„ХЕЙ, АЗ СЪМ ПРОТЕЖЕ НА МУЗИ“

Отиде си Миряна Башева. Тъжна вест за всички, които обичаха и помнят нейните непримирими стихове, много от тях изпети в песните на най-известните ни естрадни изпълнители. Сетих се покрай многото прочетени прощални постове за една паметна за мен среща на живо с нея, когато направих интервю с поетесата за броя по желание на читателите на в. „Сливенско дело“. През 1983 година тя – хулиганката на римата, предизвикателната бохемка, мелодичната присмехулка –  е била на 36 години, на върха на славата си.

Миряна Башева беше любима поетеса на много млади българи. Беше и моя любима поетеса в началото на журналистическия ми стаж, и делеше мегдан в душата ми със Стефан Цанев и Борис Христов. Поетичните й книги бързо се изчерпваха от книжарниците. Още пазя опакована в червено найлоново облекло тетрадка голям формат, в която съм преписвала стиховете й старателно, на ръка. Правех това, когато не успявах да си купя стихосбирките й от книжарниците, от които те се изчерпваха светкавично. Тогава младият народ четеше не нашега.

Въпросното мое интервю с нея, след дълго ровене в архива си, най-сетне открих. Сложила съм за заглавие един неин стих. Впрочем, аз знаех почти всичко, написано от Миряна, наизуст. Спомням си трепета, с който изкачвах стъпалата до апартамента й на Орлов мост. Имах предварителна уговорка за среща, със съдействието на  работилия с нея в Хасково сливенски режисьор Станислав Носович. Тя ме прие радушно, после навярно усети, че познавам поезията й добре и явно ми е простила великодушно тук-там шаблонните въпроси.

Започнала съм това интервю с едно въведение. Ето какво:

… На кръстовището на Орлов мост „денят вдъхновен дирижира своя автомобилен оркестър“, „дефилират милион непознати“, „в суматохата прецъфтяват и пак  цъфтят кестени“… Всъщност, исках няколкото реда, предхождащи интервюто с Миряна Башева, да взема назаем от самата поетеса. Изкачвам се нагоре и в полумрака на стълбището си мисля, че стихотворението „Пети етаж“ не е само визитна картичка в пряк и преносен смисъл: там, в „проклетите и дълги поетични нощи“ будува една неподправена и ранима поетична душа. Нищо, че се прави на дръзка и горделива. И струва ми се, на реалния пети етаж и вие нямаше да удържите любопитството си:

• Какво Ви се случва на Вашия пети етаж?
• Започва да ми пречи – много е шумно. Ако забелязвате, радиото ми непрекъснато работи. Странно, предпочитам да се натоваря с два шума. Въпреки това, ако радиото каже някоя глупост, непременно я чувам.
• „Вкъщи днес няма гост…“ – Не обичате ли самотата?
• Необходима ми е само когато чета. Когато пиша, хората не ми пречат, дори колкото повече са, толкова по-добре. Свикнала съм от работата в телевизията преди години.
• Как да оформим възможно най-кратката биографична бележка за Миряна Башева?
• Завършила съм английска филология. Работя като редактор в Киноцентъра, Втори творчески колектив. Родена съм на 11 февруари 1947 година в София.
• От позицията на популярна и обичана поетеса, какво искате да кажете на хората днес?
• Това, което съм казала в стиховете. Понякога ми се иска да кажа нещо не със стих и съжалявам, че прекъснах преките си връзки с публицистиката. Работех в сп. „Отечество“. Но мисля, че ще се върна към журналистиката. Много често ме „сърби ръката“ на злободневни теми.
• В кой момент почувствахте, че добивате популярност?
• Може би тогава, когато самите писатели започнаха да проявяват интерес. Преди около десетина години, майка ми по своя инициатива беше занесла стиховете ми на Богомил Райнов. Дори след положителна оценка и на Божидар Божилов, не бях сигурна в себе си, защото те ме познаваха от дете. От друга страна, това облекчи осъществяването ми като поетеса и скоро след това излезе от печат първата ми книга „Тежък характер“. После Блага Димитрова писа за мен в „Поглед“. Но първия професионален съвет ми даде Пенчо Данчев, към когото се обърнах с молба да ме насочи към някои теоретични източници на поетическото знание. Той ми каза, че поезията не се нуждае от теория. Аз също мисля, че не е толкова необходимо да знаеш кое е ямб или хорей.
• Бяхте публикували един разказ във в. „Пулс“, занимавали сте се с журналистика, в момента, в съавторство с Рангел Вълчанов, работите над сценария на фирма „Последни желания“. На кой от литературните жанрове отдавате предпочитание?
• Предпочитам това, с което днес се занимавам. В момента като че ли правя известна пауза във всяко едно отношение. Цяло лято работихме с Рангел Вълчанов върху този игрален филм. Снимахме го в Хасково. Сценарият претърпя редица промени по време на снимачния период, преработки ще се наложат дори и при монтажа. А разказът в „Пулс“ беше пълна случайност. Бях го обещала в един безразсъден миг.
• Кога се роди творческият дует Миряна Башева – Рангел Вълчанов? Какви духовни импулси Ви свързват?
• Навремето Рангел Вълчанов беше главен художествен консултант на Хасковския драматичен театър и поставяше там един френски водевил. Аз бях гост-драматург, а водевилът – демоде. Наложи се да преработваме из основи едно цяло действие. А Рангел Вълчанов е не само човек с много буйно въображение, той умее да събуди въображението и на другия, изключително работоспособен е. Не зная просто как бих написала сценарий сама, аз не издържам на постоянен труд. Поезията се пише бързо, за нея нямам нужда от човек, който да ме побутва.
• „Адски тихо е без Маяковски, дявол ли си като нямаш тартор?“ – пишете във Вашето стихотворение „Из моминския ми дневник или защо не се влюбих в поет“. Кои поети цените?
• Обичам съветската поезия, Пастернак ценя за майсторството, Ахматова – за чистотата на формата, Николай Заболоцки – за невероятното му въображение. Не обичам белия стих, привърженица съм на ритъма и римата. Не трябва стихът да прилича на прозата. Намирам белия стих претенциозен, немузикален.
• Във Вашата бойка и непримирима поезия има и самоирония, и сарказъм, и „мирова тъга“. Над какво се смее е над какво плаче поетесата?
• Не съм лишена от чувство за хумор. В живота си съм в състояние над всичко да се смея, най-вече над себе си. Това, над което днес се смеем, обикновено е същото, което вчера ни е разплакало.
• Футуролог ли сте? Имате такова стихотворение.
• Не, но едно време четях много научна фантастика. Аз съм човек, когото владеят настроенията. Това стихотворение звучи оптимистично. Аз не съм нито оптимист, нито песимист. Може би нещо средно, като индийците. Те не са нито европейци, нито американци. За тях животът и смъртта имат други стойности. Тяхното верую е, разбира се, на религиозна основа, те вярват, че животът им не свършва със смъртта.
• Има ли Вашето пътуване до Индия някаква връзка със стихотворението, в което казвате: „Предупреждавам, няма смърт. И точка.“?
• Да, това е може би желанието да е така. Струва ми се, че няма човек, който, дълбоко в себе си, да допуска смъртта. Дори във века на победилия материализъм.
• „А думите са за друго. Не за благодаря. Не за парад с хоругви, с ядене и ура.“ – За какво са думите?
• Думите са най-ценното, което човек има, те единствени го отличават от животинския свят. Възможно е живописта да е по-дълговечна и по-велика, но за моето възприятие най-близко е това, което е свързано с думите. По-чувствително ми е ухото към това, което се говори. Поради тези причини не бих искала (и не бих могла!) да казвам големи думи за думите.

Разговора води: Щилияна ВАСИЛЕВА

                                                                                В. “Сливенско дело“, 04.01.1983,

                                                                                    Брой по желание на читатели