В ЯМБОЛ ЕДИНСТВЕНО СВЕТОФАРИТЕ И ЦЕЦО НЕ СПИРАТ ДА РАБОТЯТ

• Цветан Казанджиев – художникът, който отрича дигиталните технологии и твърди: „Не пипнеш ли материала, боята, това не е изкуство.“ Каталог на Японската асоциация за печатна графика го представя в компанията на световни графици. От Американския биографичен институт му изпращат сертификат за признание в областта на изкуството

Брезентова престилка, каквато старите месари препасваха винаги щом застанат зад тезгяха,  е символичната биографичната книга на художника Цветан Казанжиев. Немият свидетел на живота му през последните повече от тридесет години. Купил я  за шестдесет стотинки, но  цената й днес въобще не подлежи на обсъждане. Откакто я има, неведнаж се е налагало да я поизкърпва, да я потяга, но няма ден, в който да  е  помислял да я замени с друга.

Върху брезента вече  се натрупал дебел шарен  пласт боя, гипс, грунд, химикали и пот, много пот. И точно те я правят уникална. Неслучайно един от най-известните японски графици, Тошими Китано, поискал да я купи в  мига, в който я видял.  Собственикът й обаче, с риск да огорчи приятеля си, бил категоричен: Това ще стане, но след  мен. Когато  ме няма. Японецът  приел отказа хладнокръвно, по азиатски, но добавил нещо, което прозвучало странно от устата на един вещ познавач: „Това е най-хубавата ти картина.“

Точно затова „творбата“, „рисувана“ толкова дълго, никога няма да напусне ателието на Казанджиев. Останалите обаче, които е сътворил, отдавна са се пръснали  по света.  Някои прелетели океана, други стигнало до Япония, трети и четвърти населили колекции из цяла Европа. Ямбол обаче си остава тяхното родно място. Както и на създателя им.

– Господин Казанджиев, капацитетите ви подреждат  сред  най-успешните съвременни родни графици. Престижните ви награди от много високи форуми са доказателството. Сигурно сте мечтали за това от дете?

– Завършил съм несъществуващия вече Полувиш  институт за учители по трудово обучение и рисуване в  град  Дупница,  Прибрах се  в Ямбол и реших: Искам да бъда художник. Не просто да рисувам,  а това да  бъде професията ми. Нищо друго не ме интересуваше.

– Но това е било нещо ново, дори непознато за вас. Откъде такъв кураж?

– Беше на живот и смърт.  Рисувах с молив, вечер, под светлината на нощна лампа. Напредвах бавно, започнах да изчиствам нещата: щрих, петно, линия. Само аз си знаех какво правя. Не показвах нищо на никого. Исках да стана  график. Не живописец или нещо друго – график.

– Не сте учили в художествената академия. Не ви ли липсваха знания?

– Всяка сутрин, в девет часа, чаках да отворят библиотеката, качвах се в отдела за изкуство и учех. Исках да знам всичко, свързано с графиката: техника, начин на работа, материали, технологии на отпечатването. Бях сам, не познавах нито един художник в града. Наех ателие и започнах с илюстрации по разкази  на Йовков. Тогава един приятел журналист ми поръча нещо за новогодишния брой на градския вестник. Взех туш, перо и рисунката ми беше отпечатана. Така започнах.

– А как продължихте?

– Местните творци  разбрали за мен. Дойде, вечна му памет, известният художник Ганчо Карабаджаков и ми предложи да представя няколко рисунки за годишната изложба на ямболската група. На отриването с изненада видях, че и петте ми работи са на стената. Директорът на „Заводското училище“,  което съм завършил, ми каза: „Цветане, за първи път виждам мой  ученик да не е стругар, шлосер или механик, а  художник. След няколко дни училището купи и петте ми картини. Това бяха първите пари, които спечелих от изкуство.

– Какво направихте с тях?

– Купих си графична преса. Бях толкова  щастлив.  Имах солидна теоретична подготовка и вече можех да експериментирам. Пробвах по много пъти, докато се получи нещо, което ми харесва. На 26 години не знаех какво е пиене, пушене, гаджета. Толкова се бях увлякъл. И тогава потвърдих решението си: Докато съм жив, ще се занимавам с графика! Качвах се на влака за София, носех няколко работи, оставях ги и чаках,  дали ще се приемат за изложбата. След година дойде първата ми покана от чужбина, от Полша.

– Как ви намериха?

– Не знам, но в една година получих  покани и за седем международни форума. Работих денонощно. Докато стигна до една картина, изминавам дълъг път. Това са плочи, експерименти, печатане… Непознат критик ми се обади по телефона и ми каза: „Стоя пред  два твои отпечатъка. Ти си последният мохикан на класическата графика.“

– Защо?

– Сега минаха на компютри, дигитални  технологии.  Аз ги отричам.  Не пипнеш ли материала, боята, това не е изкуство.

– Правили сте пет изложби в Япония. Как стигнахте дотам?

– През 1996  година взех  награда на международното трианале за графика малък формат в Лодз. Призът беше за мен и за България. Там се запознах с един от най-известните японски графици  Тошими Китано. Той ме попита: Правил ли съм изложба у нас? Не. – отговорих и след  петнадесет  дни получих оферта от галерия в град Нагоя. В поканата бе фиксирано: общо 43  графики със съответен формат и строги срокове. Пратих всичко и малко след това ми се обадиха,  че изложбата ми е  минала много добре.  Осем дни по-късно получих предложение от Нагано. После, от  друг град видели работите ми, харесали ги и ме поканиха. Така за две години, пет изложби направих. Всяка с нови работи. Страхотен труд.

– През 2012 година, във връзка с 80-годишнината от основаването на Японската асоциация за печатна графика, в Арт Музея -Токио Метрополитен организират изложба на най-добрите художници в света, препоръчани от членове на асоциацията. Вие сте номиниран. От кого?

– Тошими Китано, което е изключителна  чест. В каталога от изложбата присъстват само четирима български графици: Иван Нинов, Милко Божков,  Димо Колибаров и аз. 

– Америка също ви изненада приятно?

– Не знам кога и как от Американския биографичен институт  са проучили къде съм ходил и какво съм правил, но получих от тях, диплом – официален сертификат за признание в областта на изкуството.

– В последните години все пак изменихте на графиката?

– Отначало го пазех в тайна. Две години рисувах живопис  и не казвах. Но вече имам две международни награди. Рисувам и акварел на специална хартия.

– След толкова работа, забогатяхте ли?

– На 62 години съм. Никога не съм мислил  кое мое нещо колко струва.

– Но на магазина струва…

– Аз не го правя заради магазина. Искам след мен да остане нещо истинско стойностно. Това си струва усилията.

– Явно затова Вашите съграждани твърдят, че „В Ямбол единствено светофарите и Цецо не спират да работят.“ Благодаря Ви!

Интервю на Исак ГОЗЕС