АНТОН ДОНЧЕВ НА 90

За съдбата на „Време разделно“ и защо въодушевените чужди кинематографисти са били дистанцирани от пресъздаването на романа.

Автор: Исак ГОЗЕС

Писателят Антон Дончев навърши деветдесет години. Днес, поне възрастово, го превъзхожда само един класик на родната книжнина. Анжел Вагенщайн гони 98.

Хронисти разказват, че веднаж изявеният киносценарист подхвърлил на Дончев:

-Италианците искат да издадат „Време разделно“ в джобен формат.

– Да, но да не е за джобни пари. – отвърнал юбилярът.

Големите, освен талантливи, са и остроумни.

На младини Антон Дончев се отказва от престижния пост младши съдия във Велико Търново, след като решава да търси истината в книгите. Първият му роман е „Сказание за Самуил и брат му Арон, за синовете им Радомир и Владислав, за старейшината Горазд Мъдрия и много други хора“.  Ядовете около него са по-дълги от заглавието. Резултатът – болести и дългове.

И „Време разделно“ не се ражда в копринени пелени. Трудният път на романа започва от родопското село Момчиловци. Нощта е непрогледна, огласяна на кучешки лай, но в целия този мрак младият писател вижда приказна жена, с дълги спуснати коси, облечена в бала риза. Боса, тя не стъпва, а лети над ливадата. Красивото лице е осветено от свещ, която гори в ръцете й. Миг след това видението изчезва. Но то вече си има име – Елица.

Антон Дончев е обсебен от видяното и трагичната съдба на българомохамеданите по време на турското робство. Работи в малка манастирска килия в продължение на 41 дни. Почти не се храни. Мъчат го болки в бъбреците. Спомен от това писателят пази и до днес: снопче остатъци от моливите, с които е писал и малък бележник-дневник, в който преживяното е отбелязано  ден по ден.

Последната точка на романа  е поставена на 25 октомври 1963 година. Пръв го чете бащата на Антон и кима одобрително, чичо му го преписва на машина. Първото издателство, на което е предложен, го отхвърля.  И по-късно, когато се  появява  по книжарниците, романът не прави никакво  впечатление. Малцина от гилдията го критикуват, а повечето не го забелязват. Трябва да се намеси един родопчанин – Николай Хайтов, човек,  който разбира от тези работи. Именно той публично заявява: Антон Дончев е написал голяма книга. Следва шум и второ издание. Авторът продължава да живее с чувството, че не създал шедьовър, но усеща, че от гърба му се смъкнал  огромен товар.

После Цветан Стоянов, покойният литуратурен критик, философ, преводач, писател, занася  екземпляр на  Петър Увалиев в Лондон.  Той го прочита,  превежда двадесетина страници на италиански и английски и ги дава на един лондонски  издател. Англичаните го печатат първи, после същият превод е  издаден и в Съединените щати с невероятен успех.

Но въпреки това, пътят  на автора не е постлан с рози:  В едно интервю той споделя: „Когато романът излезе в Съединените щати, американците поискаха да го наградят като най-добър исторически роман на годината. Този приз те  дават само на своите. Поканата да присъствам при обявяването на наградата, обаче, бе скрита. След време, когато посетих САЩ, издателят ми отказа да седне до мен. Беше възмутен, че не съм отишъл. Каза, че наградата многократно щяла да вдигне тиража. Че му съсипвам бизнеса. А той издаваше по сто книги месечно.“

През 1966 година в  Рим и Лондон  Петър  Увалиев  срещна автора с  плеяда кинематографисти, въодушевени от романа. Избухва интерес към филмирането на  книгата от много големи имена. Продуцентът Карло Понти, съпруг на София Лорен, пръв решава да снима филм по „Време Разделно“ . Говори за голяма международна продукция.  По радиото великият  Лоурънс Оливие обявява, че ще играе Караибрахим, Антъни Куин иска да е Манол. Подписват договор. Българинът е съсценарист, заедно със създателя на „Октопод“ Енио де Кончини. Двамата работят усилено. Но от София, от голямата  къща на ЦК на БКП, забраняват. Италианците предлагат на Дончев да остане в Рим. Да стане  невъзвръщенец срещу  много пари. Той отказва и се връща.

През 1968 година шефът на киногиганта „Парамонт“  Дино де Лурентис също е в София. Преди това е написал писмо до Тодор Живков, в което го моли да разреши снимането на филма. Отговор няма.

Руснаците също се намесват. Дори големият Сергей Бондарчук се включва в битката за правата, но и този път напразно. По-късно става ясно, че цялата тази съпротива идва от българските киноматографисти, които за нищо на света не искат да дадат „Време разделно“ на чужденците. Филмът се снима в България, дори печели надпреварата за кинопроизведение на двадесети век, но Антон Дончев не го счита за свой. Една от причините е, че тогава неговият сценарий е отхвърлен.

Романът „Време разделно“ е преведен на 33 езика, прочетен е от милиони читатели по целия свят. Има почти 1000 страници рецензии, от които  200 са  български и осемстотин на чужди автори. Почти всички са положителни, някои – възторжени. Статии са излизали в най-големите списания и  вестници в света. „Време разделно“ се съхранява в библиотеките на поне десет чуждестранни  президенти и двама папи.Романът привлича вниманието и на Нобеловия комитет. От Стокхолм пращат в София мастит свой член да се срещне с Антон Дончев. По време на визитата си, гостът е придружен от младата  си и и красива съпруга. В един момент обаче между нея и човека от службите, които охраняват семейството, започва флирт. Той продължава в хотелската спалня. Съпругът ги хваща, а за да оправдае изневярата, дамата започва да крещи, че я изнасилват. Гостът се тръгва бесен и повече не иска да чуе за България. Така Нобеловата награда за пореден път  заобикаля родните граници.

Исак ГОЗЕС