ЕДНА КУКЛА РАЗКАЗВА ЖИВОТА СИ

Аз, разбира се, съм кукла. Стоя забравена в кьошето на напечения  прозорец  и усещам как каучуковото ми тяло се топи. Деспотично и неизтощимо, два месеца слънцето не спря да кръстосва небето с нажежена до червено карета и ръси огън и жупел над божия свят. Ни едно облаче не посмя да излезе насреща му, синевата на небето избеля. Хората страдаха от страшния зной примирено и изобщо не мислеха за космическата логика на царствения му гняв. Премаляла от жегата, аз чаках търпеливо края на деня, който все не свършваше. Както казват хората, аз онемявах при величествения финал на слънчевия маратон, когато бълващия пламък небесен екипаж потъва уморено в кървавия кратер на залеза…

Тогава ги видях. Първо – котката с прегоряла жълтеникава окраска, която прекоси парещия асфалт бавно и тържествено, с надеждата да бъде забелязана. Уви, хората се бяха изпокрили. Само изпосталялото куче, опънало мършаво тяло в сянката на чардаклията къща отсреща, отвори уморено едното си око, премигна и го затвори, после увеси мокър език. Не можеше да заспи като всички стареещи кучета. Разтърси глава, размаха лапа да накаже наглите мухи по ухото си и най-сетне задряма. Лек ветрец разклати листата на отсрещната круша – кучето доби блажено изражение.

Тогава ги чух.

– Нещо ще се случи, слънцето напича като за последно. – котката Мара седна на  задните си лапи, тупна опашка под носа на кучето и космите й се разпиляха в носа му.

– Апчи-хи! – кихна кучето и стрелна със строг поглед старата си приятелка. – Котешки приказки. Не ставай махленка.

– Аз, махленка? – Мара го изгледа ококорено. – Знаеш, че не съм. Само преди две  години бях чистокръвна домашна любимка.

– Беше, но това време си отиде безвъзвратно. Сега си най-обикновена лъжкиня. – отряза я Бари, който, преди да стане улично куче, живееше в собствена колиба в  калдаръмен двор на долната улица. – Умирам за сън, остави ме.

– Кога съм те лъгала? – Мара не спираше да мрънка в ухото му. – Само веднъж,  когато ти изядох пилешките трътки. Но не бях сигурна, че птичите останки пред вратата са твои… А когато са ничии, може да бъдат и мои. Тогава нямах никакви предчувствия. Сега имам. Помирисвам ги във въздуха.

– На какво мирише този опърлен въздух? На котешка скара ли? – Бари вдигна  муцуна и помириса наоколо, после обърна глава към Мара с изражение, което ми се стори иронично. Но, като всички кучета, той просто нямаше периферно зрение.

– Моята баба Мара, на която съм кръстена, ми разказа как, когато тя била млада, в най-голяма жега се случвали най-драматични неща. Въпреки, че си по-стар от мен, ти не знаеш, защото нямаш женска интуиция. Довери ми се. – Мара се протегна с извадени нокти и кучето инстинктивно се отдръпна.

– Като се наспя, ще ти кажа дали съм стар. – каза сънливо Бари, но остави Мара в сянката до себе си, защото беше възпитано куче и не искаше да влиза в махленски пререкания.

Наблюдавах кучето и котката  през процепа на щорите с цвят на старо злато. Чух целия им разговор и се сетих без да се замислям. След няколко десетилетия безмълвен кукленски живот, аз изглежда се бях сдобила с памет! В маранята ми се стори, че трептящият въздух се сгъстява и рисува бледи образи, които бавно се променят и се разтварят в небето. Премигнах да прогоня провинциалния си полусън, но образите нахално се връщаха, промъкваха се през листата на старата круша и се шмугваха под желязната порта, която уличното куче охраняваше неуморно, срещу някой кокал и коричка хляб. То, разбира се, не можеше да ги види.

Зад тази боядисвана много пъти в различно зелено врата преди години живееше летец – истински пилот на сериозни международни полети, а не на раздрънкана селска  авиация. Още преди да завърши летателното училище, приятели му лепнаха прякора Пирата, а той се казваше Рангел. Наричаха го Пират за златистия загар на лицето му – няколко слънчеви бани по рождение, които прикриваха не бандитско, а честно, не борбено, а мечтателно скитническо сърце. Вместо да играе в махалата на стражари и апаши, легнал по корем на старата кушетка, той поглъщаше десетки книги за търсачи на приключения и откриватели на нови земи.

Рангел беше единственото осиновено дете на кротките си родители, които го наричаха Гео. Не го лишаваха от нищо и подкрепяха всичките му мечти. На прага на юношеството му купиха лъскав червен мотор. С него той бе приет единодушно в тайфата на нафуканите гимназисти, които форсираха Балканчета по градските улици и финишираха геройски зад гърба на школските хубавици.

Въпреки че израсна висок, строен и обгрижен, Рангел с нищо не блестеше, освен с яркочервените си бузи. Момичетата не си падаха по него – беше несръчен и плах. Не се делеше от момчетата  в юнашките им купони, но все стоеше в последната редица на наперените гимназисти. Те бяха особена порода млади хора или поне си мислеха, че са. Не спазваха забрани, живееха напук на правилата, презираха униформи, развяваха дълги коси, момчетата – с чарлстони, момичетата – с къси поли. Не смятаха себе си за сърдити млади хора, това понятие беше неизвестно, пък и тогава никой не смееше да каже еретическа мисъл гласно. Живееха напук интуитивно, обръщаха на луди учители и родители, правеха за смях зубъри, натегачи и комсомолски активисти. Любимата им забава беше белята, със смях до дупка и рок до зори. Като всички, Рангел дрънкаше на китара, но не умееше най-важното – да бъде забавен. Самият той знаеше, че е малко задръстен.

Рангел изненада цялото гимназиално войнство, когато го приеха в летателното училище. Момчетата започнаха да го гледат с респект и все по-рядко го наричаха Пират, момичетата се опитваха да го заглеждат. А-ха да му провърви с девойките и се ожени. Даде пръстен на първата стюардеса, която му хвърли пламенен поглед.

-Какво като е имала друг мъж, че има дете – то няма вина. – добродушно  оправдаваше увлечението си Гео.

Очите на родителите му не изразяваха възторг, на старите приятели не я показа, пък и тя не напираше да ги познава. Осинови детето й, сдоби се и с наследник от своята кръв, не ги делеше. Искаше да бъде щастлив, но не му се получи. Тя ли не го оцени, той ли не й угоди, но стигна до бърза развръзка: развод. Новината донесоха онези, които пътем се отбиваха да го видят в тясното му панелно жилище до летището в столицата.

-Какво пък, не съм първи, няма да съм последен, животът продължава. – говореше на роднини и приятели, но всъщност на себе си той.

Стопи се от ядове по него майка му, в далечния му вече роден град. Невярна болест я отнесе и пред безстрашния покорител на небето зейна пустота. Гео все по-често посягаше към уискито, което пазаруваше евтино от фришоповете по летищата. Додея му и пътуването по света, за което приятелите му завиждаха, уж благородно. Напусна българските авиолинии и се зачисли в индийските, увлече се по тамошните религии. Те имаха много богове и богини, той имаше богат избор между Шива, Кришна, Кали, Вишну или някой друг -ишну. Беше повярвал, че в техния задгробен свят има по-добри места за ранени души, че животът след смъртта не е горчив като земния, че безнадеждна смърт няма. Преди да полети под индийски флаг, той се върна при самотния си баща и старите приятели, да им разкаже за добрите богове, които е открил.

– Богове много! Sorry, men, ние знаем малко…- приятелите го гледаха странно.

Не беше паднал от небето, въпреки че летеше в него. В очите на едни четеше жал, на други – ирония, на трети – зле прикрита досада. Открито не му казаха нищо, но разбра, че вече са пораснали, безразлични, далечни. А той остана детето, което иска да обича слънцето, синия безкрай и дори гръмогласните облачни сватби  в небето.

В индийските авиолинии отслабна, изтъня и се умори. Гнетеше го натовареният график, който се редуваше със самотни дни и нощи по летищата. Нещо го душеше, не знаеше защо. Търсеше нещо, не знаеше какво. Хареса поредната стюардеса, то други жени край него нямаше и се венча отново, този път по индийски тертип, в традиционно мъжко доти с бял шал. Нарече съпругата си „деви“, което ще рече „богиньо“, даде й тържествено обещание за почит и вярност и раздаде много подаръци на малкото си гости. Върна се в отпуск в знойно лято, почти като сегашното. Замина с новата жена и сина си на море, но дете и мащеха не се разбираха. Тя стана креслива и зла. От кавги и разправии малкият хотелски плаж се тресеше. Потъваше му се в морето от срам, но стискаше зъби в безмълвие, по-страшно от гнева. Реши да избяга от собствения си ад – обяви, че отива да види баща си и приятелите в своя град. Последната вечер беше гореща, не подухваше морският бриз, беше уморен като него.

-Пичове, идвам си, само с вас мога да разпусна. – каза в слушалката той на стария си приятел Дако.

Ден след завръщането му, Дако забърза към тях и трака дълго с желязното чукче по пътната врата, която никой не отвори. На тръгване нещо го жегна и се върна решително. Бутна портата, тя се отвори сама, обиколи къщата, претърси всеки тъмен ъгъл. Изведнъж се спря вцепенен пред зейналата паст на мазето, от него вееше мъртвешки хлад. Съзря го в светлината на малко прозорче – Гео висеше подпухнал на аварийното въже на стария бащин автомобил. Лицето му беше синьочервено, като на мъртвопиян пират. Така в родния град, още млад, той приземи околосветския си полет. В столетния живот на старата къща се вписа и неговият – печален и объркан. Баща му го надживя, година-две преглъща хляба си насила и умря.

Чардаклийката опустя, живя дълго в безутешна скръб и накрая, да не се срути сама на  уморените си нозе, общината я подари на едни окаяни цигани. Стара циганка седеше цял ден на пата и просеше от минувачите, защото синът й бил „невалиден“. Инвалидът беше млад, но излизаше рядко, когато намереше друг циганин да го бута в допотопната количка, която някой му бе подарил. Циганите не се чувстваха в свои води сред българи, ама къщата си е къща, макар и грохнала от преживяното. После решиха да дадат роднината си в дом за инвалиди и да си заминат за махалата. Започнали бяха приготовления.

…Котката се завръщаше към къщата от горния край на улицата почти на нокти по парещия асфалт. Кучето се беше събудило и бавно се надигна да я поздрави, но тя беше по-бърза и с няколко дълги скока изсъска първа, току под носа му:

-Страх ме е, негоднико, помирисвам във въздуха – нещо витае!

-Я си затвори устата, уличнице превъзходна. – каза гальовно кучето и я лизна по опърпаното ухо с цвят на изсъхнала слама. – На мен ми мирише на дъжд, моли се за дъжд, приятелко…

-Имам шесто чувство. Не – седмо! Дори осмо – предчувствам земетресенията. А тук нещо иска да разтърси тази гореща земя. Вярвай ми. Нещо ще се случи отново…

Кучето се прозя невярващо, а аз се учудих как котката е добила усещане за дежа вю и знае нещата от моята младост, може би е вярно, че котките имат повече от един живот. Кой пореден е нейният? И може ли моят единствен и нейният пореден да са се срещали?…

Тези неприсъщи за кукла размисли ми навяха образи от миналото. Дори и малко чувства, въпреки известната липса на емоции у куклите. Отдавна, толкова отдавна, че вече не помня кога, аз бях най-хубавата кукла на малката госпожица от къщата с пердета в цвят на старо злато. Тя искаше да стане принцеса и да танцува под огромните полилеи на балните зали, със своя принц. След като ми изчете всички приказки за принцове и принцеси от домашната библиотека, аз замечтах да стана човек, после момиче и накрая, разбира се – принцеса. Мечтата ми набъбваше, растеше с годините, докато аз повярвах, че ако много искаш нещо, то може да се сбъдне…

Когато беше малко, момичето всеки ден повдигаше крайчеца на пердето и гледаше момчето от отсрещната къща, което още не беше летец, а само невръстен Пират. Рангел никога не покани момичето на задната седалка на моторчето си, защото то не беше от школските хубавици. Но Божана, така се казваше момичето, ми разказваше с подробности за всеки поглед на Гео към нейния прозорец. И за единствения  път, когато той я срещнал случайно в градския парк, разходили се за кратко и той й казал изискано, а според нея двусмислено, че едно момиче е „предмет на симпатиите му“. Жана дълго вярваше, че това момиче е тя и ми повтори двайсет пъти целия кратък разговор от игла до конец. После той замина, учи, летя, жени се и се разделя, а след последната му сватба повече не го видя. Момичето изобщо не срещна своя принц, ако не броим вярното й куче Рей, за което горко плака, когато се спомина от тежка старост.

Почти подскочих на белите си някога обувки, когато откъм тенекиената порта се чу пукот. Котката, полегнала до оградата, побягна с настръхнала  козина. Задрямалото куче мръдна ухо, отвори стреснато очи, вдигна се на две проскубани лапи, после на четири и се приближи до вратата, зад която се чуваха пискливите крясъци на циганския  род. Застана  колебливо пред нея, подуши я, вдигна муцуна да помирише спарения въздух и излая кратко. Зад желязната порта – циганска олелия, в която не можеш да разбереш карат ли се, смеят ли се или плачат. Прогърмя на свой ред и небето. Изпод свъсените вежди на надвисналия тъмен облак внезапно рукнаха едри капки дъжд, зачукаха по тенекиената порта и прозорците…

Старата циганка изскочи от вратата в мига, в който пред нея спря линейка със светещи червени буркани, а сирената й бавно притихна и издъхна. Линейката скри от погледа ми ставащото, после запали мотора, наду сирената и отнесе някого, не разбрах кого. Настана тишина. Наоколо беше празно.

Жана неусетно беше влязла в стаята с голям картонен кашон, в който за мой ужас започна да събира всичките ми стари приятели – парцалени кукли, арлекини, пухени котки, гумени патета, стъклени слонове и зайци, коминочистачи, балерини, целия куклен град. Посегна и към мен, после се усмихна печално, отдръпна ръка и ме остави да гледам през прозореца. Там вече нямаше нищо, освен песента на дъжда.

Старата вече госпожица изглеждаше странно, навлякла избеляла черна риза в летния пек, но въпреки че го виждах всеки ден, повече ме смая лицето й, застинало в странна гримаса. То не изразяваше нито радост, нито скръб, нито скука, нито отегчение. Това беше една безжизнена бледа маска, с дълбоки резки по челото и лилави торбички под очите, с увиснала кожа и безцветни устни, криещи кафяви редки зъби. Тогава направих нещо, което никога през живота си не бях правила. Обърнах рисуваните си очи към небето и се помолих с едно изречение, което сигурно бях чула от прочетените книги, но мислех за мое: „Боже, ако за миг забравиш, че съм кукла и ми подариш парченце живот, аз непременно ще използвам това време докрай!“

В този миг чух как кучето извисява глас към небето. Освен мен го дочу и котката, която притича до него и изви гръбнак, мокра, проскубана и стори ми се – жалка. После притисна тяло към влажната земя, вдигна нагоре малката си глава с бели мустаци и застина така. Боже, тя се молеше! Или просто ми се стори така.

… Летният дъжд е винаги кратък. Лек ветрец изцеди последните капки от листата на старата круша. Кучето изтърси козината си рязко и напръска котката без да й се извини, но тя също беше мокра и не се ядоса. После Бари прескочи порутения тротоар и  надникна учудено в голямата локва на улицата, защото видя, че в огледалото й се отразява наобратно зелената корона на крушата. В изваяния като че ли от невидима ръка воден пейзаж се отваряха големи светли пролуки, през които надничаше небето, а в тях играеше пресушилия облака слънчев лъч. Бари посегна с лапа към него и се опита да го улови.

                                                                                                            Стела Карина