СТЕФАН ДАНАИЛОВ – БОГОПОМАЗАНИЯТ, ОТРИЧАНИЯТ, ВЕЛИКИЯТ

• 80 години от рождението на големия актьор, когото наричаха Българският Ален Делон, Майор Деянов, Ламбо, Мастера – всенародният любимец на България

Наричаха го българският Ален Делон. Това не го ласкаеше чак толкова много, напротив – чувстваше се подценен: „Аз съм по млад, по-висок и по-красив от него.“ -казваше. Понатрупаше ли килограми, което се случваше често, го кръщаваха „Нашенският  Марлон Брандо“. За таксиметровите шофьори беше бат Серго, за Тодор Живков, който го черпел с коняк – майор Деянов, за приятелите си – Ламбо, за студентите – Мастера, за България-всенароден любимец. Звучи натруфено и той не ги приемаше, но му отиваше. Защото прибавено към името му, това „всенароден…“ преставаше да бъде  клише. То ставаше титла, която не се дава с решение на МС или по волята на президента.  Стефан Данаилов стана  любимец след  всенародното гласуване по театри, киносалони, богати холове и притихнали стаички с очи залепнали за телевизионния екран.

Славата се стовари върху му твърде  рано, още на 27, но не успя да го побърка. Остана си все така  достъпен, непосредствен, работар,  гамен , въпреки професорската си титла, депутатския сан и министерските ядове.

На 9 декември Стефан Данаилов трябваше да навърши осемдесет. Юбилей с президиум и цветя няма да има. Но него ще го има в спомени, кадри, разлято вино и думи на благодарност за всичко, което ни е давал  и оставил.

„Моите грешки са човешки. Всеки ги прави. Но в главното не съм сбъркал: Не съм сгрешил професията си, не съм сбъркал семейството си.“

Това споделяше  актьорът по-късно, когато терзанията и съмненията на младостта вече бяха в миналото. И се шегуваше, че за да тръгне по верния път, заслуга имат: Маркс, Енгелс, че и Ленин.

Дядо му Васил Данаилов е деец на ВМОРО. В детството си искал да стане моряк, майка му го виждала като оперен артист, баща му налагал  историята и правото. На кандидатстудентските изпити обаче, всички надежди на полковник Ламбо Данаилов да има син юрист рухнали с гръм и трясък. Стефан се опитал да убеди комисията, че Ботев е по-велик от Ленин и дори от Маркс. Тя си запушила ушите. Кощунството му  изпитващите оценили подобаващо – с 2,25.

Така магистратите в родината ни останали с един по-малко, а във ВИТИЗ се появил нов младок,  истински красавец. Професор Стефан Сърчаджиев, а след неговата смърт – Методи Андонов, са учителите,  дали му първите уроци по театро. Киното обаче, бъркало работата им.

Младият Данаилов започнал да се снима още като студент, с което позагърбил академичните си задължения. Така, заради многото отсъствия,  едва не го изхвърлили.

С изключването се разминал, но с разпределението в Пловдивския театър – не. Местната публика обаче почти няма спомен от изявите му на сцената под тепетата. За това си има и причина: Появява се Господ и го потупва по рамото: „Тръгвай!“ Всъщност, ролята на Всевишния в случая изиграва режисьорът Любомир Шарланджиев, който видял в него супер разузнавача майор Деянов. Но преди бат Серго да грабне пистолета и да започне да громи  безпощадно  лошите, се налагало Стефан да реши  тежка дилема. По същото време го канят и за ролята на  Рафе Клинче във филма „Иконостасът“.  Следва миг, дори два колебание, но екшънът и пукотевицата побеждават тънкото  изкуство на дърворезбаря.

Излъчването на първите серии на „На всеки километър“ опразнили не само площадите, но  дори и кръчмите на България.

Какво е преживявал тогава изпълнителят на главната роля,  старите интервюта са документирали най-точно: „Ослушвах се по улицата и все чаках някой да каже: „Ама това не е ли момчето което …“ В Руския клуб се разхождах между масите да видя  дали някой ще ме познае. Спирах на светлото, за да ме виждат по-добре. Никой обаче не ме забелязваше, освен сервитьорките, за които си бях най-обикновен клиент… Течеше десетата серия. Във влака София-Бургас изведнаж десетки очи се втренчиха в мен. Чувах името си. През цялото врече се разхождах между първия и последния вагон. Почти изминах разстоянието пеш. „

Колкото и да не му се искаше да го признае, през годините Сергей или майор Деянов ще хвърлят тежка сянка върху  всички минали и бъдещи роли на големия актьор. Славата го следва навсякъде, като приятен, но често и много тежък товар. През 1976 е обявен за най- популярния артист в Чехословакия. Пет пъти го канят във Виетнам, два пъти на ниво космонавт. Заради страха от летенето не отива нито веднаж. В заведение във Варна непознати непрекъснато пращат бутилки на масата му. След като  идва поредната,  не издържа и я разбива в стената. После се извинява.

През 1971 г. Стефан  отклонява поканата да влезе  в  БКП. В устава на партията нещо не му харесва. Бащата, преподавател по политически науки, е огорчен. Пет години по-късно Данаилов  вече е редови комунист, а по-късно и секретар на партийната организация на Народния театър. Носител е на всички отличия и звания, които държавата може да даде. С други  думи:  човек за обичане и за … завиждане. А завистта, според мъдреците,  ражда само омраза. Веднага след 10 ноември 1989  година тя се стоварва като вулкан върху изтерзаната му глава.

„Изведнаж се оказа, че съм бил просто един вреден  човек. – разказваше Стефан Данаилов. – Казваха ми го хора, които са седели  до мен в партийното бюро. Колеги тръбяха, че съм  изграден от най-лошата материя. Бях стъписан. В живота си винаги повече съм помагал. Заради политическата ми позиция, злобата на половин България се стовари върху мен като стихия. Домът ми, винаги пълен с хора, се опразни. Останах сам. На сцената се чувствах най-зле. Струваше ми се, че всеки момент някой ще ми каже: „Гаден червен боклук!“ Бях готов  да се откажа от професията.“

Следвайки принципа си: „Не мога да бъда беден!“,  актьорът търси спасение в бизнеса.  И  все едно влиза при дяволите в ада.  Купуват овце, които продават в Италия. Във всяко  село, в което се появи майор Деянов, народът се стича като на митинг и забравя овцете. Търговията е сложна, мръсна и в крайна сметка губеща. В нея славата не струва пукната пара. Наивниците се обират до шушка. Суперразузнавачът е между тях.

Колкото и да е странно, но освен  горчилката и спасението идва от Италия. В сериала „Октопод“  българинът е всесилният шеф на мафията. Бандитите  от  Ботуша  треперят,  само като чуят името му.  По същото време, в София, родните им колеги два пъти  ограбват апартамента му. Остават само мебелите. Прощава се и с колата.

Но… където е текло, пак ще тече, казва народът.  С времето нещата си идват на мястото. Никой не можа просто така да зачеркне Стефан Данаилов. Той отново е там, където заслужава да бъде: в театъра, телевизията, киното, на депутатската банка, в министерския кабинет, горящ в пъкъла и сладостта на всичко, което върши. Докато го догонва краят…

На 27 октомври 2019 година България се прости със  Стефан Данаилов  с тъга и  много аплаузи. Последни му думи бяха: „Не плачете, аз съм живял страхотен живот.“  Като доказателство, че в  душата му нямаше нито едно кътче омраза, а само планети любов,  той  прие отново на масата си тези, които, заради боята му, някога се отрекоха, избягаха.  И продължи да плаща сметките.

Виждал съм го да се напива, да се смее, да ухажва,.. Така както само той можеше. Виждал съм го и да плаче. Никога за себе си, а „За този изстрадал народ.“ – Така казваше.  И тези сълзи може би още капят от очите му. Където  и да е.

Исак Гозес