• „Най-хубавото в актьорската професия е да можеш да летиш. Най-ценната награда е наградата на хората.“ Гледайте Красимир Доков в „Боряна“ на Сливенския драматичен театър. Втората премиера е на 21 октомври.

 

ВТОРА ЧАСТ

/продължение на интервюто от 17.09.2025/

– Кои са любимите автори в театъра на актьора Красимир Доков? – Играли сте Йовков, Радичков, Шекспир, Ибсен, Чехов… В чии води се чувствате най-добре?

– Радичков! Малко е да се каже, че е български литературен феномен. Няма като него! Голям, велик автор е! Той е един от най-значителните и самобитни български писатели, превеждан на много езици, с международно признание. В един документален филм ме заснеха как отивам на представление и ме спират до паметника на Мильо Лудия на главната улица в Пловдив, и все едно Мильо ме пита: Ей, здрасти, къде си тръгнал? – Отивам на представление! – Какво играете сега? – Ами, „Майка“ на Горки, примерно. – Ами как е с Радичков? – Какво Радичков? Аз на Радичков почти всичко съм му играл. Но най-ме е яд , знаеш ли какво ще ти кажа? – Яд ме е, че не му дадоха Нобелова награда за литература. А той заслужаваше. /Аз все едно на Мильо говоря/. И да ти кажа, не му дадоха и ей го, след 2-3 години умря. Ами, ядоса се човекът…“ Черен хумор, ама е на място,  защото има нещо вярно. И големият майстор Радичков използва оръжието на гротеската срещу абсурдността на света. Играл съм в неговата „Суматоха“, в „Януари“. Иван Добчев направи в Сатирата „Къкринското ханче подир залавянето на българския Апостол“, аз играх главната роля, другата игра Румен Трайков.  Дошъл тогава на премиерата един от  големите академици на съвременната литература Петър Динеков, гледал, говорил с Добчев и казал: „Иване, това, което си направил, е най-хубавото нещо, което съм гледал в българския театър.“ – Красив спектакъл, спомням си го със сълзи в очите. Аз имам автограф от Радичков, от неговия „Ноев ковчег“. И там Радичков е написал: „Бъди невероятен!“ Още го пазя в библиотеката си. Аз ходих в  Къкрина преди две години и със себе си взех книгата му „Ноев ковчег“…

– Имате забележителна филмография, участия в редица пълнометражни, късометражни филми, тв сериали, взели сте за ролите си в киното много награди. Кои са последните?

– Миналата година играхме с Мария Статулова семейна двойка и взех третата си Златна роза за късометражен филм във „Влечугите“, двамата я взехме. А преди две години взех втората си награда за късометражен филм – „Магаре“ на Мартин Негрев, той обиколи света с това „Магаре“. Самият Ивайло Христов ми връчи награда за мъжка роля за Магарето, на фестивала „На брега“ в Бургас. Снимах и в негови филми – „Страх“ бе номиниран за „Оскар“, аз играх една от малките роли. „Страх“ е българското предложение за Оскар за най-добър международен филм за 2021 година. Награди има за най-добър филм от фестивала „Златна роза“ във Варна, от фестивала в Талин, 2020 година, Награда на публиката от София Филм Фест, 2021 г., и т.н. Чудесен режисьор и актьор е Ивайло Христов, сега пак играя с него – Георги Дюлгеров ме покани да заместя в „Записки по едно предателство“ Иван Бърнев, който снимаше в Испания.

– Коя е най-голямата награда за един актьор?

– Наградата на хората. Когато те срещнат на улицата и ти кажат:“ Краси, гледах еди-какво си! Беше страхотен!“ Тези награди не се оповестяват, не се въздигат, не се правят ритуални тържества. Тогава ми става най-хубаво. Когато отида на големите награди, става помпозно, излишно префърцунено … Има нещо сбъркано в тази работа. Трябва да се променят някои неща. Истината е в тези, за които го правиш.

– Съпругата Ви пристигна от Истанбул за премиерата на „Боряна“ в Сливен. Разчитате ли на семейната подкрепа в актьорската си професия?

– Да, много. Жена ми беше на премиерата на „Боряна“ на 17 септември, която мина много успешно. Сега се стягаме за втората премиера на 21 октомври, на която съм поканил Иван Добчев и Маргарита Младенова. С жена ми Хава се познаваме от 1984 година, от „Солунските съзаклятници“. Когато Георги Дюлгеров направи „Солунските съзаклятници“ в Димитровградския театър, участваме в спектакъла Алекксандър Дойнов, Иван Савов, аз… Ние играем представлението в Димитровград. Жена ми по това време е разпределена като лекар в Димитровградската болница. И отива на театър. Аз играх шефа на турските тайни служби Джамал бей. Тя ме гледа и си казва: „Той ще е!“ Отива и споделя с актьора Сашо Дойнов. И той ми вика: „А-бе, една лекарка иска да се запознаете.“ Минаха 5-6 дни, но казвам си – по-нататък. Аз бях женен за първата си жена още, не бях разведен, разведох се по-късно. Мина един месец и на края на втория, Сашо Дойнов пак ми напомня, дори на шега с бой ме заплашва. Отидох в един ресторант с моя приятел Жени, който е близо до жилището на младата лекарка. Мислех да отида да се запозная и да се върна веднага. Отивам, звъня, запознаваме се. „Добър ден! – Добър ден! – Хава – Краси“. Влизам, пия една ракийка, говорим си, аз се притеснявам. Реших да си ходя по едно време, използвах момента, че тя излезе за малко. Ама, вратата заключена, не мога да изляза. Викам си – през кухнята, на втория етаж сме, младо момче съм, колко му е да прескоча, да се върна при приятеля, дето го оставих да ме чака. Тъкмо вдигам и другия крак, да се хвана за парапета да прескоча и тя влиза. И аз се върнах, викам си: дано не ме е видяла. – Какво става?, пита ме. – Какво става, ще си ходя! – Ами защо ще прескачаш? – Защото е заключена вратата! – Ами, аз ще ти отворя.“ – Така си говорим на перваза на терасата. И аз … останах. До ден днешен, от 1984-та досега. Имам син от първия си брак и дори внуче на две години. Синът ми е далеч от театъра. Хава живее и работи в Истанбул, аз съм в театъра в Пловдив и си ходя за почивка на вилата в Гиргини, до Габрово.

– Скоро имахте рожден ден. Какво Ви писа Яна Димитрова от младия екип на сливенския театър за рождения ден, което искахте да споделите?

– Ето какво ми написа, трогна ме: „Честит рожден ден, Краси! Исках да ти звънна, но Габи каза, че си в Турция. Желая ти да си най-вече здрав, много щастлив. Бъди все този огън на сцената и в живота сред нас! Благодарна съм, че те срещнахме. Ценен си! Не го забравяй! Поздрави на Хава и нека денят ти да е прекрасен! Скоро ще се видим. Прегръдки от мен. Яна от Сливен ти пише.“ – Милата! Толкова е красиво.

– Младите актьори от състава на сливенската „Боряна“ искрено Ви обичат…

– Всичките! И аз го усещам, разбираш ли? Когато го усещам, насълзяват ми се очите. Това е смисълът на този живот! Да посрещнеш младите в професията и между вас да се роди химия, доверие, любов! Когато бях в Хасково, Вера Делчева, сестра на голямата актриса Ружа Делчева, беше актриса в Хасковския театър. И си спомням, когато от Димитровградския театър отидох в Хасковския, присъствам на един от художествените съвети. Играехме „Босилек за Драгинко“ от Константин Илиев в постановка на Иван Добчев. И Вера Делчева казва, перефразирам: „Скъпи колеги, много се радвам, че сред нашите редици вече е дошъл Красимир Доков. Ето, един актьор, на който всичко му разбрах и всичко му чух. Ей това е дикция и произношение! Много се радвам, че си сред нас!“ – Спомням си тези думи на Вера Делчева и до днес. Когато тя почина на 91-92 години, а мъжът й почина по-късно след нея, попитах го: „Как стана, какво стана?“ „Не знам. – каза. – Но последните й думи бяха: „За какво беше всичко това?“ – Настръхва човек като ги чуе. За какво беше всичко след 92 години живот и то интересен и бурен – няма отговор. Защото ако има , не знам какво ще се случи…

– Колко години сте на сцената? Какъв е смисълът на сцената?

– На професионалната съм от 1982-ра. Иначе – от 4-годишен. Скоро направих 69. Аз съм към края на кариерата си. А като става дума за смисъла … В „Сфумато“ имахме едно театрално евангелие, което четяхме преди всяка репетиция. То представляваше следното: „Не кради!“ Всички повтарят: Не кради. „Не лъжи!“ Другите повтарят: Не лъжи. „Не прелюбодействай!, „Не пожелавай жената на ближния си!“ и т.н. И това Евангелие се четеше преди всяка репетиция. И на третия-четвъртия път ми се пада на мен да чета. И какво ми хрумна – аз чета: „Кради!“ И всички казват: Кради. „Лъжи!“ Всичките: Лъжи! „Прелюбодействай!… Пожелавай ролята на ближния си!“ И на четвъртата-петата „заповед“, Грети ми грабна Евангелието: „Како правиш, бе Краси?“ – „Ами, искам да видя как е от другата страна…“ Защото там питат: вие колко пъти сте летяли в конвенционалния театър, нали там уж не можеш да летиш. Хората се притесняват какво да отговорят и обикновено казват: „Ами аз май един път литнах, за много кратко.“ – срамуват се да кажат, че са летяли в конвенционалния театър. И аз като отидох в „Сфумато“ от конвенционалния театър, и ме питат: „Колко пъти сте летяли?“, казвам: „А аз не си спомням да не съм летял, аз летях във всяко представление почти. Хайде, ако не във всяко, но в някои съм летял няколко пъти. И чувам: Как можеш да говориш така сатанински? – Мога, защото конвенционалния театър какво е? – Същото! Въпросът е да имаш криле.

– Какво имате предвид под конвенционален театър?

– Нормалният театър – в Хасково, Димитровград, Пловдив, Сливен – това е конвенционален театър, който е държавен. А ние сме с Евангелие, със специална субсидия, пак от държавата, но хем е от държавата, хем не е – това е „Сфумато“. И аз им казах: Няма да просъществува това чудо! Както и стана. Беше три години и половина.

– След толкова роли в театъра и киното, не можете да сте недоволен от актьорската си кариера. Какво още не сте изиграли?

– Достатъчно ми е това, което съм изиграл досега. Баща ми казваше:“ На недоволния от врабче и бивол да му заколиш, пак ще е недоволен!“ Или: „По-добре врабец в ръката, отколкото орел на покрива!“ Така че това, което съм направил, ми е абсолютно достатъчно и съм щастлив, че съм имал такава кариера – и в театъра, и в киното. Имам 9-10 награди в киното, 3-4 в театъра, като че ли в киното ме оценяват повече. Първата театрална беше от „Суматоха“, която представихме 1988 г. на национални преглед в Бургас, за ролята на Сусо. Не можете да си представите как цялата препълнена зала / аз играех Сусо, Исай беше Румен Трайков / следеше внимателно, превъзбудена, представлението – беше красиво като танц. Разказваше за това представяне много картинно реквизиторката Роси. Стефан Янков го описа в книгата си „Театрална география, истории и личности“, носих 3-4 книги в Хасково, да ги подаря. Много от колегите и хората, с които там работих, вече не са сред живите. Сега в Сливен ми е хубаво, защото Стефан Янков е бил тук, имам спомени и с Борислав Чакринов, и с Борислав Стоилов, и Валери Малчев, и Тодор Близнаков, с Ивайло Христов и Атанас Атанасов, на всички тях тук им изгрява звездата. И ми е хубаво тук, дойдох и репетирах с голямо удоволствие. А като видях и младата трупа, видях и режисьора, с него не се познавах, но работихме здраво, и влязохме навътре в нещата – и стана работата с „Боряна“. Защото до премиерата, това е битка, пък и след това. Тази битка заслужава да бъде спечелена. Аз се притеснявах само от това, че тук пресътворяват нещо ново като театър. И директорката Радост Костова, и режисьорът Петър Денчев много искат това да стане, затова са ме поканили, да пробием заедно с младите артисти. Затова правят и срещи с младите хора от Сливен, да ги ограмотят, да ги привлекат към театъра, защото той заслужава – кажи-речи 90 000 души е градът. А театърът в Сливен е много добър. Но младите артисти работят на по две и повече места, за да оцелеят и това не е само в Сливен, а навсякъде по българските театри. Боли ме за това…

– Тежък кръст ли е актьорският занаят?

– Тежък е, особено ако се занимаваш с него сериозно. Тежък е неистово. Това е миньорски труд. Ама не може да се види, защото е вътре в душата, в тялото. Актьорската професия е неблагодарна. Човек трябва да има много сила, за да преодолее трудностите, които го очакват. И много любов. Нищо не става без любов. Това е. Другото зависи от тези хора горе. И те трябва да кажат и направят нещо, защото само от нас няма да стане.

 

Край

Интервю на Щилияна ВАСИЛЕВА

Първата част на интервюто, озаглавена „От Златил до Златил – артистичните странствания на Красимир Доков“ може да прочетете тук:

 

https://iridasliven.com/2025/09/17/%d0%be%d1%82-%d0%b7%d0%bb%d0%b0%d1%82%d0%b8%d0%bb-%d0%b4%d0%be-%d0%b7%d0%bb%d0%b0%d1%82%d0%b8%d0%bb-%d0%b0%d1%80%d1%82%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b8%d1%87%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d1%81%d1%82/

 

 

Споделете в социалните мрежи

Оставете коментар

Редактор: Щилияна Василева

Журналист, автор, редактор, пиар. Хуманитарни занимания със словото. Не си правя илюзии, че Словото днес е на особена почит. Но зная също, че то е в началото на всички човешки неща, което ми дава надежда, че има смисъл и най-малкото добро дело в негова чест.

Подкрепа за нас

При желание за финансова или друга подкрепа за нашия сайт – свържете се с нас.