БИТКА ЗА СМЕТ

• За бобрите, стареца и кучето

В сребристото есенно утро, населило със златен листопад градските дворове, старият доктор беше седнал на ниско дъвено столче под вечнозеления  бор и събираше шишарки за зимата в счупена пластмасова щайга. Вярното му куче Марк, което го следваше навсякъде, седеше с наострени уши, изправено зад него и както обикновено, пазеше гърба му, като го близваше от време на време любовно по ухото. С Марк бяха неразделна дружина, отхранил го беше от кутре до сегашното силно и предано куче. Гледаше го внимателно в очите и рядко грешеше за това, което иска неговият стопанин. Разбираше всичко, което докторът казва, само дето не говореше. Привърза се към него с обич и вярност, стана му приятел и брат, това обичайно се случва между куче и самотен старец. Докторът не искаше да го глези, бранеше се от кучешките му прегръдки и целувки, но Марк поне веднъж на ден успяваше да го издебне и да го лизне с език по лицето, след което доволно обикаляше няколко пъти двора с щастливо навирена опашка.

– Докторе, млякото дойде! – викна съседката Любов през оградата.

– Идвам веднага. Пази ми ред. – отговори й той с хрипкав глас.

Докторът изправи бавно скования си от годините гръб и провлачи чехли към къщи, да вземе голямата стъклена бутилка. В нея купуваше, в дружеска надпревара със съседите, прясно мляко от една селянка. Тя всяка сутрин караше с пикапа си в града млякото от издоените на село крави, защото не искаше да го продава на безценица на накацалите край малка й ферма хитри прекупвачи. Селянката – яка жена, наметната с кожен овчи елек и стъпила в мръснобели гумени ботуши, спираше на кръстопътя пред тях рано сутрин, преди да отворят околните бакалии и баничарници, а там вече я чакаха на опашка двадесетина жени и мъже в различна възраст, заклети почитатели на домашното производство, които всеки ден се множаха. Опашката нервно следеше движенията на олющената тенекиена фуния, с която жената пресипваше по литър-два от пластмасовите туби в бутилките и всеки чифт очи се надяваше млякото да не свърши докато дойде неговия ред. Понякога, като чуеше по безжичния телефон, че данъчните инспектори са тръгнали на лов за нелегални търговци, селянката се скриваше в сокачката зад църквата, а верните й клиенти я намираха и там, защото знаеха мястото, но пазеха в тайна скривалището.

Старият доктор беше един от известните хирурзи в този град, който не беше нито малък, нито голям, но по-скоро клонеше към големите. Зад гърба му се издигаха сини планински вериги, а зелените баири пред тях го затваряха в топла прегръдка, в която неговите жители се чувстваха защитени. Само лудите ветрове минаваха необуздано през боазите и се сбираха съзаклятнически в града, за да го бележат во веки веков със своя уникален хоровод, играещ сезонно един път скоклив и весел, друг път бурен и вледеняващ танц. Бората често се втурваше и през Четирите кьошета на централната градска махала, която навремето се наричала Старо място за молитва, а сега й казваха Докторския квартал, заради многото лекари, които се бяха заселили там постепенно. На едно от четирите кьошета беше къщата на най-стария сред тях доктор, която баща му, някогашният архитект Боров, построил в парцела на купена от него стара турска къща. Като съборил старата кирпичина, още преди да започне строежа на новата къща, архитектът засадил в своя чест малко борче.

За осемдесет години борът беше станал огромен и върхът му, облечен във вечнозелено, се извисяваше мощно над комина на двукатната къща. Често го питаха защо не го махне, нали от него полза няма, само дето есенес засипва покрива му със сухи иглички. Знае ли той, че това масивно дърво с дебела напукана кора става опасно, ако вземе да съхне? В съседната махала, като паднал един такъв бор по време на зимна фъртуна – строшил покрива до него на две. Да, обаче борът на д-р Боров не само не умираше, ами източи втори връх нагоре, по-як и силен от първия. Тогава той беше на върха на лекарската си слава. Докторът искрено вярваше, че първият връх пази спомена за баща му, вторият ще запази памет за неговия път в годините, в което намираше природна логика. Той така и така вървя през живота с рогата напред, с развени от вятъра кестеняви къдрици и без шапка, за да не се налага да я сваля пред измислени местни величия. Управниците бяха гунчовци от селата, яхнали партиен билет, такова беше времето на работническо-селската диктатура. Не смееха да го закачат, защото имаха респект от знанието, авторитета и славата му. Навремето беше известен в цялата околия не само като сръчен оператор и безпогрешен диагностик, но и като неуморен бохема и любовник, обзавел къщите на не една и две метреси, в които винаги се влюбваше дълбоко и искрено.

Никога не се разведе, остана верен на старозаветната традиция и единственото си мъжко дете, което се запиля зад океана да си търси късмета. Сега докторът, на младини висок и строен хубавец, беше овдовял, остарял и прегърбен, самотна сянка от минало величие. Започна да тътри крака, треморът в ръцете му се усили, а някогашният му магнетичен поглед стана сълзлив и примирен, макар да запази оня мек ироничен лъч, с който винаги рентгеново заснимаше и безпогрешно разчиташе всеки човек или пациент.

Точно затвори дебелото старомодно резе на желязната пътна  врата зад себе си, когато шумът от сутрешните автомобили по оживената улица край къщата му ненадейно спря. Спряха автомобилите, за да отворят път на широка и тежка, натъкмена в синьо-оранжево оперение, кола за смет, която се промъкваше бавно и предпазливо под опънатите над кръстовището електрически жици. Колата спря точно на неговото кьоше и стовари до знака „Стоп“ огромен казан за смет тип бобър, пред който шофьорите започнаха да спират и да опъват вратове като жирафи, за да видят идващите от няколкото пресечни улици автомобили.

– Никой няма да вижда какво идва отгоре от този казан! – коментираха собственици на автомобили.

– То като виждаха досега, че като спираха, колко коли се потрошиха, колко хора се избиха. – отговориха им бабите, най-разгорещените новинарки за трагедиите на Стъкленото кръстовище, наречено така заради многобройните катастрофи по него.

За една седмица боклукчийската кола дойде като никога няколко пъти на Четирите кьошета. Тя снесе от туловището си един след друг четири бобъра, които скриха с мощните си тела всякаква видимост за коли и минувачи. До така оформения боклукчийски кът притичваха по няколко пъти на ден всички магазинери, баничари и зарзаватчии от струпаните наоколо търговски обекти. Хвърляха купища кутии, хартии, развалени зеленчуци и хранителни стоки и радостно коментираха новата придобивка. Комшиите от съседните къщи им пригласяха, защото зиме можеха да изхвърлят в бобрите, въпреки че беше забранено, пепелината от печките си на дърва, с които се бяха обзавели до един за по-икономично. По студовете сметта  в бобрите се запалваше от живите въглени и задушаваше обитателите на най-близките къщи, а най-вече стария доктор. От миязмите и мръсотиите го налегна астма и дишаше тежко, но най-лошото беше онази лаеща магарешка кашлица, като на болно от коклюш дете. Кашляха и плюеха черна слюнка и хлапетата от Гиндевата къща отсреща, защото казаните се кипреха точно срещу прозорците на спалнята им. Не стига това, ами като падна снега, на Четирите кьошета се приюти един клошар, да се топли на огъня от запалената смет, дори си направи легло между бобрите и Докторборовата къща и по цяла нощ пиеше, виеше и викаше. Полицията идва няколко пъти, гони го, прибира го, но той пак се връщаше и адът за нещастните съседи започваше отново. Най-малката беда беше, че млекарката отиде да продава далеч от боклука, в друга махала.

Бобрите бяха докарани на Четирите кьошета със солидните връзки на новите жители на Докторския квартал. Големи или малки началници угодиха на бивш полицай, който купи от мутрите взривената от тях сграда на пъпа на града и стана горд собственик на Гърмяната къща и верига от два магазина. Негов съидейник беше уличният чейнчаджия Драган Алчния, заселил се скоро в триетажен палат, построен на мястото на дъхавия двор на арменците. Имота си старите арменци харизаха срещу две панелки в крайните квартали, едната – за омъжената им вече дъщеря и любимата внучка, другата за тях. Третият от  новодомците беше лихварят Камен Хитров, който се вписа в местната общност като наемател на малък гараж в къщата на скромен учител, наследил я от три поколения свои предци.

Новобогаташите бавно и полека превзеха Докторския квартал, а лекарите един по един се преселиха в доста по-големия град на гробищата, останаха да им вадят очите само няколко фамилии и доайенът д-р Боров.

Сред противниците на  бобрите беше арменката Белла, чиято гостилница на най-горния ъгъл кой знае защо беше наречена „При кмета“.  Клиентите на Белла, която много държеше на двойното „л“ в името си, оредяха постепенно, прогонени от противната смрад на Четирите кьошета. Белла се шегуваше, че гостилницата сега трябва да се прекръсти „При смета“, но не можеше да се примири, че трима мошеници й бастисват бизнеса, с който години наред почтено се препитаваше. Тя редовно информираше д-р Боров за  настроенията в махалата след идването на бобрите. После й хрумна практична идея:

– Докторе, да направим подписка до кмета, да се махне оттука боклука. Да предложим да го преместят по-навътре, към запустелите къщи в дъното на сляпата улица. Ти си авторитетен човек, да те пишем председател на инициативния комитет, на тебе в общината няма да ти скършат хатъра.

– Не мога да ходя със старите си крака от къща на къща. – възрази колебливо доктора, на който, обаче, идеята за подписката се понрави.

– Нямай грижа, аз ще я събирам в гостилницата. Много хора влизат тука, ще се подпишат, нали всеки се тупа в гърдите, че е за справедливостта, нека ги видя сега. – каза ведро Белла и пусна в торбичката му два домата бонус от кухнята.

– И аз съм против боклука да е тука, ама ме е страх от комшиите, много са лоши, пък съм сама с децата. Те искат да са им близко казаните, щото на Козела майка му не иска да бие път до сляпата улица, болели я краката. – каза Любов от попската кооперация, която за отмъщение беше кръстила отскорошния си комшия – зъл и подкупен данъчен инспектор, на бялата му брада. В нейната кооперация попове вече не живееха, отидоха да берат домати в Гърция. Тя не знаеше на кой господ да се оплаче от новите съседи, които бяха достове с новобогаташите.

– Добре, ще се подпиша, ама като се стъмни – да не ме видят ония.

И така, гостилничарката Белла и д-р Боров наченаха да сбират подписка против боклука, която бе съпроводена от няколко улични битки. Като начало, д-р Боров посети началника на боклука в града и той от нема и къде премести казаните в сляпата улица, където никому не пречеха, но новият ред трая само ден. На следващия баничарка – симпатизантка на боклука, защото и тя трупаше нечистотията си там, стовари наинат два кашона с остатъци от закуски на празното място на бобрите. След минута Белла, която наблюдаваше действията й зад пердетата на гостилницата, излезе, огледа се, взе боклука и го тупна пред баничарницата производителка. Препасана с гумена престилка, баничарката тичешком излезе и върна кашоните на кьошетата. Белла отново се спусна да й ги сложи в ръцете и двете се задърпаха напред-назад като пияни, започна автентичен женски бой, хванаха се за жилетките и за косите.  

Тогава дойде да ги разтърве стария доктор, извикан от Любов и придружен както винаги от кучето си Марк. Баничарката се изплаши от едрото куче и избяга, въпреки че то дори не тръгна да я напада, просто пазеше обичайно гърба на господаря си. На следващия ден сторонниците на боклука платиха на циганите, накацали като гарги по колата за смет, почерпиха ги с няколко тави милинки и бобрите се върнаха на Четирите кьошета. Белла, старата й майка, д-р Боров и кучето Марк също събраха приятели и през нощта с големи усилия избутаха бобрите отново в сляпата улица. Циганите с оранжевите  жилетки ги върнаха обратно. Два дни Четирите кьошета се огласяха от скърцащи по асфалта колела. От мъкнене нагоре-надолу някои бобри окуцяха и останаха без колелета.

Потресен от хорската злоба, която цял живот не проумя, д-р Боров се сети за баща си, стария архитект, който навремето имаше големи проблеми с о бозе почившия си съсед от кирпичената колиба, с която граничеше краят на двора му и в която сега се гонеха плъхове. На съседа името беше забравил, но помнеше, че баща му го кръсти Хитлер, в знак на огромно неуважение. С него скандалите и бойните действия стигнаха дотам, че веднъж Хитлер хукна с брадвата да гони архитекта по улицата.

Беше започнала отново тази непримирима междусъседска война, в която взеха участие не само заинтересованите от Четирите кьошета, но и техни приятели и симпатизанти от съседните улици. Някакви човеци, винаги анонимни и театрално невинни, започнаха да хвърлят в гостилницата на Белла и в двора на д-р Боров чувалчета със смет и пепелина, празни опаковки от кафета, дамски превръзки, лекарства, мръсни парцали, размазани бонбони и бисквити.

– Кои са те, бе, че да казват къде ша е боклука?! – грачеха на купчини бабите, които хем искаха боклукът да им е близко, хем да не мирише пред тяхната къща.

– Тая Белла какво й е настръхнала перушината, тя, улицата, да не е нейна? – съскаха една срещу друга, след което поздравяваха усмихнато минаващата край тях арменка.

– Пък дъртият пръч, дето й приглася, мислиш, че става за нещо? На стара слава лежи, да го вземат дяволите дано. – след което се обръщаха: – Здравей, докторе, как си със здравето?

По едно време подписките станаха две. Подписката на Белла и д-р Борислав Боров подкрепиха комшии, които се броят на пръстите на двете ръце. Едни се дръпнаха от страх, други от завист към оперената гостилничарка, трети не искаха да се месят в чужди работи, щото от стария доктор вече нямаха полза. В подписката, разнасяна от къща на къща от данъчния инспектор Козела, от когото всички се бояха, се подписаха пет пъти повече хора. Д-р Боров гледаше и не вярваше на очите си, когато я четеше в общината – половината бяха негови пациенти, дето цял живот ги е церил и им е помагал. Няма ненаказано добро, помисли си тъжно и неуверено почука на вратата на кмета. Не очакваше разбиране, но му помогна случайността – оказа се, че преди години той е спасил от смърт неговия баща. Докторът не помнеше баща му, бил е пациент, дошъл е за помощ. Той имаше морала на старите лекари, за които Хипократовата клетва е над всички закони. Сега закони нямаше, кметът беше закона.

– Докторе, избори идат, много съм зает, но на тебе не мога да откажа. – каза му, след като го покани да седне на мекия диван в кабинета си градоначалникът. – Тия тримата – данъчният, лихварят и полицаят, в комбинация, са костелив орех.

– Те са хора, натрупали пари с измами, това им е манталитетът, да мачкат и да тъпчат. Възмутен съм, обаче, че подчинените Ви комисии по комерчески причини не зачитат хигиенните норми. Шефът на пътната полиция им приглася – не го интересува, че бобрите пречат на движението, написа циничен отговор до нас, не му отива.

– Калпазански, какви си ги писал и приказвал?! – кметът набра веднага началника на пътната полиция, чиито обяснения д-р Боров не чу, но усети, че са многословни и пропити с омраза.

– Чернооков, защо тормозите  доктора? – градоначалникът се свърза и с шефа на сметосъбирането. – Пишат-не пишат, викат-не викат, бобрите веднага да изчезнат оттам!

– Г-н кмете, аз не искам компромиси и благоволение. – докторът се опита да защити достоинството си. – Искам справедливост.

– Ще я получиш. Не забравяй кой ти я дава! Бюлетина номер 19! – намигна кметът.

Д-р Боров благодари и излезе заднишком, окрилен от мисълта, че ненапразно е работил за едната чест в този град. Слезе бодро и с възвърнато самочувствие по стъпалата на кметството, отиде на пазара, купи си от розовите домати за награда. После прескочи до гастронома и взе от хубавото сирене. Не забрави и Марк, купи му от вкусните кокали с много месо по тях, да си хапне и добичето. Тръгна обратно, по своята улица, над която вече падаше синя есенна мъгла. Видя, че на кьошето бобрите ги няма и въздъхна облекчено. Кметът си удържа на думата. Нахрани Марк по тъмно пред къщурката му, той яде лакомо и ненаситно. Погледна луната – беше необичайно ярка, червена и алчна. За тази суперлуна приказваха по телевизията  от няколко дни. Трудно се гледаше в тази луна, дори и през тъмните клони на  бора, пък и защо да я гледа – поличба била за мрачно събитие, но бабешки приказки са това.

Дълго се взира от леглото си в тавана и в отраженията на червената луна по пердетата. Спа на пресекулки. На сутринта се успа, нямаше закъде да бърза. Нещо обаче тревожеше сърцето му, май се обаждаше тахикардията. Излезе от къщи и извика  Марк. Кучето не се обади, което никога през седемте им години съвместен живот не се бе случвало. Лоша мисъл се прокрадна в главата му, затъркаля се и наедря като  ледена топка докато иде до кучешката колиба. Надникна – Марк не беше там. Намери го между пожълтелите листа на малините, от които доброто куче лете обичаше да си хапва, след като видя, че стопанинът му яде от тях. Марк беше притиснал едрото си черно тяло към земята и гледаше уплашено. До него се търкаляше парче недоядена пица, която д-р Боров първоначално не схвана откъде е дошла. Като видя стопанина си, Марк се опита да стане, но изправянето му беше мъчително и краката му трепереха. Все пак се изправи, нали беше мъж и се приближи бавно към него. Зад увисналата му надолу опашка остана кървавочерна диря. Подаде му кокал от паничката – не поиска. Опита се да отвори устата му – стиснал я беше здраво, нещо я беше сковало. Погледна очите му – бялото в тях беше станало стъклено. Беше лекар, разбра – кучето му е погълнало отрова. Миша отрова, най-силната, личеше по гъстата кървавица, която оставяше зад себе си. Сърцето на стария доктор се качи в гърлото, знаеше, че тази отрова действа бързо и умъртвява за часове. Милият Марк, той сигурно е стискал душата си повече отколкото може, за да се видят отново още веднъж в този живот. Гледаше го жално и с много обич в очите, като на прощаване, но се опитваше да се държи на крака, въпреки че адски го болеше надупчения на решето стомах. Влезе вкъщи за противоотрова, макар да знаеше, че е късно. Най-добре да му даде истинско прясно мляко от млекарката, може да се съвземе. Излезе с голяма спринцовка, пълна с млякото, което се надяваше да успее да впръска в устата му. Спря разтреперан на средата на пътя. Марк лежеше под бора с отворена уста, а доброто му черно око гледаше недоумяващо към празното място на проклетите казани за смет, за които той,  невинният, плати с едничкия си кучешки живот.

Стела  Карина