ЛУДИЯТ

Земята тънеше в адския огън на горещниците. Хора и дървета, гори и поля се топяха под избелялото  синьо  небе, по което повече от две недели нито едно нещастно облаче не се сбърка да кацне.

С пресипнало хъркане, старият автобус  цепеше нажежения  въздух, моторът гаснеше по завоите на надолнищата, като че да си поеме дъх, след което хрипкавият му глас отново се възземаше нагоре с вой. По едно време, през открехнатите му стъкла плахо се вмъкнаха няколко свежи струи от появилия се изневиделица  вятър. Клоните на крайпътните  дървета се накланяха, после се изправяха, пак повтаряха упражнението, начеваха първите стъпки на  томителен танц.

„Дано докара облаци, да завали, че изгоря земята от суша и ние в нея!“ – хората в автобуса  с кръстен знак се замолиха за дъжд.

Шофьорът, който също се молеше с поглед, вперен в изгорелите слънчогледи край пътя, изведнъж рязко наби спирачките. Седях до него, поради липса на място в претъпканото грохнало возило. Въпреки предпазния колан, тялото ми изхвръкна към предното стъкло и стреснато от несъстоялия се удар, рязко се върна назад. Автобусът спря на няколко крачки от олющена инвалидна количка, в която с гръб към нас седеше мъжко тяло, от което стърчаха череп и ръце, но мястото на долните му крайници бе празно. Човекът в количката дори не се обърна, само леко изви настрана почернелия си врат, върху който  крепеше прошарена глава с редки, провиснали и сплъстени кичури. Разпери ръце и завъртя със замах колелата на количката, която със скърцане пролази малко напред, колкото да направи място на автобуса.

– Този е напълно луд. Знаеш ли кой е? Много интересна история. – каза шофьорът, който дори не слезе при човека, а отново натисна газта.

Обърнах се да погледна стопяващия се  в далечината силует на инвалида  в старата количка. Той се движеше след нас с мравешкото темпо на стола, към който беше прикован, като въртеше усилено с две ръце големите му странични колела. Човекът нямаше крака.

– Знаеш ли кой е? – повторно попита шофьорът, който беше в настроение за разговор. Отговорих отрицателно, с оттенък на  възпитано  любопитство.

–  Тоя обикаля с количката си целия Балкан, че чак и до морето ходи. – продължи настоятелно шофьорът, който искаше да си изкаже приказката. – Сега, като го гледам, отива в обратна посока, както е тръгнал, може и до Софията да стигне. Луд, напълно луд. Нормален човек няма да го прави.  Той че е луд – луд, ама смяташ ли каква беля може да  направи, колите фучат покрай него – той кара по асфалта. Един ден някой може да го отнесе и да го излежава  после в затвора.

Човекът в количката  бил роден на границата между Герлово и Делиормана, от ония, алианите или казълбаши им викат, дето се кланят не на Аллах, а на Али, който бил зетя на пророка Мохамед. Те какви ли турци са, виж ги – руси и синеоки, ама как да е. Останал този човек инвалид след злополука с влак, който му откъснал краката. Преди много години, още като млад, слязъл да пие вода на разпределителна гара в подбалкана, влакът бързо тръгнал, тоя се затичал да се качи, но вратите щракнали пред лицето му, отхвърлили го назад и той паднал под колелата. Когато ужасените викове на хората  спрели локомотива, железничарите го извадили от канала на релсовия път без крака.

Бил ли е откачен от по-рано, след това ли е мръднал, един господ знае – няма значение дали е Христос, Аллах или Али. Оттогава е на количката, която близките му купили от един вехтошар. Тя му станала  дом, легло и превозно средство. Но нещастникът не си стои  вкъщи на село, а не се спира, обикаля с количката по шосетата където му видят очите, как не се изморява да върти тези колела с ръце, какви ръце са тия, дуднеше шофьорът. Щото количката  е от старите, не е от модерните, бутоните само да натискаш. Как му е името не знаел. Бил от едно село в Балкана, Врана Коня. Виждал го често къде ли не. Една сутрин го намерил да спи в количката, бил спрял да нощува на крайпътна  чешма между село Тичанката и близкия град. Друг път го видял на площада в Ябълково, на многолюден събор, спрял настрана от тълпите, забил поглед в гърмящите оръфани тонколони, но заслушан в някакъв свой  глас. Съжалил го, помислил че е гладен, посегнал да му даде два-три лева. Той отказал рязко и решително, изгледал го гневно с едни големи воднисто сини очи, обърнал бялата си глава на другата страна и дума не издумал. Горд човек!

Пък душата му иска да пътува, очите му – да гледат. А Господ горе, по всичко личи, не го иска. Луд човек, луд! Нормален ако е, няма да го прави, не спираше шофьорът, като в ритъма на емоционалния си монолог ту отпускаше газта, ту натискаше скоростите.

– Не е луд той, съвсем нормален е. Всички сме луди, осемдесет процента от хората са луди. – каза някой в ухото ми, надвиквайки мотора на автобуса. Впрочем, беше някоя – разбрах, след като се обърнах. Една презряла изрусена циганка беше опряла  лакти на гърба на седалката ми.

– Всички станахме луди. Кой за пари, кой от мизерия, кой от любов, кой от мъка,  кой от имане, кой от нямане. Нормални хора не останаха. – обобщаваше циганката, след като успя да вземе думата. – Него бяха го прибрали в лудницата, защото една зима го намериха замръзнал в крайпътната  канавка, с обърната  количка. Беше вкочанен горкия. Държаха го два-три месеца и го пуснаха, те сега не ги държат много, гонят ги бързо, да не ги хранят. Взеха го роднините му, прибраха го и той пак тръгна. Не е щур, не е. Така иска да живее човекът, по пътя. Кой може да му забрани…

– Кой да му забрани – родата ли, полицията, държавата или лудницата… – сви устни шофоьорът.

– То цялата ни държава е лудница. – не спираше циганката, която крепеше между нозете си голям доматеночервен куфар. – Виж ги, в затворите само кокошкари лежат, големите крадци – за тях пандела няма. Полицаите си затварят очите, уж че не виждат какво правят ония горе. Пък хората на тоя човек  във Врана Коня  нямат пари тока да си платят, живеят на свещи. И вода нямат, щото къщата им е на  високото и  до тях  водата  не стига.  Пък в Балкана вода бол, ама дето се вика, по вода газят, жадни ходят. То и в нашето село е същото, нали сме комшолук, вода само в центъра има, за  канали да не говорим, мръсотията от клозетите се изтича по улиците надолу и мирише, ама мирише – с противогаз да ходиш, пак се давиш. Ела да видиш, като се зададат избори, идват ония с Мерцедесите, мазни едни, обещават от пиле мляко и после ни ритат гърнето.  Ама не те, ние сме лудите, че им  се връзваме. А тоя не иска да живее на тъмно и на свещи. Не е луд той, кой иска да живее на свещи…

Вярно, че никой не полудява по-бързо от нормалния човек – циганката  неволно ме убеди, че  неподлежащият на определения Тери Пратчет е прав. Слязох от спарения автобус  със странно смесени  чувства и се прибрах.

… Минаха се не минаха два-три месеца. Бях забравила за този разговор и за странния инвалид. За лудия, а всъщност нормален човек, който, напук на всичко и  всички, напук на неволята си, искаше да пътува и да гледа. Една сутрин на прага на есента, прочетох в полицейския бюлетин, че човек инвалид – А.Б., на 50 години, от Герловските села, самотен, безработен, неосъждан, е намерен мъртъв при Орловия извор в Източния Балкан, в инвалидна количка, негова собственост. Няма  данни за извършено насилие.

Тогава си спомних нашенската легенда, според която, на този извор в сърцето на Балкана отивали старите орли преди смъртта си. Слизали бавно и тържествено от небето и заравяли мощни криле в шумата. А младите оскубвали перата им и ги оставяли там, при карстовия извор – да не срамят орловия полет.

Погледнах  близкия хълм, с новоизлюпен кръст на голото теме, който целият град обсъждаше, като всяка новост – едни хвалебствено, други обратно, но винаги всезнаещо и патетично. Едва не извиках от изненада – хълмът беше станал кървовочервен. Не може да е от баграта на есенната  шума. Гледах и не вярвах  на очите си. Не сънувах. Разбрах по-късно, че и други са го видели. Любители фотографи го бяха заснели и пуснали невероятната гледка начаса в социалните мрежи. О, колко е  необясним  светът и  как нищо не знаем за тайния  смисъл на нещата около нас, и за странните ни срещи по пътя.  Нещо трябва да се е случило, за да изригне този странен природен феномен така мощно. Дали пък Лудият по неведоми пътища нямаше пръст в него? – Умрял си край извора кротко и примирено, но горещата му кръв плиснала  в горската шума и я обагрила  с цвета на душата му, непримиримата… Няма случайни неща, има невидими.

Тръгнах в това хладно утро отново на път по друга работа, оставяйки кървавочервения хълм и мислите по него зад гърба си. И през прозореца на колата видях как слънцето тръгва от изток и се издига  – огромна бляскава тава, с неизброими ореоли и парещи  отражения  в небето. Едно страхливо облаче беше паркирало на почетно разстояние, позлатено от огненото тържество, което предстоеше да се развихри. Неудържими лъчи се шмугваха през клоните на бягащите крайпътни дървета и проблясваха в стъклата. Навярно сиянията на зората, розовопръста още от времето на стария Омир, са виновни за червенината на хълма, а може и да не са, един Господ знае. Беше тихо, дървета и птици бяха замлъкнали в почит към вселенския господар, а той хвърляше с прелестна лекота  огромни светли петна върху земната гръд, нашарена от всевъзможни природни и човешки чудесии. Земята потъваше в топлината им, жадно и мъдро я поглъщаше, като че даваше знак на светилото горе, че и тя има силата… да му отговори.

Стела Карина