ЧЕРЕН БЕГЛЕЦ

Черният човек стоеше на гроба си и се мъчеше да разчете благовъзпитаната епитафия – вдовишко дело на жена му, на гърба на мраморния паметник с чудата триъгълна форма. Взря се в портрета… А, това е той, в обичайната си черна риза, в комплект с изтъркания афоризъм, че светът е сцена и всички ние сме артисти. Защо ли Шекспир е измислил тази оперетна фраза? Бедни, бедни Уилям, само ако знаеше колко неща са ти приписани посмъртно! –изпъшка угнетено черната сянка с обиграна суета, която приживе пробутваше като заместител на мъдрост…

Изведнъж, по черния силует полазиха тръпки, а в душата на бедния музикант подло се промъкна страх. – Чакай да видя: дали не съм умрял? И ако съм, защо ходя като таласъм по собствения си гроб? Дали е някакъв небесен знак, защото цял живот твърдях, че няма нищо след смъртта?! – В отговор чу гробното мълчание на началника  горе.

Отекнаха стъпки, бяха човешки, обърна се: жена му Лили с баджанака Павел стоеше чинно пред мраморната пирамида. Баджанак наричаше любовника й, за да се прави на пич и че не му пука, а му пукаше безпощадно. Отмъсти й, според него джентълменски, като никога не й даде развод и винаги я наричаше „жена ми”, каквото и да значеше това. Скри тежката обида зад  всемирната тъга, с която омагьосваше жените в живота си, за да ги превърне в плячка. Ласкаеше се от завоеванията самодоволно, разказваше за тях в мъжки компании  разточително, с малките си победи искаше да скрие голямото си поражение.

Голата истина беше като излязла от райската градина. Пусна змията в пазвата си лековерно и цял живот слугува на нея и на баджанака. И сега тя идваше на мястото, дето му викат на вечния покой, пак с него. Нищо не можеше вече да им стори, освен да помоли Дядо Боже да им изтреска некой гръм. И той го изтреска. Разцепи дървото до гроба му на две и от него лумна адски огън.

…Ох, гори! Като пари, значи не съм умрял. Ама не съм и жив, защото оная  кучка гледа към мен, а не ме вижда. Винаги го е правила. Хвърлила се от страх на врата на баджанака  и му се умилква: „Ах, пиле това, пиле – онова!” Той, вярно, мозъкът му като на пиле. Муцуната му – и тя пилешка. Не че аз съм красавец, но бях друга бира. Друга класа бях, ама кой да я оцени. Въпросът  сега е друг: защо съм тук, какво съм – човек ли, дух ли, призрак ли или проклятие? Нали се сещаш, че искам да бъда проклятие, Лили Марлен ти казвах, мила – твоето проклятие…

…………

…Беше артист и винаги се обличаше в черно. Черното за него беше знак  на стил и арт, на благородство и печал. Черното беше избрал за цвят на живота си. Постепенно то му стана съдба.

Беше роден в тъмнината на концертната зала, в сянката на прожекторите. Обичаше прожекторите, но повече обичаше тъмината, в нея бягаше от себе си. Тя го поглъщаше, стопляше, пазеше, в нея се чувстваше защитен. Защото се страхуваше не от света, а от себе си. От своя призрак бягаше, от своите демони и пак с тях се събираше в тъмното, в черното, непрогледното. И започваше най-страшният разговор, за смисъла. Разговор, от който никога не произтичаше нищо.

Родителите – професионални музиканти, вярваха, че той е роден за слава. Славата беше на път да му се случи, ако в живота му не беше нахлула тази сламеноруса жена, с черешово сладки  устни. Тя хищно го сграбчи и обсеби като най-древната половинка на онзи несретник Адам, и стана изкусителя в рокля, който го запрати в преизподнята, още преди той да усети любовта, преди да открие нежността. От катрана на семейния  ад мислите му почерняха, белота не видя и насън. Свързваше я единствено с водката, която поглъщаше в промишлени количества непрестанно. Адът не бяха другите, той се засели у него.

Свиреше на „голямата цигулка“, така наричаха децата от махалата първо неговия контрабас, после и самия него. Искаше на царя на цигулките да стане цар. В младите години в родния град му предричаха бляскаво бъдеще. После написа първия си концерт, спечели медал. Но звездата му изгря твърде рано – и рано угасна от разочарования, амбиции и алкохол. От баса се прехвърли на туба: „Буф-баф, буф-баф”. А така, а сега! Беше по-лесно и печелившо занятие. Трябваха пари за издръжката на единствения светъл лъч в скапания му живот – дъщерята Дара. Тя се учи в елитни училища в столицата, после в световните столици, ожени се за чужденец, роди син през три морета. Страхил се сдоби с внук, но го виждаше по Скайпа или Фейсбук, когато секретарката на оркестъра се сетеше да включи онова непознато му нещо – компютъра.

Най-сърдечния си другар, алкохола, споделяше със случайни или не съвсем музикантски групи, събираше ги край себе си като пилци, плащаше им пиенето до зори, защото полудяваше от бъзсъница сам в малката си тъмна стая. Цяла нощ я кръстосваше  и чакаше да съмне, за да яхне първия влак към поредния град, в който отиваше пак да избяга от себе си. Най-трудното бягство.

Година след година – провал след провал, който първо изживяваше драматично, после прозаично, накрая примирено и безразлично. Страхил постепенно се затвори в себе си така безпощадно, че не си остави път за връщане. Затръшна обиден вратата към света, към който само понякога надничаше печално през пролуките на спуснатите щори в тъмната си стая. И не искаше да види, че навън животът кипи и се радва, пъдеше и най-плахата надежда, че щастието на малкия човек идва от дребните неща. Защото той беше голям човек. Голям и силен отвсякъде, физически и умствено, всякак. Мощта, която криеше в душата си обаче, остана сиротна  и започна да му тежи като воденичен камък. Започна да го души и да не му дава покой. Пречеше му да заспи като останалите хора, направи го неврастеник, мизантроп, егоцентрик, който бяга от всичко, което може да го зарадва. Късият му дебел врат издаваше генетична невъзможност за промяна, не му даваше да вижда зад собствения си нос, да оцени приятелствата  и любовите, които изтичаха през пръстите му като пясък, без да ги различи, без да ги преживее, без да ги запомни.

Дочу в далечината музика, по-скоро тежки удари на отброяващи ритъм тимпани. Покрай гробищната ограда пъплеше циганска сватба. Пред булката с детско лице и едва наболи гърди и нейния сополив младоженец извиваха тела три дебели  майсторки на кючека, покрай тях креташе с изписан на лицето напън  да не изостава сбръчкана циганка с угаснала лула в едната ръка и дайре в другата, което звънливо пригласяше на тъпана. Случайни минувачи спираха да погледат с покровителствена усмивка, други се отдръпваха на безопасно разстояние от необяснимото циганско щастие.

Какво е щастие той не знаеше и не искаше да знае. Ако случайно то беше почукало на вратата му, вероятно щеше да е в някоя кръчма, прегърнат с поредната непозната. Вървя през живота  като черен ангел  на всемирната, а всъщност лично негова скръб. Много му се искаше да е бял и добър ангел, но беше само позьор, симулант. В мрежите на театрото, което разиграваше, попадаха верни приятели и неверни любовници от пиянските му безсъници, и Клер беше там, и всички жертвени агнета на самотното му себелюбие, които той захвърляше на бунището на  вехтите си спомени и пак потъваше сладко в тъмната си печал.

Клер беше жената, която казваше, че винаги е харесвал. Беше стройна, смела и пламенна. Мъжките погледи я следваха алчно. А той се имаше за по мъж от останалите. Имаше между тях необяснимо привличане, магия някаква. Магия, която ту се появи, ту изчезне, магия, която той  убиваше страхливо и подличко, да не му трови душата, да не му открадне невярата, на която се беше обрекъл. Клер веднъж го попита: какво значи за него да харесва жена? – Значение нямаше, нищо нямаше значение, освен скърбящото му его. Чувствата отдавна беше заровил в изгорялата си душа. Останал му беше само страхът, той го караше да бяга със страшна сила от всичко, единствено в бягството намираше спасение.

Веднъж Клер му съобщи с най-милия си глас, че е открила един куриоз и ето какъв бил той. Понякога рожденото име имало кармично скрито значение, защото при него Страхил можело да се тълкува двояко: като храбър и като страхливец, но нито едно от двете не било съвсем вярно. Той разчете обидата и въпреки това я попита защо. Тя беше прочела в едно женско списание историята на Краля на регето. Когато питали колегата му Боб Марли кой е най-големият страхливец на света, той казал: „Мъжът, който събужда любовта на една жена, без да има намерение да я обича.“ В тези думи тя беше открила собствените си мисли. В изблик на моментно покаяние, черният човек й призна, че има някаква истина в тежките думи на ямаеца, но сам не разбра защо, след този разговор, дълго време не дойде на себе си…

С Клер се познаваха от цяла вечност, още преди женитбата му, беше му състудентка в консерваторията, драматичен сопран от певческия клас. Беше кръстена на баба си Кръстанка, но приятелите я наричаха Клер, за шик. Първият път избяга от нея, защото Дара беше на път и на Лили трябваше да сложи халка. Срещите им до втория път бяха кратки и напрегнати, той се бореше да спаси някаква хипотетична  вярност – тази, която не получи от Лили. Третият път с най-искрени чувства излъга и нея, и себе си, после изведнъж го втресе и си плю на петите. Четвърти път, пети, шести – минаха трийсет години. Той стана дядо. Тя спря да пее. И най-глупавото е, че пак тръгна  да я превзема, и пак я прелъсти, и пак я изостави, този пък откровено просташки. Каза й, че е идиот и тя трябва да свикне с това. Тя да свикне не пожела. Каза му: „Не го прави!” – Той го направи и остана доволен от себе си.

Един ден на тази гореща жена й додея от него. Додея  й и го уби. Сега му светна, беше тя. Тъпанът от циганската сватба удари три пъти триумфално, като потвърждение.

Той бягаше задъхано от нея за пореден и предчувстваше – последен път. Нито той, нито тя, имаха време за ново раздаване на картите. При всяко бягство кръвта се качваше в главата му и  блъскаше високото му чело като чук. Във влака беглецът дишаше тежко и се потеше омразно. Пое си дъх когато слезе на жп гарата, затича се към черната си стая, стъпи накриво с единия крак на счупена плочка, препъна се с другия в разклатено стъпало и с целия си исполински ръст се стовари на тротоара. Линейки. Болница. Гипсове. Бастун. Резил. Но мина време и навири гребен. Забърса поредната мацка, беше пиян. И тогава внезапно, като вихър, в малката му тъмна стая  влетя тя. Бледа. Бясна. Разярена. Ужасна. Видя каквото видя, светкавично се пресегна, измъкна кухненския нож от умивалника и както си беше мръсен и мазен, заби го в сърцето му с касапска точност. Какво сърце, там нямаше нищо!

Успя да се добере, както го е майка родила, до телефона, набра 112 и каза: „Помощ! Умрам. Беше Клер.” После стаята се напълни с мрак. Мракът, към който се бе стремил, мракът, който единствен бе обичал истински, го погълна. Преди да се потопи в нищото, усети дъха на Клер в ухото си и  чу ясно: „До после, в другия живот. Не ми прощавай!”

…Така случайно и нелепо той напусна  живота, който мразеше като себе си. Играта свърши, без фанфари и жал. Животът може да е драматичен. Циничен като Лили. По български живян за изтезание, по цигански – безгрижно, за мига. Смъртта може да е комична. Може да е светла – като жестокостта на Клер. „Нищо не е каквото изглежда”, каза черният човек пред собствения си гроб.

Циганките долу дрънчаха вихрено с дайрета, в съпровод на тенекиени пендари под кръста. Циганите ги изпиваха с жадни очи и клекнали на коляно, пляскаха оглушително с длани, правеха вятър на полите и раздрънкваха нанизите. Нищо по-просто от живота. Нищо по-сложно от Страхил. Началникът горе се изсмя с гръмотевичен бас и запрати мълния надолу. Гръм удари следобедния час. Лили изписка  и се сви страхливо в прегръдките на Баджанака. Прокапаха първите капки. Камбанарията на старата църква се разклати и заби бавно. Времето му на този свят свърши. Тупна два пъти с черните си крила и се въззе нагоре. По лицето му потече вода. Не бяха сълзи, беше дъждът.

Стела Карина