ДЖЕНДА – ПРЕДАНИЕ ЗА ГИБЕЛНА ЛЮБОВ

Погребение нямаше да има. Ходжата нямаше да чете за упокой на грешната му душа. Дженда нямаше да го измие и приготви за последния му път. Нямаше да избели погребален саван. Съдбата й отказа да докосне за сетен път устните, които я отвеждаха на седмото небе. Мустафа щеше да остане прокълнат от чужди и от свои, та той свои имаше ли, освен нея.

Дженда разбра през комшулука от старата кадъна, че отец Павел бързал да направи водосвет и да изрече натемия над него и цялата му рода още на  мястото на убийството при реката. И като тръгнал оня ми ти народ да хвърля камъни на гроба му, вдигнала се грамада на половин човешки бой.

– Проклет да е Шибиля! – изкряска юношески дискант отвъд дървената порта и замери с ръбест камък, който я разлюля до каменните основи.

– Проклета и ти, Жендо, с него! Бял ден да не видиш! Мътните да те вземат! – закуткудякаха след него пискливи женски фалцети.

Конят му се върна същия ден, цвилеше уплашено и жално, но тя на конски страхове вяра не хвана, защото знаеше дарбата на любимия си да оцелява. Вестта, че турците са го убили, стигна до нея на четвъртия ден. Донесе я в хладното утро брат й чорбаджи Върбан, който обичаше малката си сестра болезнено, дори повече след хулите, изсипани отгоре й, когато тя, най-красивата и лична градечанка, остави мъжа си и заживя с Мустафа Шибилията. Като селски първенец, Върбан чорбаджи не беше осведомен за приготвената от турците пусия за залавянето на Мустафа. Дори попът скърши хатъра му и изрече натемията, а под страшното проклятие падаше и сестра му, и цялата й челяд. Болно му беше и за четирите й сина, които бездетната зълва изтръгна от грешницата с благословията на цялото село, да не гледали децата маскарлъка на родната си майка.

–    Каква беше таз твойта любов, ма, Джендо, каква беше таз любов, дето те почерни, та погуби. – прегърна сестра си чорбаджи Върбан.

–  Каква е, само мойта душа знае. Любовта, бате, тя не се разказва с думи. – отдръпна се от него Дженда. – Тя е като утринното слънце и като въздуха след дъжд.

– Всичко свърши, Джендо, няма го Мустафа. Селото за мъст е жадно. Скрий се и бягай, могат да ти посегнат. – в очите на Върбан имаше страх.

–  Аз от любовта си не мърдам, нито се свеня. Веда вятровита ставам да съм с него, на караконджул се превръщам, до гроб тормоз да туря връз убийците му недни. Кои бяха, бате, думай, не ме щади!

–  Недей таквиз приказки, злочеста ми сестрице! Що ти е да знаеш? – брат й я хвана за ръцете, увиснали като пречупени крила и я повдигна кротко от земята, където се беше срутила бледна. – Лошаво и страшно е.

–  По-лошаво е да не зная, бате. Думай!

Знаейки упорството на сестра си, чорбаджи Върбан разказа за края на Мустафа, без да спестява жестоките подробности. Предал го подло един от доверените му хора в разбойническата дружина, с която лани шетал от Айтос до Сливен, през Котел до Елена и обратно. Срещу ока злато, Исая от Пашакьой изпълнил заръката на сливенския каймакамин, който не закачал Шибиля докато оня не се разприказвал, че му плаща в злато и вакли стада за опеката. Исая дошъл край Градец да разправи на Мустафа за несметното кримско богатство и да го придума да го оберат по пътя за Цариград. Шибил се колебаел – току бил зарязал хайдутлука и заживял в село като чорбаджия. В храстите край реката чакали в засада башибозуци. Както говорели, Исая се навел, уж да върже препаската на цървула си, когато гръмнали пушкалата и четири куршума ударили изправения гръб на Шибиля. Той се олюлял, свлякъл се на коляно, но бил здрав и силен, още немъртъв. Тогава Исая го прострелял в гръб вероломно, право в сърцето. Отрязал главата му и я напъхал в торба, да я носи за уверение на каймакамина. Турците изровили с калъчките си плитка яма и хвърлили в нея обезглавеното Шибилево тяло, после го затрупали с пръст и камъни…

Необлечена, несресана и необута, Дженда  хукна като хала към завоя след село. Да не губи време по пътеката, сурна се към реката през бодливите храсти, не усети, че скъсаха бялата й риза и одраха лицето й до кръв, която потече като ручейче по дългата й шия. Откри де е заровен Мустафа по грамадата камъни. Дълго се опитва да я разтурва, да стигне до мъртвото му тяло и да го прегърне за последно, но камъните на хорската ярост отгоре му бяха много и тежки. Набоде треперещите си ръце, наряза босите си крака, но болка не усети. Виждаше с крайчеца на помътнелите си очи, че на завоя се събират селяни с камъни в ръце. Мълчанието им под облачното небе отекваше страшно, но въпреки лошите погледи, забити в гърба й, не трепна, скръбта бе изпила сетната й сила. Да бяха почнали да я мерят с камъните, дето ги носеха, да я убият и оставят да лежи просната връз гроба му, приемаше съдбата с облекчение. Но и тълпата от хора се спря, боеше се сякаш от тази обезумяла жена, разрошена като самодива, само по бял фустан върху изваяното тяло, прегърнала острите камъни и виеща от болка като вълчица.

Не чу конското пръхтене в ухото си, но съзря стройните нозе на алестия жребец на Мустафа да тъпчат жълтия пясък край реката, вдигна поглед и видя влажното око на коня, което я гледаше съчувствено. Заради неустрашимия мъж, който го яздеше довчера и напук на озверялата тълпа, Дженда изтри очи, отстрани полепналите по лицето си къдрици, отметна назад абаносовочерни коси и бавно се изправи. Конят коленичи до нея, тя стъпи на стремето и се метна на гърба му, вдигна към небето бледото си лице, понечи да се прекръсти, но спря. Беше приела вярата на мъжа, когото обичаше повече от всичко на света, по негова воля го стори, искаше да запази сладката болка в сърцето си, решена да плати за нея с вярата в своя бог, ако ще с живота си…

Дженда не разсъждаваше върху любовта, тя я живееше и я носеше като корона върху красивата си глава. Селото не й прости нито любовта, нито предателството. Не й прости и хубостта, с която Господ я беше дарил, като че ли за наказание.

Израсна стройна и напета, с черни гайтанени вежди и къдрава тъмна коса, която обрамчваше на спокойни вълни скулесто лице, от което мамеха две дълбоки, като водата на Синия вир, замечтани очи. Тръгнаха селски одумки през плетове и по седенки още като се замомя, жените не можеха да търпят лигите на мъжете им да текат подире й. С пяна на устата я кълняха щом я видят, без още нищо да е сторила. Впрочем, беше. Не ходеше за вода на чешмата по светло като другите, а чак като мръкне. На хорото не се хващаше, стоеше встрани и гледаше занесено към гората. Говореха, че я люби змей горянин, че го среща в потайна доба и че дори вече му е пристанала. Да няма приказки, семейният съвет я омъжи набързо, на шестнайсет години, за един чорбаджийски син, който не беше мъж, а баба, но тогава тя не знаеше нищо за любовта.

Конят препускаше през поляните, срещу огнения залез, който позлатяваше върховете на дърветата по заоблените зелени хълмове, но природните прелести сега не я радваха, в очите й бе паднал лепкав мрак. Погледът й се плъзна по широкия ръкав на реката, с остри папури по брега и плачещи върби, вгледани във водата. Прииска й се да нагази и потъне в блатистата земя, наведе се рязко, но преди да последва образа си в речното огледало, жребецът на Мустафа, отгатнал мислите й, усили бяг и я понесе към техния, сега пуст, дом.

Градец беше голямо село, даваше пей на малките градчета, затова му бяха притурили умалително окончание, което го издигаше над баналната селска значимост. Китното камчийско село, в което влязоха в тръс, сега беше притихнало. Минаха на по-бавен ход край двукатните къщи от камък и дърво, от прозорците им надникваха за миг пребрадени женски глави и се скриваха бързо зад  белите кенарени пердета, тракваха громко кепенците. В кръчмата на мегдана, под големия бук, който не си знаеше годините, както винаги по залез, шумно се черпеха мъжете. Като я видяха, настана тишина. Проследиха я с погледи, алчни, пияни и зли. Отмина без да поздрави, но цял залп порицания я простреля в гръб:

– Що си се наперила, ма, циганска уруспийо?! На твоичкия му клъцнаха гръцмуля, ха да та видим сега – как ша си обуйш копринените шалвари! – викна пискливо зад гърба й Гани от Горната махала.

– Що не са накичиш с пендарите му, колко народ разплака зарад тях! Проклет да е Шибиля! Проклета да си, Жендо! Срам си ти за цяло село, срам! – излая злостно подир него шурей му Стани.

Извърна се бавно, да погледне цветистите ругатели, без яд, без обида и без никакво чувство, с каменно лице. След алестия жребец подтичваха и размахваха гневно овчарски геги двама млади мъже с продънени потури, някога кафяви, с едри, съшити с бели конци, кръпки по колената. Бяха Ранди и Санди, от тумбата на новите дървени философи, дето идеха в кръчмата да приказват колко наши са тръгнали с Дибича Забалкански, как ги съпровождал самият Кара Танас с момчетата си, които от хайдуци като Шибиля станали веке народни закрилници. Вдигаха шумни наздравици, надеяха се Турция да падне, плещеха за свободи и правдини. Въпреки, че учи четмо и писмо в класното училище, Дженда не се интересуваше нито от селското, нито от международното положение, тя беше отдадена само на своята жарка любов. С кожата си усещаше, че  моралните люде трупат лошотия в себе си и стават най-отмъстителни в света… Ей ги, моми, невести, селски баби, всичките мразят хубост по-лична от тяхната и скопос по-голям от техния, а мъже и ергени умират да се докопат до чужда булка и да се хвалят като дарени цигани с мъжките си подвизи по кръчмите. Не разбираше тя този морал.

Мустафа беше разбойник по пътищата, но какво от това. Разбойници по тия години имаше много и българи, и турци, времената течаха объркани и смутни. Мустафа беше турски циганин, но тя не искаше да знае. Такъв бял, плещест и снажен, нищо циганско нямаше в него. Каква кръв течеше в жилите му един бог знаеше, но тя беше буйна и силна. Мустафа беше безстрашен, никой не смееше да излезе насреща му, беше хубавец, тя знаеше, че и циганки, и българки тайно го изпиват с очи, но не им придиряше, той любеше само нея. Само нея гледаше, само на нея думаше „Луничко, моя сребърна луничко“ и тя се топеше в  кадифения му глас, в неустоимата му и властна прегръдка…

Омаята й усети от първия път, когато той я причака в здрача зад чешмата, извика я под стария дъб, притегли я към себе си и я попита ще иде ли с него на добра воля. Тя кимна като го гледаше право в лицето, той превърза очите й с бялата й шамия, вдигна я леко зад себе си на коня и препуснаха. Тя склони глава на широкия му гръб, който спираше вятъра да не брули лицето й, усети миризмата на тялото му, прилепи се на него, стана й топло и хубаво. После внезапно спряха, свали я Шибил от алестия жребец и я поведе за ръка през шумата. Когато в гърба й повея хлад,  свали кърпата от очите й. Влезнали бяха в дълбока пещера, имаше ги много по тоя край, говореха, че в тях хайдутите криели златото, обрано по пътищата. Той запали факла и освети скалите, които образуваха чудни фигури. Минаха край тънко поточе и влязоха в широка зала, с огромен каменен престол в дъното. Той постла на скалния трон китено килимче, вдигна я на ръце и я сложи връз него. Поклони й се ниско и каза: „ Ти си моята царица!“, тя не се противи, остави се в едрите му ръце. После тури на шията й тежка огърлица, на ръката – дебела гривна, на пръста – господарски пръстен със син камък, колко оки злато тежаха не знаеше. Първо гледаше замаяно как я кичи, после му каза, че нищо не иска, нейното съкровище е той, но Шибил настоя: „Аз така те искам!“ и Дженда остана при него, накичена в злато от глава до пети. На тръгване пак превърза очите й и я свали от коня пред задната порта на мъжовата й къща. Мина на пръсти през пруста, стигна одаята на децата, натъркаляни  едно до друго на менсовата и заспа при тях. От тоя ден нататък при мъжа си не легна и дори не му продума. Вечер вземаше шарената си стомна и тръгваше към чешмата, а в сянката на стария дъб я чакаше Шибил.

Стигнали бяха неусетно с алестия кон Шибилевата къща на другия край на селото. Шибил я купи за една торба злато от изселен турчин, чорбаджийска къща беше, чардаклия, с голям хайет и резбовани слънца по таваните. В средата на просторния двор с джанки се издигаше корав орех, зад каменния дувар с дървена вратня надничаше бяла люляка.

Дженда остави жребеца в яхъра, подмина градината с любимите си бели ружи без да ги погали като преди, вратата на къщата проскърца жално и тракна след нея.

Денят смирено угасна. Дженда не запали кандилото, стоя дълго до прозореца, гледа сребърния лунен сърп в тъмнокосото небе без звезди и не усети кога умореното й тяло се отпусна върху менсовата. Тогава видя Мустафа да препуска по пътя на алестия си жребец, с развят от вятъра перчем. Тя прескочи дървените стълби и се втурна към портата да го срещне. Тъкмо разтвори ръце за прегръдка, когато някой я дръпна назад, метна на врата й примка, почна да я души и да стяга въжето с ярост. Тя отвори уста да вземе въздух, да викне и да се събуди, но друг, по-силен, запуши устните й с възглаве, натиска ги жестоко и дълго, додето ръцете й, вдигнати за милувка, се укротиха бавно и безропотно край тялото.

Комшулукът откъм съседите хлопна. Две черни мъжки сенки прибягаха откъм Шибилевия  двор и потънаха в гората. В кръчмата на мегдана мъжете вдигаха чаши за отмъстената селска чест до зори.

                    Щилияна ВАСИЛЕВА /Стела Карина/