ПРЕЗ СЪЛЗИ

• Петя Александрова, за Желяз Кондев

Изгубих един много скъп приятел. Желяз Кондев беше от хората, с които ме свързваше дълтотодишна и творческа и чисто човешка близост. Всъщност другарувах с цялото му семейство, включително с внуците му. Не знам колко пъти съм гостувала в прекрасния му дом и колко пъти съм замръквала под звездите в двора му, под навеса, наречен кой знае защо „конярника“, където – пред богата гощавка на масата – се улисвахме в сладки приказки за този и онзи революционер, хъш или воевода… Не знам кога съм писала този материал, но по всяка вероятност е било след излизането на първата му книга за Левски. Не знам и не помня къде е публикуван. Но моля близките му да не ми се сърдят, че много събития (след публикуването на тази книга) липсват. Така е в живота – понякога липсите не могат да бъдат възстановени, за съжаление.

ЖЕЛЯЗ КОНДЕВ

Има книги, зад които непоколебимо и много видимо стои един много ясен, стабилен, прозирен бих казала човек. Такива са книгите на този писател. И понеже ще говорим за книгите на Желяз Кондев, няма как да не почнем от биографията на този мъж.

Желяз Кондев е роден през 1945 г. в с. Драгоданово, Сливенско. По професия е полиграфист и издател, собственик на издателска къща „Жажда“. Неговият траен писателски интерес е към миналото на родния му край и най-ярките дейци на Възраждането. В резултат на неговите проучвания се появяват книгите му за д-р Иван Селимински, Добри Желязков  – Фабрикаджията, Добри Чинтулов, както и сборници с много разкази за бележити сливенци. Той е и сценарист на художествено-документалния филм „За Добри Желязков“, който излезе на екран преди две години, доколкото си спомням. Какво друго да кажа, като то не са едно и две. От много години издава (не просто издава, но и събира материали, което не е никак лесна работа) за списанието за литература и изкуство „Жажда“, което се разпространява в Молдова, Испания, Франция, Турция, Румъния, Португалия – там, където има българи, петимни за хубав език и интересни четива. От 2006 годна, съвместно с община Сливен, прави конкурс за поезия с името на Дамян Дамянов и дава своя награда за дебютна книга. Секретар е на инициативен комитет за изграждането на църквата „Св. Иван Рилски“ в Драгоданово. От 2007 до 2013 г. – председател на Клуба на дейците н културата в Сливен. Носител на наградата „Д-р Иван Селимински“ и номиниран за националното отличие „Благодетел на годината“, носител на званието „Дарител на годината“ и почетен гражданин на Сливен, сп. „Жажда“ пък има специална награда за укрепване на македоно-българските и балканските връзки, връчена му в гр. Струга 2016 г.

Желяз Кондев е баща на двама синове и дядо на две внучета и едно правнуче в пелени. Бих ви разказала, при удобен случай и не по такъв повод, какво страхотно вино и ракия прави, какви пастърви отглежда в двора си, плюс пилетата, прасенцата, зайци, плюс асмите, овошките, зеленчуковите лехи, плюс извънземните, които редовно кръстосват тъкмо над неговия двор… Не вярвате, знам, но това е самата истина и в онзи квартал на Сливен говорят за това без всякаква еуфория, защото е нещо старо и обикновено. Абе има такива хора, дето все им се случват интересни неща, сами им влизат сякаш в ръцете. Желяз Кондев, писател и издател от Сливен, е от тях. Един ден минавал край сметището на родното си село Драгоданово и гледа, че някой е изхвърлил там целия църковен и общински архив. Прибрал го и оттам всъщност се добрал до един куп любопитни факти за своите собствени корени. Така открил родословието на известните Марангозови, чиито потомци отдавна са пръснати из цял свят…Друг път, от случайно познанство, се сдобива с непубликувани снимки на Яворов, със спомени за Захари Стоянов, Сава Филаретов, Добри Фабрикаджията… Някакъв съсед, чистейки тавана си, намерил стара картина и му я донесъл. Оказало се, че това е цветен макет от 1926 г. за паметник на Чинтулов от художника Стефан Егаров, който дава една друга, навярно автентичната дата на рождението на големия наш поет, за която историците още спорят.

Някъде преди трийсетина години Желяз Кондев тръгнал за Русия да открие къде са потомците на двамата му прапрадядовци, които са забягнали някога от  с. Бутово, сега част от Медвен. От село на село, от къща на къща търсел Желяз къде са Кондевите:  Кюрютня, Твърдица, Валяпержа, Чадърлунга, Бендер, Паркани, Тараклия…Не само че намира своите родословни филизи, но и успява, пътем, ровейки в архивите, да събере цял куфар напълно неизвестни факти за живота на някогашните ни възрожденци – учители, поети, революционери, учили в Русия. Така след време, вече в Сливен, ще напише книга за живота на Добри Чинтулов в Одеса, за срещите му с Шевченко, за първата му цигулка, на която по-късно са свирени прочутите му революционни песни (и която, вече в днешни дни, изчезва кой знае как от витринката в гимназията на негово име). Така попада и в Задунаевка, където открива все още незабравени устни разкази за Ботев – как се е състезавал с местен момък за вниманието на една селска девойка, как другият, ядосан, че е изгубил, го наклеветил пред властите, как го погнали да го арестуват, та се наложило една селянка да го укрива дни наред в голямата си зидана печка, и как накрая, скрит на дъното на каруца със сено, го отвеждат в Болград…Желяз открива къщата в Болград, където е била последната тайна квартира на Ботев, преди да замине за Измаил и още тогава си дава дума – ще направи в България плоча с възпоменателен надпис и ще дойде отново да я постави на тази къща. Мечта, неосъществена до днес, защото първо трябва да бъде съгласувана с консула на Украйна във Варна.

Това първо пътуване до Русия всъщност се превръща в начало на една страст, нещо голямо и трайно като обет пред дедите, като зов на кръвта, като милост и грижа към бесарабските българи. През 1987 г. Желяз Кондев участва в учредяването на “Българо-гагаузкия комитет” в Болград (Украйна) и културно-просветните дружества “Кирил и Методий” и “Възраждане” в Молдова. През 1997 г., заедно със съпругата си Кунка, основават комитет “Роднина” в гр. Запорожие, Украйна. Години наред, всяко лято Желяз Кондев натоварва колата с книги, вестници и учебници и тръгва нататък – там, където едва ли не във всяко село с българи има поне по стотина “нашенци”, които твърдят, че са му роднини и се надяват на неговата помощ. В Сливен съседите на Кондеви вече не се впечатлявали като по никое време среднощ на улицата паркирал чуждестранен автобус и Кунка ставала да коли кокошки, и замирисвало на топла супа, и на греяна ракия…Няма български студент бесарабец, който да не се е възползвал от помощта му – гостоприемство, дрехи, пари, ходатайство през този или онзи. През 1990 г., по инициатива и със средства на Желяз Кондев, заедно с актьора от сливенския театър Петко Апостолов, в Тераклия се прави театър – по две постановки на български пиеси на сезон. (Днес този театър е вече професионален.). Естествено, на тази оживена дейност властите – и нашите, и чуждите –  гледат с подозрение и неодобрение. По повод на една политическа декларация, свързана с издевателства над български деца в Украйна и поместена в издавания от Кондев вестник ”Българско знаме” , му забраняват да пътува зад граница чак до… 1997 г.

Днес Желяз Кондев се гордее, че има най-добрата печатница в района, а издателската му къща “Жажда” спонсорира всички местни автори, задължително – по една книга безплатно в годината е на бесарабски поет. И все още не се е отказал да намери подстъпи към укранския консул у нас. За да изпълни обещанието си – да постави върху една стара къща в  Болград възпоменателна плоча с името на Христо Ботев.

Но крайно време е да поговорим за книгата за Левски, която е и формален повод да бъде поканен този писател тук. И не просто писател, а нещо много по-богато на смисли и деятелност, както е казал доц. Петър Хаджинаков в предговора  – краевед, белетрист, кинодраматург, театрал, фолклорист, романист, народопсихолог, книгоиздател, Просветител, Будител а ла Матей Миткалото… С други думи – оригинално житейско и  художествено явление със свое място в нашата, лишена от чешити и образи, самобитни, ярки и оригинални личности съвременност.

Та така. Когато излезе първата част на книгата  за Левски, аз, любопитна като всички журналисти, направих едно малко интервю и сега ще ползвам части от него. Как е дошла идеята? Той ми е отговорил : „Моят приятел художникът Христо Тодоров (Бог да го прости) имаше едно време вила на Витоша, близо до тази на Николай Генчев професора. Веднъж, докато бях там, се събрахме тримата една вечер, бях занесъл хубава сливенска ракия. Дадох на професора книгата си за Добри Желязков, току-що беше излязла и той много я хареса. Стана дума и за Левски…Тогава от устата му чух това: „Много е писано за Левски, но не както трябва… Трябва да се напише книга за Левски – художествено-документална, четлива, популярна… За младите.“

Не ще и дума – такава книга се прави трудно, знам го от опит, все се стягаш – какво ще кажат специалистите, историците, архивните работници…  и Кондев признава, че не е имал кураж и дълго време само записвал разни неща, когато обикаля музеите в провинцията, когато се рови в архиви. Зрънце по зрънце е сбирана тази книга, ден след ден расте у него желанието, охрабряването. Веднъж го канят на среща в село Шивачево, среща с писател. Питат го какво смята да пише за вбъдеще. И той разказва за идеята си, разказва какво има предвид, какво е намерил, чул, събрал… И като вижда с какво внимание и интерес слушат хората в салона, вика си: Вече му е време!

Има и още една случка, която го подтикна да почне работа върху книгата. При едно посещение в Мъглижкия манастир, където търси някакви спомени, сведения, писмени доказателства… монахините, като разбират, че ще пише за Левски, изведнъж стават нелюбезни и кажи-речи са готови да го изпъдят. После става ясно, че друг писател, не искам да споменавам името му тук, им е занесъл скоро своята книга, в нея нарича Левски родоотстъпник, убиец и го упреква, че се отказал от вярата… Което не е вярно. Левски не си е хвърлил демонстративно  и завинаги расото, а го е дал на майка си сгънато, заедно с отрязаната коса, да го прибере. Защото е видял, че с расото си не може да помогне на отечеството си…И се знае, че в последната си изповед пред поп Тодор е казал: „Ако нещо съм согрешил… молете се Богу за йеродякон Игнатия…“

Вие след малко навярно ще го разпитате за неговото отношение към други книги за Левски, които излязоха в последно време – „Възвишение“ на Милен Русков, книгата на Неда Антонова, както и другите, по-старите, които всички знаем – на Хайтов, на Стефан Дичев, на Вера Мутафчиева… На мен той ми каза, че се е боял от чужди влияния и внушения, затова не е ползвал през периода на писане каквито и да е други „сламки“ – художествени или документални, които биха го отклонили или разколебали. Какво представлява тази книга, която засега е в две части, но доколкото знам, това ще е тритомник, нали? Начинът по който е написана, конструирана, апликирана в днешния ден и пред днешните читатели, езикът й, любовта, която струи от всеки ред, прецизността на описанията, на фактите, на събитията, ползването на документите и тълкуванието им правят тази книга уникална. Тя не преследва високи художествени постижения или смайващи обрати във вече познатата картина, защото авторът, съвсем умишлено се е снижил пред голямата историческа фигура, пред високия подвиг, пред затрогващите документи, запазени и публикувани. Няма някакви шокиращи нови факти и данни, но има пренареждане на познатото, акцентиране на детайли, които досега са минавали незабелязани или са останали встрани в други биографии, архиви…За да се отговори на някои важни въпроси. Важни за нас, днешните хора. Защо Левски сам обикаля и организира тези комитети, защо се е наел сам с тази огромна работа и отговорност… Какви са му отношенията с Раковски, с останалите в легията – сърби, и хървати, и черногорци (които гласно са обсъждали понякога какви части от България ще завземат и той ги чувал…)… Защо е поискал пред смъртта да се изповяда и какво е казал на поп Тодор…Защо в нашата история той е някак самотен – твърде чист, твърде горд, твърде светъл…Твърде мъдър.

Какво е направил Желяз Кондев, за което аз му свалям шапка, защото вече никой не го прави – обиколил е навсякъде, където е бил Левски, което значи, че е кръстосал цяла България. Без да бърза, без да мисли какво ще му струва това, без да се надява на специално посрещане и внимание. На собствени разноски, естествено, с колата си, в почивните си дни или просто тъй, нарочно и без да чака покана… Както той ми каза: „Исках докрай да разнищя всички негови връзки, да хвърля светлина върху хората, с които е дружил, върху роднините му от двете страни…“ Книгата е направена за три години и той твърди, че има една дузина големи бележници, в които има безценни сведения: устни разкази на хора, в чиито семейства се пазят спомени за апостола, народни песни, които понякога също пазят автентични сведения за събития… Като песента от с. Златна ливада. Там в селото има скала и се твърди, че Левски се качвал сутрин на скалата и пеел тази песен: „Сбирайте се, моми и ергени…“

Не вярвам да има българин, който да не се усети затрогнат, подсладен, пречистен от езика на тези книги. Естествен, жив, пъстър, автентичен. За това, както ми каза Желяз, е помогнал и писателят Васил Каравасилев, който е от Карлово, и който му е направил едно речниче със стари думи и изрази, използвани в този край.

Чувствам се задължена да кажа: тази книга не е за професионални историци, които ще я гледат под лупа. Не е за хора любители на екшъна, на приключенските романи, на сложните трилъри. Един от нейните чарове е тази атмосфера, в която израства карловското момче, в което расте и се развива неговата богата душевност и узрява идеята за неговата мисия. Много българска, много истинска и според мен – опазена още в този край. В този смисъл тя дава богата храна на деца и на юноши, които са отегчени от езика и стила на учебниците – много хладен и дипломатично предпазлив, но не достигащ до сърцето, до емоциите на подрастващите. Когато попитах Желяз Кондев за кого е тази книга, той ми отговори: „ Тя, разбира се, е за всеки, който иска да знае повече за Левски, но е най-вече за младото поколение, което има нужда от пример, от стимул, за да обича повече България, да прави повече за България…“