ОТ ЗЛАТИЛ ДО ЗЛАТИЛ – АРТИСТИЧНИТЕ СТРАНСТВАНИЯ НА КРАСИМИР ДОКОВ

• Ще го видим в ролята на Златил от „Боряна“ на Йовков, с режисьор Петър Денчев, на премиерата тази вечер, 17 септември

Със Златил Красимир Доков се явил на кандидат-студентския изпит във ВИТИЗ. Било през  1978 година. Тогава представил монолог, какво е правил преди толкова години не помни. Помни Златил, който подготвя в Пловдивския театър, под режисурата на Красимир Ранков, но представлението пада поради пандемията. Сега отново е Златил в постановката на Сливенския театър, но това е съвсем различна постановка и различен Златил…

– Г-н Доков, добре дошъл на сливенска сцена! С ролята на Златил ли Ви съблазниха да дойдете в Сливен?

– Аз дълго време се подготвях за „Лазарица“ на Радичков. Една година учих текста, много исках да я направя, защото обичам Радичков. Познавахме се и с Радичков, и с Добчев, работихме заедно „Януари“ и „Суматоха“. Исках да сложа венеца един вид на кариерата си с „Лазарица“ в Пловдив. Последните 3-4 месеца сутрин и вечер минавах текста. Камен Донев трябваше да е режисьорът, накрая той дойде, но за жалост не можахме да се договорим, Камен се отказа да ме режисира. Прибрах се вкъщи, 5-6 дни бях като болен. Но като се затвори една врата, отваря се друга. Случайно тогава ми се обади Петър Митев, който пък прави сценографията на „Боряна“ в Пловдив, попита ме дали съм свободен, отговорих утвърдително. „Какво ще кажеш за Златил в Сливен?“ – попита ме. Веднага се съгласих. Късмет! И дойдох тук, започнахме репетиции на 21 април на маса. Златил, който играх в „Боряна“ на Пловдивския театър, под режисурата на Красимир Ранков, беше по-друго представление, но то падна заради Ковид пандемията и не се игра. Дадох много усилия за новото сливенско представление. А бях и подготвен с текста. Но заради трупата репетирах с тях всеки ден, защото е друга и концепцията на режисьора, и артистите са различни. И станаха нещата, според мен. Гледаха го двама-трима души, казаха, че това е наистина стойностна работа.

Тогава звъннах на Маргарита Младенова и Иван Добчев да ги поканя. Ще дойдат може би за втората премиера на 21 октомври, защото за първата са заети със своя премиера. Маргарита беше моя асистентка във ВИТИЗ, където бях в класа на проф. Николай Люцканов. После ме покани в трупата на театралната работилница „Сфумато“, където останах три години. Започнахме с „Чайка“.

– Бихте ли разказали за това начало на работата си в „Сфумато“?

– Цели осем-девет месеца репетирахме в „Сфумато“ пилотното представление на „Чайка“ на Чехов, стана много хубаво. Репетирахме на много места, включително и на една вила на бившите комунисти край Харманли. Ставаме сутрин рано, бягаме и в гората репетираме. Светлана Янчева играеше Маша, Румен Трайков игра Треплев. Репетираме, репетираме и накрая – премиерата някъде октомври месец в НДК, малката зала, 11-та ли беше, забравих вече. И от стрес Румен, който играе главната роля, глътнал 1-2 конячета… А в залата – цялото театрално войнство, всички мастити критици, дошли да видят какво е това първи експериментален театър. 89-та година нямаше такива събития. Ние сме влезли в една сцена, аз играех чичото – Сорин. И той ми казва с преплетен език: „С-ч-ш-Шишо!…“ А на мен отвътре ми идва да му отговоря: „Кажи, С-ч-Шишовото!“ Как да е, качи се горе, дадоха му нещо отрезвително и мина премиерата. Понякога, въпреки сериозната драматургия, не са задължителни толкова дълги и изморителни репетиции…

Решихме да направим един експеримент в Хасковския театър, където също съм работил, с Възкресия Вихърова. Десет дни репетирахме в Хасково, след това репетирахме на Слънчев бряг – хотелски комплекс „Кубан“, дори на фитнес ходехме там, и спряхме. 30 дни се трудихме здраво и направихме постановка – беше „Еснафска сватба“ на Брехт, сериозна работа. Направихме този експеримент, за да докажем, че ако се работи добре, за един месец, може да се направи едно представление. А дори да се работи 8-9 месеца, представлението може и да не стане. Божа работа! Театърът е живо изкуство.

– Освен с Маргарита Младенова и Иван Добчев, работата с кои други режисьори ви донесе удовлетворение?

– Работил съм с неслучайни хора в годините, между тях и Марк Вайл от Ташкент, един от добрите световни режисьори. Бяхме в Хасковския театър побратимени с Ташкент, дори бяхме 20 дни с театъра там. Запознахме се с режисьора Марк Вайл, той беше художествен ръководител на театъра „Илхом“ в Ташкент. Той дойде в България и мисля, че през 1988 г. направи в Хасково „Самоубиецът“ на Ердман, аз играх главната роля.

– Защо Златил е култов образ за българския театър и кой от големите Златиловци на българския театър помните?

– Гледал съм на запис преди години Иван Димов в тази роля. Зная също, че в Сливен я игра Мишо Илийков. Тя се смята атестат за майсторско актьорско превъплъщение, сериозна, дълбока работа е. По принцип, за мен Йовков е един от големите драматурзи на българския театър. И в разказите, и в пиесите му има трагедийна нотка, бих казал – Шекспирово звучене. Затова у Златил има усещане за такава висока трагедия. Затова ние се опитахме да „прескочим летвата“, което никой досега не е правил. Дали няма да подразним доста критици с това, че Златил свършва по този начин – че се самоубива, не зная. Но за мен най-важно е какво ще каже публиката.

– Между това, че сте роден в Габрово и това, че сте завършил ВИТИЗ в класа на проф. Николай Люцканов информацията е оскъдна. Имахте ли театрални мечти в детските и юношески години?

– Майка ми беше разпоредителка в Габровския театър, помня театъра от 4-5-годишен. Ходил съм на почти всяко представление, гледал съм, надничал съм зад завесата, преценявал съм, мислил съм си нещо. Баща ми пък имаше актьорски заложби, обикаляше читалищните сцени и изпълняваше разказите на Чудомир. Спомням си в Дряново, когато съм бил на 5-6 години, той започва „Не съм от тях, как Сийке“ и хората умират от смях. Аз излизам зад гърба му без да ме види, сядам на един стол и му повтарям мимиките и движенията, и публиката още повече се смее. Там ми беше прощъпулника. Като свърши и слязохме от сцената, такъв шамар ми олющи… Но аз не се отказах. После баща ми беше написал 2-3 фейлетона и с един от тях се явих на ученическо тържество, бях четвърти курс в Механотехникума. Играех и в представления на театралните кръжоци, където се бях записал. И ми беше интересно. От малък съм закърмен с театъра и с въздуха на театъра, където майка ми работи дълги години. Аз съм остро комедиен актьор. Бях един от добрите комици в България. Аз така твърдя, сигурен съм, че е така. Затова съм малко на ръба между едното и другото – комедията и драмата.

– Преди Пловдив сте играли в театрите в Димитровград, Хасково, в „Сфумато“, в Народния театър…

– Когато 93-та г. приключих със „Сфумато“, тогава нямаше работа, нямаше пари, напуснах театъра и започнах да се занимавам с бизнес, с анимация, с една турско- австрийска фирма. Работих 2 години на Дюни и там дори се ожених за жена ми туркинята, която комунистите изгониха по възродителния процес. Взехме с тази фирма под наем целия комплекс, но във времето 1999-2001 правеха доста спънки, за да ни провалят сезона. От стреса припаднах и получих първия си диабетен шок, защото се изследвах веднага в Бургас и кръвната ми захар беше над 23. И се прибрах в Габрово, след 6-7 години… Когато се оправих с диабета, отиваме с кума ми Стефан Янков да търсим работа, ходихме в „Сфумато“, които бяха приютени в Народния театър поради липса на сграда. Нямаше работа в момента за мен нито там, нито другаде – и се прибрах на село.

– Кое е това село?

– Гиргини, габровско, едно село много красиво. От там черпя вдъхновение за театър, за филми, аз имам доста филмови награди. Но тогава … отидох в железарията, купих си едно въже, отидох в село, набелязах ореха, на който ще го вържа. На този същия клон на ореха навремето дядо ми е връзвал люлка, на която съм се люлял като дете. И там, където ми е била люлката, реших да си сложа бесилото, да се беся. Представяш ли си – дотам бях стигнал. И го откачих обаче след време, и се чудя какво да правя. Минах покрай един приятел, замлъкнал и увесил нос, и той ме извика: “Ела, искаш ли куче?“ – Един ирландски сетер си взех. И сетерът ме спаси.

– Кога се завърнахте в театъра?

– Изкарахме Нова година в Гиргини и на 6-7 януари ми се обажда Маргарита Младенова от София и казва: „Краси, май ти намерих работа! Идвай!“ Къде? – Във „Франческа“ на Константин Илиев, с Таня Лолова в Народния. И аз се вдигнах, заместих Чочо Попйорданов, който заминавал за Англия и влязох в неговата роля на Петър Джамалът. Започнахме репетиции, Константин Илиев идваше на всяка репетиция, гледаше, с Таня Лолова се сближихме, стана представлението. И малко след това ме номинираха за поддържаща мъжка роля, заедно с Деян Донков. Ние бяхме с изравнени гласове в журито, гласуваха втори път и Деян Донков ме изпревари с един глас. Красиво! Първо представление след паузата – и номинация за „Икар“ на Съюза на артистите. После ме извикаха за един филм, в края на 2002 г., където имам награда – „Под едно небе“. Емил Христов е оператор, стана най-добър филм за годината. Марта Кондова играеше, красива актриса, сега е в Лондон. Избяга. Играехме с нея в Народния, дори в последното представление на Маргарита Младенова, където имаше мъничка роля, не й подейства добре това и замина. Вече има заснети филми доста в Холивуд.

– Сред най-ярките ви спомени навярно е ролята на Куцар в Народния театър?

– Две години след „Франческа, през 2004 г. в Народния театър, Иван Добчев направи „Албена“, а аз играх Куцар. И там ме номинираха за „Аскеер“за мъжка роля. И срещам Кирил Кавадарков, който почина преди три месеца, и той ми казва: „Краси, ти имаш номинация за главна мъжка роля, но тя не е главна.“ Зачудих се. „Ами, там са, казва, Нягол и Албена главните роли. Ако спечелиш и ти дадат награда, това ще е прецедент в българския театър.“ С добро чувство го каза, бяхме и приятели с него, в последните години даже жена му идва на гости в Истанбул… Но ми стана хубаво от номинацията, минали бяха 2-3 години от завръщането ми в театъра. И нали в Оскарите ходят с антураж, аз си поканих две момичета, едната беше Светлана Атанасова, актриса, тя замина за САЩ или Канада и другата беше кубинката Кармен, много красиво същество. И помня, на Аскеерите, Георги Първанов слизаше от Мерцедеса, тогава той беше президент и Кармен, цялата в жълто, слиза от едно такси, в гръб като я погледнеш – Наоми Кембъл. Той слиза от Мерцедеса и като я видя, тръгна към нея. А входът на театъра е в другата посока. Две стъпки направи, но го спряха и го върнаха. Влязохме в салона, обявиха наградите. И обявяват, наградата печели едикой си – тогавашният директор на Благоевградския театър. Аз пък преди това играх с Калата – Георги Калоянчев. Калата седи зад мен и като обявиха кой печели наградата, видя, че се смалих, хвана ме за рамото и каза: „Не се притеснявай, недей. Има Господ!“ Самият Калоянчев! И ми стана едно хубаво, въпреки разочарованието, защото смятам, че наистина заслужавах наградата, съобразно това, което съм направил. То беше трагическа работа, ролята на Куцар. Иван Добчев направи страхотно представление в Народния. Още го помня. Цялата оркестрина беше запълнена с вода, една пожарна я пълнеше. С Владо Карамазов се бихме в този басейн, той беше дебютант тогава, като Сенебирски. Беше фурор представлението, имаше жив кон на сцената и светлини като в кино. Кино и театър в едно! Никога няма да го забравя! Намираха се и критици. Защото сцената представляваше мелница – брашно, чували, мизерия – а актьорите от Народния не обичат тези неща… /Смее се/. И съм благодарен и на Иван Добчев, защото премиерата беше блестяща.

– Повече театрален или повече филмов актьор сте?

– Както казах на Грети, един ден си говорим в Пловдив, образно казано, ако театърът е жена ми, киното е любовницата ми. Тя се засмя и каза: „Това са думи на един велик режисьор – Ингмар Бергман.“ Театърът е постоянството, аз оттам съм тръгнал, после ми потръгна в киното. ГЕЦ ме видя и като изиграх една от ролите в „Под едно небе“, ми каза: „Оттук нататък ще ти тръгне в киното, внимавай какви роли ще избираш!“ И аз внимавам. Ето, преди години, в 2006-та, взех Златна роза на фестивала във Варна за мъжка роля – в „Разследване“ на Иглика Трифонова и в „Обърната елха“ на Иван Черкелов и Васил Живков, където играя с едно прасе с три думи. Стана страхотно! В Карлови вари, на един от световните кинофестивали, филмът „Обърната елха“ спечели наградата на журито. Тук номинираха един друг филм, от „Култура“ и Копринка Червенкова. Даже я поканих със Стефан Янков на премиерата на филма на Георги Дюлгеров „Записки по едно предателство“, където играхме предатели: Ивайло Христов – големият предател и аз – по-малкия предател. И те дойдоха. Не им хареса. Но филмът стана добър. Има дълбочина. Шоу се прави лесно. Но истинските неща – трудно.

– Имате дори международна награда – за най-добра поддържаща мъжка роля във филма „Зад кадър“ на Светослав Овчаров получавате награда на световния кинофестивала в Лос Анджелис. Как стана това?

– Ами гледат хората и понеже не ме познават, казват: да, става! Не съм ходил в Лос Анджелис. Донесоха ми плакета, отворих пакета, да видя дали има пари – нямаше пари. /Смее се/. Защото у нас, като те познават, стават понякога обратни неща. Преди години във Враца, на Фестивала на малките театрални форми, Стефан Янков беше председател на комисията. И мен ме номинират за мъжка роля в едно представление на Хасковския театър, мисля, че беше „Еснафска сватба“ на Брехт на Възкресия Вихърова. Но първата награда на Красимир Доков още не е обявена. И Стефан Янков ме вика и казва: „А-бе, Краси, дай да дадем на едно момче първата награда.“ Тя беше 100 лева. „Сега, ти заслужаваш, но имаш пари, жена ти така-онака..“ – завъртя ги нещата и дадоха наградата на него. Минаха години, преди 3-4 години той пак е председател във Враца, а Маргарита Начева, директор на Благоевградския театър, дойде в Пловдив и постави „Майка“ на Горки. Аз играх Прохор – една марка роля. И отиваме във Враца с „Майка“. И се сещам аз, и му казвам на Стефан Янков: „Стефане, дължиш ми една награда отпреди 20 години.“ „Така ли? Ще измислим нещо.“, каза. Извъртяха се представленията и обявиха наградите, за мъжка роля – Ивайло Христов, напълно заслужена и … още една награда, на Красимир Доков, за ролята на Прохор в „Майка“. Една скоба отворих само. Защото филмът „Зад кадър“ в България не се хареса по една или друга причина. А после взе награда на фестивала в Кайро, след това в САЩ. Там го оцениха.

– Кой филм Ви донесе най-голяма популярност?

– Колкото и странно да звучи – телевизията: „Под прикритие“, където играя шефа на ГДБОП Славов, наистина много добър сериал и „Откраднат живот“, където играя Янко, бащата на хирурга д-р Александър Василев. Спират ме хора по цяла България, ръкостискат, прегръщат, възклицават: “А-а, вие сте от „Под прикритие!“ или „А-а – от „Откраднат живот“. Телевизията – каква машина за популярност е тя!

Край на първа част

Интервю на Щилияна ВАСИЛЕВА