ПРОШКА В ДЪЖДА

• Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна

Купето беше топло и синьо. Единственото празно, което намери. Кондукторът, появил се веднага след мократа гара, беше любезен. Вдигна на багажника под тавана тежкия пакет, който с мъка бе довлякла до гарата и с голямо усилие – качила на влака. Тя въздъхна, седна до прозореца и се загледа в бягащите през него дървета, храсти, хълмове и поляни – жълти, сини и зелени, с боднати тук-там самотни къщурки с червени покриви, лъснати от ситния дъжд, който не спираше да вали. Валерия постепенно обикна дъжда, който се беше насложил в опустялата й душа…

Стана и свали прозореца с рязко движение. В купето нахлу остър вятър и студ. Косата й размаха криле пред лицето. Когато я прибра зад ухото, на хълма отсреща видя голям бял кръст, който бавно потъваше в далечината. Обърна глава да го проследи, не беше  мираж. Като че ли от нищото се появи пред очите й това рязпятие… Имаше ли кармична връзка с онази прошка, която в мъчителна битка със себе си искаше да даде? Усещаше я като последна преграда към чистотата на скъпия спомен за рано отнетото й от съдбата дете. „Когато си на дъното на пъкъла си направи сам стълба и излез!“ – в ума й натрапчиво се заби популярното стихче, което й даваше кураж да изпълзи от задушаващата примка на болката. Затвори прозореца, седна, не помни колко време стоя, вторачена отново в мъката си.

От мрачните мисли я изтръгна внезапно дръпване на вратата на топлото купе. Отвън нахлу мирис на влага и дъжд. Едър мъж на нейната възраст попита дали е свободно. Тя кимна мълчаливо и едва когато той се тръшна тежко на отсрещната седалка до прозореца, забеляза знаците на жепеец на черното му яке. На кондуктора, който отново мина усърдно, подаде синя служебна карта, оня кимна и плъзна вратата току пред козирката на шапката си. После жепеецът проведе кратък разговор по телефона, за да каже на някого, че пътува и ще успее да пристигне на гара „N“ след точно два часа и дванадесет минути. Беше нейната гара, но тя не се замисли. После оня се прозя и събу черните си служебни маратонки, а те изпълниха купето с ухание на кисела пот. Валерия неволно запуши нос, но жепеецът не се впечатли, промърмори, че е уморен и се възлегна насреща. Липсва му само наргиле, а в пейзажа на купето – одалиски, усмихна се Валерия пресилено, за да скрие раздразнението, изписано на лицето й. После мъдро се примири с житейската проза.

Минаваха една след друга малки и големи гари, по които тренът не се умори да спира. Също като нея, която не се умори да обикаля пътищата на своя син пет пъти по четиридесет дни и още толкова. Казваха й, че невинната му душа отдавна е обиколила местата, които обича, простила се е с тях и се е прибрала. Но майката упорито обхождаше всички градове и паланки, в които неговият крак беше стъпвал. Искаше да изживее неговите вълнения и чувства, да дочуе отнякъде радостите и тревогите му.

По едно време самотното синьо купе започна да се пълни. До нея седна възрастна жена с вид на млада пенсионерка, която още с влизането си извади пластмасова кутия от платнена торбичка. И точно над уханните обувки на жепееца, невъзмутимо отвори кутията и започна да яде с настървение. Явно не беше закусвала, нито обядвала или поне така изглеждаше отстрани. По брадата й полепнаха люспи от мазно тесто и сирене, които тя не се сещаше да изтрие. Валерия се усмихна измъчено, напоследък не й се удаваше да се засмее. Но картинката ставаше комична.

И за да бъде съвсем завършена, след поредната гара пред синьото купе се изсипа звънлив смях и вратата отново се отвори със замах. Две момичета попитаха за места.  Жепеецът уморено свали краката си от двете седалки, които бяха заели. Валерия усети като свеж въздух двете млади момичета, които нахлуха шумно в тясното пространство. Огледа ги с добри очи. Без да се бавят, девойките извадиха от раничките си дебели книги и омачкани листи. Те явно бяха студентки, книгите – учебници, а листите – ксерокопирани лекции. След кратко съвещание на ухо, едната – по-пълничката, започна да разказва, замисляйки се от време на време, за да попълни темата с подробности, за които се е сетила отпосле. Другата – по-хубавичката, я запаше с отворена уста и правеше сериозни усилия да запомни нещо от разказа й, с обърнати към тавана очи.

Влакът потракваше, поклащаше се, летеше, минаваше гари и кантони, между тях бягаха дървета, нагиздени в зелената мантия на пролетта, която за разлика от друг път, не пълнеше с радост очите й. Валерия се заслуша в темите, които преговаряха – бяха по история на изкуството. „Първите открити материални артефакти на изкуството са от Каменната епоха – Горен Палеолит, Мезолит и Неолит. От тези периоди са първите прояви на изкуството, направено от хора.“ – рецитираше надлежно по-закръглената от двете. Преговорът тръгваше от самото начало. „Горен…палеолит, мезо-…лит, неолит“ – повтаряше след нея хубавелката. Следващият въпрос! – постанови първата и продължи: „В Древен Египет възниква една от първите велики цивилизации, където се наблюдават професионално изработени творби на изкуството. Тогава изкуството отразява религиозното разбиране за безсмъртие… В периода от 3000 г. пр. н. е. до завладяването на Египет от Александър Македонски се строят грандиозни дворци и гробници…“ – „Коя, коя ера?“ – не успяваше да запомни от първо четене хубавелката.

Какво учат? История на изкуството, изобразително изкуство? – опита се да отгатне Валерия. После решително ги попита. Изстреля въпроса в очите им. Те я погледнаха изумено, после казаха в един глас: „Академия за сценични и музикални изкуства!“ – Каква специалност? – Актьорско майсторство! Кой курс? Последен?

Валерия стисна силно дръжката на дамската си чанта, за да успокои вълнението си. Ръцете й се изпотиха. Не усети кога каза с прегракнал глас: „Аз съм майката на Богдан.“ Реакцията у момичетата беше покъртителна. Те ахнаха и останаха с отворени уста. После по-закръглената я погледна с навлажнени очи и каза: „О, мила госпожо!“, а хубавелката скочи и я прегърна: „Мила лельо Вали!“ После в купето се настани тишина. Жената с вид на млада пенсионерка спря да яде. Жепеецът понечи да каже нещо, но никой не му обърна внимание и той смутено замълча.

В няколкоминутното мъртво мълчание пред очите на Валерия отново премина цялата й драма. Потънаха в мъгла жепеецът и гладната възрастна дама. Кожата й настръхна при спомена за внезапно пристигналото злокобно съобщение за катастрофата на младите артисти, между които синът й, станала на път за представление в балканско градче. Сърцето й отново забиваше ударите си в мозъка, като ножове. Появи се картината на обезумялото й пътуване до областния град, където ги бяха откарали. Ранените момчета лежаха пребледнели в линейките пред спешната помощ, която точно в този момент бяха затворили за цял час заради сигнал за бомба. Двамата леко ранени останаха да чакат края на полицейско претърсване и отварянето на Бързата помощ, а тя и тежкораненият й син поеха с медицински хеликоптер за съседния областен град. Тя го настани в най-престижната болница, с най-добрите лекари и най-скъпото лечение. Той дълго време беше в кома. Бориха се за живота му цял месец с нокти и зъби. Дойде в съзнание колкото да се сбогуват и … отлетя. Адска мъка притисна живота й. Опита се да се трови неуспешно, после се качи на осмия етаж, за да полети надолу, но тогава … Една бяла лястовица кацна на парапета, заподскача, дойде до нея, почти пред лицето й и се взря в него с изпъкнало черно око – не уплашено, а някак укорно. Тя протегна ръка да я погали и странното беше, че лястовичката не отлетя. Беше едно куцо пиле. И Валерия разбра – Боби не й даваше да го направи. Взе лястовичката, гушна я под връхната си дреха и я занесе в апартамента си, настани я на терасата, сипваше й водичка, зрънца. Докато и тя отлетя.

…Момичетата бяха излезли от вцепенението си и я питаха нещо за фестивала, кои младежки театрални трупи са поканени, кой кога ще играе. – Да, всъщност фестивалът започваше днес. Валерия бе преровила земята за спонсори и подкрепа и с невероятни усилия и безбрежна любов, на каквато е способна само една майка, направи студентски театрален фестивал на името на сина си Богдан Траянов. Помагаха й общински власти, учители по театър и колегите на трагично загиналия й син. „Как успяхте, такъв фестивал иска голяма организация!“, опитваха се да я разговорят момичетата. – „Боби толкова обичаше театъра и така искаше да играе на сцена…“ – опита се да им каже тя, но гласът й се задави, въпреки че от смъртта на сина си досега тя възпитаваше у себе си сила. Как да сподели това, което се превърна в смисъл на живота, който й оставаше без него?! Тя му дължеше този фестивал. Така името му ще остане и нямаше да го забравят, ще го повтарят всяка година, на всяко представление. Той заслужаваше това. Беше сред най-добрите студенти на своя професор. В онова свое първо и последно представление на професионална сцена, въпреки че беше само в трети курс, той направи толкова силна роля, не отстъпваше на по-опитните си колеги, беше им равен. Тя дълго време не вярва, че възторженият му полет е прекършен в самото начало от нелепа злополука. Боже, защо допусна това? Кого наказваш? Богдан не е сторил никому зло…

Другите двама оцеляха. Един от останалите живи беше приятелят му, който тогава е бил на кормилото на злополучното старо Фиатче. Тя дълго му беше гневна, дълго го упреква, дълго го мрази. Момчето избягваше да я среща. Тя не си даваше сметка колко тежко и смазващо е неговото собствено чувство за вина. Момчето дълго лекува премазания си от катастрофата крак, който лекарите не успяха да спасят. Милен, така се казваше момчето, остана инвалид. Дочуваше от познати, че сменя на няколко пъти протези, те бяха скъпи, а той се опитваше да проходи, да се качи на сцената отново. И той като Боби обичаше театъра с цялата си душа, дали ще може да се изправи, шепнеха милосърдни. Но той е жив, може да стане режисьор и пак да остане в театъра, мислеше си тя. А за Боби завесата беше спусната безвъзвратно.

Не помнеше в мрака на дните си кога някой й подшушна може ли с дарения от фестивала да купят за Милен по-лека и щадяща протеза от чужбина. Не помнеше кога и как се съгласи, веднага или след дълъг размисъл. Когато обикаляше театрите, в които е стъпвал крака на нейния син, понякога виждаше Милен, да подскача с патерицата си към салона. Правеше се, че не го забелязва, той се заговаряше случайно с някого или оправяше нещо по себе си. В един момент Валерия се пребори със себе си и спря ядните си мисли по негов адрес. Събра парите, изписа от чужбина специалната протеза по медицински показания. Приятели я пренесоха през граница и тя отиде да я получи. Нея носеше в големия пакет.

Сънува преди това странен сън. Синът й пътува в един влак, досущ като този. И от стара запусната гара му маха Милен, и започва да тича след влака, на който иска да се качи. Боби, от една отворена врата, му прави знак с глава, че не може, не сега. И му се усмихва приятелски, не му е сърдит, нито гневен. На сутринта Валерия знаеше, че заради доброто и щедро сърце на Боби, тя трябва да отвори своето за чуждото дете, но как става това с тежка мъка в опустялата душа…

Преди да слезе на своята гара, видя от прозореца внушителна група младежи – момчета с ранички и шапки за голф, момичета с къси полички и развети коси. Едва когато тръгна да слиза по стръмните стълби на синия влак, разбра, че посрещачите чакат нея. Някой взе големия пакет от ръцете й. Друг разпъна чадър да я пази от дъжда. Трети й подаде цветя. Прехвърляха я от прегръдка в прегръдка. В очите й напираха сълзи, но тя ги преглътна, за да успее тихо да каже: „Вий всички сте мои деца!“. Чуха ли я не разбра, но я понесоха през дъжда към лек автомобил, който бързо стигна до мястото на фестивала. Фестивалът на името на Богдан, в който участваха и те, и тя, и той…

След тържествените фанфари на началото беше обявено дарението за Милен. Боже, дай ми сили! – прошепна Валерия. Избърса внезапно избилата по челото си пот, прибра зад ушите падналите кичури кестенява коса. Беше й станала безразлична женската суета.  Избутаха я на сцената и тя видя от другия й край да се задава жена, която спираше на всяка крачка, като че ли да си поеме дъх да продължи. Майката на Милен! Позна я по страдалческото лице и плахата усмивка. Беше я виждала някъде в безумните мигове след катастрофата. Вървяха бавно и несигурно една срещу друга. Срещнаха се под големия прожектор в средата. Другата жена се приближи, тя усети дъха й и как плахо хвана ръката й. Зацелува я. Валерия се опита да я измъкне.

–Ти си светица! – Валерия разбра какво й каза по движението на треперещите устни. – Нямам думи да ти благодаря. Чуй само още една дума: Прости на сина ми! Имай милост! Моля те!

…Тя не намери думи, с които да й го каже, но вече беше простила. В душата й настана покой. Валерия с усилие вдигна превитото към земята тяло на другата жена и за пръв път се погледнаха в очите. Две майки!

Осветиха салона. С крайчеца на окото си, на първия ред, тя забеляза жепееца. Бършеше очите си или на нея й се стори така. Сега се досети: това е бил баща му!

Бащата на Милен вдигна към нея глава и сложи ръка на сърцето си. Дъждът продължи да вали от очите му.

                                                                                       Стела Карина