ДОМЪТ НА БЕРНАРДА АЛБА – ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ И ГРОТЕСКА НА ДЕБНЕЩАТА ТИРАНИЯ

• Режисьорът Петър Денчев: … Където дългът е сковаваща форма, а желанието – неконтролируема стихия. Темите – за страха, който ражда авторитаризъм, репресираното желание и невъзможната индивидуалност

„Домът на Бернарда Алба“ е сливенското заглавие в афиша на тазгодишния Есенен театрален салон. Премиерата на новото представление на Сливенския драматичен театър по пиесата на Фредерико Гарсия Лорка е на 28 септември. Режисьор на спектакъла е известният на театралната общественост с талантливите си търсения млад режисьор, писател и театрален изследовател Петър Денчев. Освен че поставя успешно на театралните сцени в България и балканските страни, той е щатен режисьор на Сливенския театър. Последните му представления на сливенска сцена – „Боряна“ и „Дездемона“ – се радваха на безспорно признание от публика и критика. В разгара на репетиционния период задаваме първите въпроси към него за смисъла и съдържанието на предстоящата премиера.

– Г-н Денчев, защо избрахте да поставяте в Сливен „Домът на Бернарда Алба“?

– Откакто работя в ДТ “Стефан Киров” Сливен, споделям една политика, зададена от директорката Радост Костова, която се превръща в дългосрочно намерение. Тя се състои в това, че наред със съвременната драматургия, трябва да се поставят и произведения, които имат фундаментална драматургична тежест и тази пиеса на Лорка, заедно с “Кървата сватба”, безспорно е такава. Що се отнася до  мотивите – това е текст, който идва след множество други мои постановки тук – “Паническа опера”, “Дездемона”, “Боряна” и други. Надявам се, че градската публика вече има натрупани очаквания, както към съдържанието на сериозни спектакли, така и за по-формални експерименти. Тази пиеса е много интересна, защото ни позволява да изследваме границите на авторитарния модел в среда, където психологическото напрежение може да бъде преведено на съвременен сценичен език, без да се налага някакво осъвременяване на драматургията.

– Какво провокира интереса Ви към този последен шедьовър на Лорка, в който домът е равнозначен на затвор?

– Неизбежно ме привлича топосът на дома като психологически изолатор. Струва ми се, че при Лорка пространството всъщност се разгръща вътре в човека – то е синхронно с вътрешните му ограничения и усещания като родовата памет, като ограниченията на патриархалната общност и как моралът на тези архаични култури се превръща в репресивен инструмент. В известен смисъл, затварянето при Лорка и неговите персонажи тук произвежда автоагресия – отприщват се страсти на омраза, съперничество, имаме дори класово неравенство, което се активизира от действията на Бернарда Алба.

– Защо Лорка нарича пиесата си „драмата на селските жени в Испания“?

– Подзаглавието на Лорка е един вид документална и географска рамка, но мисля, че драматургичната му функция е социално-антропологична. С назоваването на “драмата на селската жена” той маркира една строго изолирана, патриархално капсулирана микросистема, в която социокултурните традиции придобиват характер на законов деспотизъм. Но пиесата всъщност отстранява тези битово-локални особености и издига конкретното наблюдение, което иначе би останало изолирано в определения исторически период до архетип на тоталитарната власт, на авторитарния контрол, на социалната потиснатост и подчинението на половете.

– Означава ли нещо липсата на мъжко присъствие в тази драматургична творба?

– Да, това е важен драматургичен похват. Отсъствието всъщност е интензивно присъствие. Мъжката фигура в лицето на Пепе ел Романо е трансформирана в невидим, но постянно структуриращ център на действието и желанието. Отсъствието на мъжкия образ демаскира факта, че патриархалната власт и нейните ограничения са дотолкова интернализирани от самите жени, че те стават най-зловещите носители на същата тази власт. Бернарда Алба репрезентира мъжката гледна точка в свят, в който мъжът физически отсъства.

– Коя от деветте актриси избрахте за ролята на Бернарда Алба и защо?

– Ролята на Бернарда Алба се изпълнява от Елена Азалова. Изборът е базиран на нейното ярко и мощно сценично присъствие, както и способността й да бъде прецизна в емоцията, в афектните състояния. Преди години съм работил два пъти с нея – веднъж в “Карнавал” от Жорди Галсеран в Старозагорския театър, когато тя беше номинирана за Аскеер за главна женска роля, а после игра и госпожа Капулети в “Ромео и Жулиета” пак в Старозагорския театър.

– В постановката Ви участват актриси от различни поколения, кое е онова, което смятате, че ще ги обедини в синтетичен театрален екип?

– Мисля, че когато актьорският състав работи не през битовата илюстративност, а през един общо стилистичен език, поколенческите разлики нямат значение.

– Лорка използва „говорещи имена“, за да подскаже съдбата на всяка от героините. Какво говорят те? Всички роли ли са главни в тази пиеса?

– Имената в тази пиеса наистина носят силен семантичен и символен товар, но – да, изглежда, че всички роли са главни.

– Знаем, че пиесата е изпъстрена със символите на внушението на Лорка. Какво доминира в сливенския спектакъл: имена, цветове, предмети, други индиректни препратки към действителността?

– В моето представление сме редуцирали етнографския момент, в който може човек да се плъзне към чистотата на цветовете – имаме почти монохромна среда, предметността е ограничена. Не търсим визуалната абстракция, но средата е минималистична, въпреки това атмосферна. Има и много хореографски моменти.

– На кои основни теми акцентирате в постановката си?

– Три са посоките – страха и как той поражда авторитаризъм, репресираното желание и невъзможната индивидуалност в този свят.

– Как решава Вашият прочит трагическата дилема за избора между дълга и желанието за лично щастие?

– В нашия прочит тази дилема не намира хармонично решение, защото самата структура на обществото, изобразено от Лорка, не допуска компромис. Дългът тук е сковаваща форма, а желанието – неконтролируема стихия.

– Какво искате да е посланието на сливенската постановка на „Домът на Бернарда Алба“ към публиката?

– Спектакълът е предупреждение за това какво се случва с човешката психика и с общността, когато формата надделее над съдържанието, а догмата замени емпатията. Искам публиката да разпознае механизмите на тиранията не просто като далечна испанска история, а като постоянно ни дебнеща възможност в собственото ни съвремие.

… Действащи лица в представлението са осем актриси: Елена Азалова, Божидара Тепалкова, Виктория Антонова, Ивея Симеонова, Катрин Янева, Кристин Цанова, Самуела-Ивана Церовска, Яна Бобева. Действащи лица в създаването на спектакъла са още: преводачът Лъчезар Мишев, сценографът Петър Митев и композиторът Христо Намлиев. Всички те очакват своята първа публика в Сливен, на 28 септември.

Интервю на Щилияна Василева