървавен през ледената пустош. Намират го и веднага отрязват и двата му крака, дори му обещават някаква лека служба. Но не. Това не е неговият живот. Приятели му правят протези. Скоро той вече е в самолета. Лети. За поредния бой. „Луфтвафе“ тревожно алармира: „Ахтунг, във въздуха Захар!!!“. Британското правителство го награждава с най-високия си орден „Бог и империя“.
Той първи, в своя книга, възкресява името на английския майор Томпсън. Десетилетия то е потънало в забрава и се споменава само като наименование на гара, недалеч от София. Неговата съдба е трагична. По време на войната е изпратен у нас, за да установи връзка на българските партизани с британското командване. Хващат ги и го разстрелват край село Литаково. Георги Димитров го обявява за герой, кани в България майката и брат му. Кирил Янев също успява да се срещна с тях. Чува разказа и на хора, които са го познавали лично. Студената война обаче вледенява отношенията ни с Англия. Чърчил не крие неприязанта си към българите. Томпсън вече е герой в родината си, но у нас е обявен за шпионин и предател. За него е забранено да се пише и говори.
В своята книга Кирил Янев възкресява истинския му образ: на човек романтик, красавец, борец за правда и равенство между хората, каквото никога няма да има.
Всяка книга е откровение на автора. Тя е негова изстрадана истина, болка, надежда и упование. Това с особена сила е валидно за мемоарната литература. Споменът, разказът за миналото от дистанцията на времето носи в себе си нещо много съкровено и навярно затова е така вълнуващ.
Книгата на Кирил Янев „Пост скриптум“ ни среща с изключителни личности – писатели, поети, художници, политици, общественици, всичките те – големи професионалисти в своята област… И няма значение дали това е Назъм Хикмет, синът на Сергей Есенин или синът на Фидел Кастро, защото споделеното от тях е искрено и преживяно. Техните разкази не само възстановяват събитията от миналото, които имат важно значение за съдбите на техните държави и народи, но и преоткриват богатия им духовен свят и изпълнен с чисти копнежи за живот.
Мълчанието около името на Кръстана Янева е голямата болка на журналиста. Тя, под името Фрида, е част от разузнавателната дружина „Червеният оркестър“, която се бори против нацизма. Обикаля Париж, Прага, Брюксел…, събира сведения, пренася опасни пратки. Арестувана е в квартирата си в Берлин на 29 април 1943-та. Години след това Янев намира хазайката й, от която научава, че момичето е било измъчвано 49 дни и осъдено на смърт чрез гилотиниране. Погребана в руското военно гробище в Берлин.
Преди доста време, на кръстовището на улиците „Патриарх Евтимий“ и „Граф Игнатиев“, където е било общежитието за сираци, в което тя е работила, имаше плоча на Фрида. –разказваше Янев. Три години след 10 ноември 1989 година, решиха да я махнат. Случих се там и поисках да я прибера и съхраня, но работникът, който я трошеше, ми обясни, че му е нужна, за да се отчете. А в Германия, в дома, където е живяла антифашистката Кръстана Янева, паметната плочи седи непокътната.
Такъв беше Кирил Янев – доайенът на българската журналистика, вестникарят, писателят, търсачът на истината, репортерът, който броди по тлаки, паланки и лъскави кабинети и съвестно записва безценните спомени на селяни, градска интелигенция, поети, маршали, с натежили от ордени кители, дълбоко законспирирани разузнавачи. Техните спомени са най-голямото богатство, което ни оставя.
Исак Гозес
Споделете в социалните мрежи
Редактор: Щилияна Василева
Журналист, автор, редактор, пиар. Хуманитарни занимания със словото. Не си правя илюзии, че Словото днес е на особена почит. Но зная също, че то е в началото на всички човешки неща, което ми дава надежда, че има смисъл и най-малкото добро дело в негова чест.




















