ПЕНЬО ПЕНЕВ – ПОЕТЪТ „ГЛАС И СЪВЕСТ НА ЕПОХАТА“

• Интервю с Иван Гранитски за юбилейното издание на стихосбирката на поета, по повод 90 години от рождението му

Автор: Исак ГОЗЕС

В полунощ  на 26 април 1959 година в стая N 118  на хотел „Москва“ в Димитровград Пеньо Пенев за последен път взема писалката, пише няколко писма и своята епитафия: „ За него никой не миля, /не найде никъде покой./ От чужди рани той боля, / умря от чужди рани той…“

Намират го на следващата сутрин, почти безжизнен, след като е изпил шестдесет таблетки веронал.

Така завършва земния път на един от най-големите поети на България.

На 7 май се навършиха деветдесет години от неговото рождение. Днес родната му къща в севлиевското село Добромирка е превърната в музей, десетки  поспират смирени всеки ден  пред бронзовата му фигура в Димитровград. „Човекът е човек тогава, когато е на път“, стана верою на милиони по света.

Тази година пандемията промени честването на рождената дата на поета. Честването се отлага за празника на Димитровград – 2 септември. Тогава ще бъде представена и книгата на поета с ватенката „Аз, глас и съвест на епохата“. В нея ще видим за първи път, наред със  стихове на Пенев  и картини на неговия син Владимир, рисувани през последните две години и инспирирани от поезията на баща му. Те ще бъдат показани и на отделна изложба.

В 33 библиофилски екземпляра,  рисунките ще са оригинали. Ще има и диск, в който ще звучи  гласът на самия поет.  Записът на поемата „Дни на проверка“ е направен в далечната 1958 година, в ателието на скулптора Николай Шмиргела, който тогава е от малцината в София, които имат магнетофон, при това престижната марка „Ухер“. Лентата се съхранява в „Златния фонд“ на БНР.

Иван Гранитски е носителят на Националната литературна  награда на името на Пеньо Пенев за 2020 година. Той е и съставител на юбилейното издание на стихосбирката на поета „Аз, глас и съвест на епохата“.

• Господин Гранитски, 90 години след рождението на Пеньо Пенев и шест десетилетия след неговата смърт, какво ново открихте, докато готвехте най-новото издание със стихове на поета?
• Преди всичко, за пореден път се възхитих на мащабите на неговия талант.  Пеньо Пенев е от тази фаланга творци, които носят огъня на великата българска поезия като  Ботев, Вазов, Яворов,  Гео Милев, Вапцаров. Той е от този тип автори, които всяко поколение ще преоткрива. В неговата стихове има безценни,  златни зрънца,  които при всяко прочитане доказват могъщата сила на поетичното му вдъхновение. Истината е, че  години наред той бе подценяван , определян единствено като певец на новото строителство. Няма нищо по- невярно от едно такова твърдение. Напротив, Пеньо Пенев  е един от класиците на модерната българска поезия за последните сто години. Той е в десетката на най-големите български поети на 20 век и до днес.

– Изминали са толкова години от гибелта му, живеем в друго време. Не е ли причина това, той да бъде забравен?

– Не. Пеньо Пенев не забравен и причината  е могъща сила, вътрешният огън на неговата поезия. Свидетели сме, че  през годините отшумяха много  лесни слави. Просто изчезнаха, няма ги. Докато Пеньо Пенев тепърва ще се препочита,  преоткрива  и все повече ще бъде обичан от днешните и  бъдещи поколения.

– Можеше да има поета да има друга съдба? Можеше ли да избегне тази фатална нощ и таблетките веронал?

– Според мен можеше. Но той е много чуствителен дух, раним, получил е много удари от колеги, от обществото, вечно неразбран и  тази му чуствителност е прекършила рано живота му. Същото можем да кажем и за Ботев, Дебелянов, Вапцаров.

– Защо е останал неразбран от обществото? Може би личните драми и слабости също са повлияли за фаталното решение?

– Личните драми имат значение, но не са определящи. В поемата си „Дни на проверка“, Пенев  директно говори за кариеристите, нагаждачите, че за тях  партиен секретар е търбухът, матералното, властта, службгонството. Тези огорчения са покрусили младият  поет. Той е от Ботевско коляно, силно люби и силно мрази. Той вижда социалния фалш и демагогията, който се задават и поразяват системата.  Тези разочарования се  усещат  много рано. Неговото възмущение и гняв заради всичко това се превръщат в гняв към самия себе си. Той не напразно провъзгласява за свой бог Маяковски.  Той също като кумира си не може да понесе разрива между великия идеал и мерзката действителност.  Затова накрая на живота си написва на портрета на Маяковски: „При тебе идвам, бог мой“. После се самоубива. Иначе тези лични разочарования, любови, драми в кръчмата са само подробности от пейзажа.

– Има ли място и днес Пеньо Пенев в учебниците?  

– В нашите учебници, през последните тридесет години,  неолибералите и соросоите нанесоха непоправими щети. В тях  трабва да се върнат мащабно автори като Ботев , Вапцаров, Гео Милев, Петко и Пенчо  Славейкови, Пеньо Пенев.  Творбите на тези колоси ще са  душеспасително лекарство за младото поколение. Не можеш да си българни и достойно личност,  ако не се зареждаш от вътрешната светлина тези гении.

– Заглавите на книгата е взети от стих на Пенев „Аз глас  и съвест  на епохата. Не звучи ли това много помпозно в днешно време?

– Не. Никак не е помпозно. Защото  с живота и с творчеството си Пеньо Пенев доказва, че е точно това. Ненапразно Маяковски му е учител.

-Кое е последното, което е написал Пеньо Пенев?

– Във фаталната нощ на 26 април 1959 година, освен „Епитафия за мене“, поетът е написал:

Страхувам се… Страхувам се…не ще ми стигне времето.

Върху клепачите ще слезе вечерта…

Ще бъдат недовършени поемите

И недопята песента…

Интервю на Исак ГОЗЕС