ТУК Е ТЪЙ

Кара Добри вървеше забързано през смълчаната гора, метнал на рамо голям, завързан със сезал чувал от жълтакаво зебло. Товарът не беше тежък за силното му тяло. Ловко прескачаше сипеите по надолнището, а под едрите му крачки пръскаше рядка кал и отскачаха ситни камъни. Денят клонеше към своя край. Мракът падаше като тежка завеса над  дърветата, покриваше ги с черен воал и ги превръщаше в тъмни нощни стражи. Траперът се спускаше към селските къщи в долината почти на бегом. Бързаше да влезе вкъщи преди бледото лунно кандило да светне издайнически в тъмното небе.

Мъжът беше мускулест, плещест и снажен, с гарвановочерна четинеста  коса,  щръкнала като ветрило под нахлупена над очите му шапка идиотка, плетена от сурова вълна с неопределен цвят. Очите му, остри и тъмни като косата, бяха кървясали от студа и гледаха безпощадно. Усещах, че в този момент няма сила, която да го отклони от пътя му и тичах след него, хлъзгайки се в отпечатъците на гумените му ботуши по разплакания сняг. Устремът на трапера надолу от върха беше така бурен, неизтощим и стори ми се дори кръвожаден, че аз бях онемял, не зная от страх или от умора, или от усилието да следвам едрата му фигура, облечена в разгърдена скиорска грейка, която някога е била зелена – като гората, която обичаше безмълвно и дълбоко, като старата си майка. Мама Дана не можеше да върви и той всяка сутрин я носеше на ръце от стаята й до големия дънер на двора, където ласкаво я поставяше да седне, да се порадва на гората. Къпеше я, переше я, хранеше я с голяма алуминиева лъжица и  обгрижваше сам старческата й немощ. Беше петият, най-малкият и любим син на покойния си баща. Роден беше в риза  и до петдесетата си година чакаше късмет от тази поличба. После смирено прие докторските обяснения, че ризата е била просто плацента, а другото – бабини деветини.

Горският човек беше уловил сърна с най-първобитна примка. Здравите си, ръчно изплетени примки залагаше умело между храстите по пътя на дивеча, но дивечът беше намалял и уловът в последно време стана оскъден. Беше майстор на телените примки, не като съседа, който сложи примката тъй, че залови кучето си в нея. В село Хайдушки кладенец всички бяха бракониери – от горския до кмета, от простите селяни до градските  виладжии. За да се вдигнат една педя над гражданите, селяните твърдяха, че всички от тяхното село са от хайдушко коляно, като дедите си. Тук от една къща с осем деца, навремето излизали по девет хайдути! Най-богатите хора навремето добили имот и пари от хайдутлук, а не с честен труд, от него гърбат се става, богат не се става. Тъй хортуваха стари и млади в Хайдушки кладенец, то млади май не останаха, а старите се преселваха един по един в селското гробище, което растеше за сметка на стопеното село. Заместиха ги виладжиите, то иначе селото беше пред гибел, но от  градски хора селяни не стават – бобът им узряваше дребен като леща, а картофите им можеш да сбъркаш с орехи. И бракониерството им беше нескопосано, въпреки лъскавите ловни карабини. Един от страстните градски ловци, който се фукаше с трофеи от ежегодното си сафари в Африка, го заловиха горските стражари със сръндак в багажника на скъпия джип. Осъдиха го и му взеха ловния билет – но не за сръндака, а защото се опитал да подкупи горските с много пари. Осъди го като за назидание един от малкото останали в окръжния град неподкупни прокурори, който, след осъдителната присъда на милионера, бе милостиво пенсиониран.

Това ми разказваше моят приятел траперът, с който се връщахме от лов, когато от време на време нарушеше мълчанието. Яките му примки бяха уловили две сърнички, но едната намерихме изядена от чакалите. Ето, те пак започват да лаят гадничко и жълтите им очи проблясват зловещо между дърветата в мрака. Види ли, че треперя от страх, бачо Добри спира, сваля чувала от рамо, хваща ръцете ми в големите си груби шепи и като ме гледа право в очите, казва заклинателно, че тях повече ги е страх от странни двукраки животни като нас. Лаят спира като на магия, ние продължаваме, после пак и пак. Сигурен бях, че едрият балканджия на ум се проклина, че ме е взел със себе си в гората, но това не пъдеше, а само увеличаваше страховете ми.

Успокоих се едва когато криво-ляво, спъвайки се по сипеи, камъни и храсти, по тъмно стигнахме селото.

– Иди да видиш има ли някой на пътя! – каза ми строго бачо Добри.

– Ами ако ни хванат? – изплаках аз.

– Ти си малък, нищо няма да ти сторят. – успокои ме той, вече с една добра нотка в гласа. – Аз съм отговорен, ама за всеки случай внимавай, очите си на четири отваряй. Отключи вратата – подаде ми голям железен ключ – и ме чакай отвътре, чукна ли три пъти – отваряй!

Улицата беше пуста, само фенерите по стълбовете светеха и угасваха на дълги паузи, за икономия.  Справих се със задачата с туптящо сърце, отворих голямата дървена порта, бачо Добри издебна времето за икономия, чукна три пъти и се вмъкна в къщата си като крадец, озъртайки се на всички посоки. Мина през двора тичешком, с чувала на гръб, отвори склада за сушене на гъби в дъното му и стовари дивеча на големия дървен тезгях в средата. Приготви светкавично целия инструментариум за дране и разфасоване на животни.

– Трябва да го направя веднага, да не дойде някой, че ще ми носиш цигари в пандиза. – намигна ми, а аз, при вида на сърничката, едва не заплаках, толкова дива уплаха бяха запечатали големите й мъртви очи.

– Излез оттука! Иди в магазина и на никого не отваряй!– гласът му отново стана суров.

– Свиди ми се… – казах, като се опитвах да се държа мъжки.

Разнежих със сополивенето си коравото сърце на  Кара Добри и след кратка пауза, той ми рече:

– И на мене ми се свидят. Но това е – борба за  живот. Аз защо стоя тука… Да не мислиш, че за магазина, дето никой не пазари от него? Мене гората ме храни. Мъжът, ако е мъж, е ловец. Тук е тъй!

Това беше любимата фраза на Кара Добри, който и магазина си беше кръстил „Тук е тъй“. Беше го изписал с големи ръкописни букви на картонена табела, забита с криви ръждиви гвоздеи на вратата на хранителния му магазин, тя уточняваше работно време „от време на време“, по два часа обед и вечер. И стоката в него той зареждаше от време на време – по празните рафтове се кипреха само щайга хляб, евтини консерви с копърка, пластмасови шишета бира и лимонада, локум и вафли.  Преди години в магазин той преустрои стария яхър на баща си до пътната врата. На улицата пред него скова горска кръчма, с навес от стари вълнообразни азбестоциментови листове, подпрени на криви греди от сечени дървета с обелена кора. Под този покрив подслони две дълги пейки, сковани от голи клони и скърцаща между тях дървена маса. Добави за разкош две грубо изплетени тръстикови „кресла“ и няколко сухи пъна. На тях присядаше вечер за по една ракия местното общество, да одума съселяни, да обсъди времето или поредните набези на черните прасета на пришълците арендатори  върху селските конфута.

Тази вечер бачо Добри не отвори нито магазина, нито кръчмата. Аз бях произведен в негов личен бодигард, стоях зад тезгяха  и отпращах всички, които традиционно се отбиваха да пийнат. Бачо Добри работеше в складчето, само аз знаех какво.  Бях едно от децата на виладжиите, купили къщи в екзотичното село. Събирахме се по празници в Хайдушки кладенец  голяма група юноши от различни градове, всички на прага на пълнолетието и в разгара на безразсъдните си бели. Връстниците ми вече колебливо се влюбваха и палеха огньове за любимите по близките поляни, с откраднати от дворовете на селските баби дървени щайги, веднъж дори изгориха колците за домати на баба Деля, която опищя селото да ни вини за кражба. Кара Добри не ни чете морал, само занесе на Деля нови колци, отрязани и подострени лично от него – мир да има.

Странно, но аз, градското дете, се чувствах най-добре в компанията на бачо Добри. Той добил прозвището Кара не само за черните си въглен очи и рошави вежди, а и за избухливия си, особено след няколкодневен запой, нрав. Беше самотник, оставен отдавна с жената, която след дълго чакане му родила син. Той носел името на неговата майка, но не носел фамилията му, разкри ми Кара Добри, който явно не беше убеден в бащинството си, не беше напълно сигурен и в противното, но все едно – никога не простил за поруганата си мъжка чест. Като подпийнеше малко, преди да се наежи, обичаше да пазарува и тогава селските хитреци му продаваха каквото сварят – от развалени мобилни телефони до счупени стари коли, които стояха разглобени в двора му. Веднъж купи от един измамник черешово топче, което нито беше от череша, нито беше топче. Гръмна един път и дулото му се сцепи на две. Дълго стоя без пари и без топче, но после, понеже беше сръчен във всичко, поправи го и дори подобри конструктивно, и го продаде на един богат циганин от комшийското село на половин цена, за бабаитска украса на двора му.

Той беше едновременно магазинер, ловец и иманяр като всички мъже в селото, които не спираха да дирят хайдушко имане по изби и дворове, в комини и кладенци, в тайници под огнищата, по пещери и усои. По Еньовден не един и двама виждаха сини огньове на скришни места в гората, където, въпреки голямото копане, нищо не откриваха. Някои може да намираха, но си мълчаха, за тази работа на кръст да те разпънат, ще мълчиш. Ококорвах ей такива очи, когато бачо Добри се отпуснеше да ми хортува истории за хайдушкото злато, как и къде го е търсил и много ми се искаше да ме вземе със себе си в тъмната гора, да го търсим заедно. Като тръгваха моите връстници с някоя селска каруца да палят огньове по скалите, той ме буташе по рамото: „Хайде, таксито те чака.“ – И ако селското такси с конска тяга тръгнеше без мен, той вдигаше ръце и ме пускаше в двора, зорко охраняван от внушителна немска овчарка, силно привързана към него.

Бачо Добри обичаше животните и големият му двор, единият край на който под наклон стигаше до речното корито, беше цяла зоологическа градина. Там живееха още две кучета, десет кози, осем заека, седем кокошки, а под плачущата върба до реката – кочината на любимото му прасе Гошо. Гошо не беше прасе като другите. Той му беше като куче. Излезе бачо Добри из село – Гошо след него, влезе у някой комшия – Гошо и той, върне се вкъщи – Гошо подире му. Жал му беше да го заколи за Коледа. След участието ми в бракониерския лов, при едно от моите завръщания в Хайдушки каденец, не видях Гошо да ходи по двора и попитах къде се е дянал. Бачо Добри въздъхна, дръпна ме под навеса и ми разказа полугласно:

– Преди седмица-две много валя. Легнах си, няма да чакам да спре дъжда я. Посред нощ ме събуди някакво бучене. Излизам на двора, какво да видя – пълен с вода до пояс, реката преляла! Кокошките на една дъска качени, носят се по водата като в Ноев ковчег. Къщата на кучето празна, но гледам в тъмното нещо цопурка и хоп – Цезар, немската овчарка, доплува до басамака вкъщи, излази по стълбите, изтърси се и застана до мене, отърва кожата животното. Тогава се сетих за Гошо. Взех фенера, оня големия, дето го купих от града, влязох във водата до кръста и взех да го търся. Чух по едно време квичене, ама задавено, като кашлица. Обърнах се – на Гошо само зурлата видях да стърчи над водата. Хванах го за нея и полека-лека  го издърпах на сухото.

– Спасил си го, значи. – казах с надежда и се огледах.

– Спасих го тогава, изсуших го на електрическата печка, нахраних го. Гошо живна, но за малко. От студената вода се разболя. Следващите дни взе да хрипти, спря да яде.  Викнах ветеринаря от съседното село – пневмония, казва, няма да го бъде. Заколи го веднага, докато е време, поне месо да  имаш. Колил съм прасета на чужди хора много, те нали затова се гледат, по трима-четирима  колачи сме на осмянки. Но Гошо да заколя сърце не ми даваше, такова прасе съм нямал, то те гледа в очите и всичко разбира, само дето не говори. Как да е, реших – ще го коля. Приготвих каквото трябва. Вързах Гошо за врата, изкарах го от кочината. Прасетата са умни, разбират, че иде краят им, затова много квичат преди да ги заколят. Моят Гошо млъкна. Погледна ме с едни умни очи – разбра. Наведе муцуна и тръгна след мен бавно, като на погребение. Не се дърпа, не квича. Плаках като дете и ръцете ми трепереха, а исках с един удар да го свърша, да не го мъча. Не го гледах в очите като му прерязах гърлото…

Аз вече плачех. Навлажниха се и очите на бачо Добри.

– От него пържоли не правих. Погребах го като човек. Оплакахме го с мама Дана тайно, да не ни кудошат. Така е, реката като се гневи, да не си й насреща. – Кара Добри се замисли, щипна ме по бузата: – Като че тя ме е раждала. Тук е тъй!

Магазинът и кръчмата на Кара Добри бяха в съседство с реката, която ромолеше през селото и му придаваше девствен чар. Лете слънцето я изпиваше жадно и тя постепенно замлъкваше, оставаше само малко ручейче да тече през широкото й корито. То си проправяше път през облите речни камъни, обикаляше скалните острови по дъното и ту се явяваше, ту чезнеше под зелените капаци на мечата стъпка в коритото. Напролет прииждаше, шумна и пълна с буйна вода от разтопените по върхарите снегове. Същински приток на Луда Камчия, тя често излизаше от коритото и правеше големи бели. Заливаше близките къщи и дворове, един път отнесе асфалта на пътя, току-що положен от кметството, друг път наводни новия ресторант в края на селото и масите му заплуваха с краката  нагоре върху прииждащите бели гребени с мощни водовъртежи. Веднъж, като заваля един неспирен  дъжд, наводни разклона на големия път и всички автомобили, случили се там, станали неуправляеми корабчета, блъскали се един друг като в лунапарк, само дето не било смешно, а страшно. Тогава водата  понесла и линейката с болните на хемодиализа, която се връщала от града. Щели да се издавят всички, ако не били тежките верижни машини на военните. Това се случи по същото време – в началото на пролетта, когато заплаче снега. Стопен сняг и проливен дъжд  по тия места са готова беда.

Година по-късно аз се радвах отново на компанията на бачо Добри, който ми показваше купения в разгара на пияното му вдъхновение металотърсач. Беше последен вик на иманярската  техника. Чакаше хора от Варна, пак иманяри, да му обяснят как работи. Младоци били, разбирали от електроника повече от него. И докато натискахме копчетата и програмите на металотърсача, отново пролетно заваля. Отначало плахо и на едри капки, после плисна като из ведро. Бачо Добри ме покани да остана при него, да не бия път до нашата къща в тази вода. И тогава му позвъниха по телефона. Хората, дето ги чакаше от Варна, преди да пристигнат при него, влезли по иманярска карта в една пещера, Кладенеца й викаха. Но плиснал дъждът, пещерата се напълнила догоре с вода и един от тях не успял да излезе. Бачо Добри познава пещерата, може ли да дойде, ама веднага, викаше в слушалката полудял от страх негов приятел. Бачо Добри каза, че е много опасно да се влиза там сега, но подире размисли, качи се на раздрънкания си пикап и тръгна. Обади се на майка ми да ме прибере.

Под сачака на Бачо Добревата вратня, аз останах да чакам мама, която дойде в дъжда с гумени ботуши, чадър, фенер и голяма пръчка, да ми дойде ума. Подбра ме с пръчката и ме прибра в топлата ни къща. Будих се на няколко пъти през нощта, стрясках се, потих се, чувах като че ли на бачо Добри гласа да ехти в кладенеца на тъмната пещера. Едва дочаках утрото да изтичам до тях. Не беше се прибрал. Не се прибра и на следващия ден, и на по-следващия. После чух, че бил изчезнал в пещерата, в която влязъл да търси изгубеното варненско иманярче. Преди да изчезне, успял да издърпа навън нещастника, който се бил скрил в един скален ръкав. Пожарникарите го поели, но водата от неспирния дъжд  заляла отново бачо Добри, тласнала го мощно назад към тъмното гърло и той повече не излязъл от пещерата.

Дълго търсиха тялото му. Никой не смееше да слезе до пещерното дъно след  неговата злощастна спасителна акция. Защо се жертва за един непознат този дивак, трапер и бракониер, селските хора, които обичаха Кара Добри с всичките му кусури, не се питаха, те знаеха. Знаеха суровата горска душа, свободна да различава добро от зло, правилно от грешно.

Едва след  шест месеца  водни спасители и пещерняци извадиха тялото му. Дошла беше зимата, сняг до пояс затрупа пътищата. Докарали ковчега с бачо Добри до разклона за Хайдушки кладенец, но не могла кола да мине през снежната блокада да го превози до село. Тогава здравите селски мъже тръгнали пеша, прегазили километри през преспите, вдигнали ковчега с мъртвия балканджия и го донесли на голи ръце в горската кръчма „Тук е тъй“, през скованата в лед и скръб планина.

                                                                                                                   Стела  Карина