ЗЛАТНОТО ПРАВИЛО ЗА ЕДИН АКТЬОР Е – ДА БЪДЕ ИСТИНСКИ

• Легендата на Народния театър Антон Радичев – гост в постановката на Сливенския драматичен театър „Хиляда и вторият“ от Борис Априлов, с режисьор Петър Денчев. Втора премиера – на 11  март

Легендата на Народния театър Антон Радичев гастролира на сливенска сцена в пиесата „Хиляда и вторият“ от Борис Априлов, с режисьор Петър Денчев. Актьорът, изиграл над 60 роли в театъра и още толкова в киното, през 2023 г. е удостоен с Награда ИКАР на Съюза на артистите в България, за изключителен принос към българския театър, по случай своята 75-годишнина. Публиката не спира да го обича и аплодира, защото я разсмива откакто се помни като актьор, в театралната зала и пред екрана. „За мен е голямо удоволствие да доставям радост на зрителите…“ – казва той. И след 50 години на сцената на Народния театър, още играе в негови постановки, като „Колко е важно да бъдеш сериозен (Години по-късно)“.

Разговорът с Антон Радичев за неговия сливенски гастрол и актьорското му амплоа е сюрприз за сливенската публика, която все така високо го цени, горещо го обича и му се радва.

-Добре дошъл в Сливен, г-н Радичев! Как се озовахте в тази пиеса? За пръв път ли сте на сливенска сцена?

– За първи път съм на сливенска сцена и ми е приятно, защото знам, че едно време тук е бил Велко Кънев, с който бяхме заедно в „Клуб НЛО“, в Народния театър и т.н. И Юрката Ангелов също е бил тук. Озовах се в Сливен по покана на директора на театъра Радост Костова, режисьора Петър Денчев и по своя воля и желание.

-Как се чувствате тук?

– Добре се чувствам, още повече, че съм дошъл заради една много хубава пиеса. Малка е ролята, но няма малки и големи роли, стига да ги направиш със сърце.

-А срещата Ви с Борис Априлов първа ли е, поредна ли, как го оценявате като автор?

– Познавах се с него лично, бог да го прости, много приятен човек беше – Ахото, начетен, с хубаво чувство за хумор и много добър сатирик, чел съм негови разкази и писания. Много симпатичен беше като човек и като творец – също, хем благ, хем забавен.

–За кой път в артистичната си кариера обличате кралски одежди? В пиесата на Борис Априлов „Хиляда и вторият“ играете Краля.

– За пръв път обличам кралските одежди и за пръв път се чувствам много добре в тях. Въпреки, че ми е малка ролята, много ми е приятно. В един момент Кралят идва при неговия осъден поданик и започва така: „Значи, това сте вие? – Неприятният човек, за когото говорят, че е много приятен…“ – Жените, разбира се, са тези, които говорят, че е много приятен, а същевременно в момента има война и мъжете са изпратени да се бият. Моят персонаж се явява в развръзката, тогава той казва, че дава на главния герой един замък – иска да го купи. Героят, който пише епиграми и се бори за свобода на словото, се съгласява и дори упреква последната от любимите си жени, че в момента тя му разваля цялата работа, защото той иска да се подчини на краля. Но дали ще се подчини… няма да разказвам пиесата, да дойдат хората да я гледат.

Сн.: Антон Радичев – Кралят и Йордан Куманов – Плинт, в сцена от спектакъла „Хиляда и вторият“ на Сливенския драматичен театър

-Какви черти придавате на своя персонаж – Краля, властника? 

– Не съм играл крал, както вече казах, но мисля, че в съзнанието на българина, образът на моя герой е много близък до нашите министри. И затова, надявам се, който може да усети и да разбере, да види как нашите „големи хора“ могат да дадат всичко, само и само да постигнат своите цели. Аз обичам да наблюдавам хората. Искам да усетя характера им, емоциите, радостите, страховете. Много от образите съм взел от живота.

-Ние също живеем по време на войни. Има ли спектакълът актуални препратки към днешния ден?

– Историята, която разказваме, сюжетът й, е много близък със сегашното време, има много общи неща с управниците и министрите, които обещават на хората едно, а се получава съвсем друго. Затова жанрът е не толкова сатира, колкото театрална гротеска. Имам усещането, че много от нещата, които Борис Априлов е написал тогава (той доста отдавна е писал тази пиеса), все едно, че за днеска ги е писал.

-В момента си партнирате с най-младото поколение артисти. Как се чувствате в тяхната компания?

– Много ми е приятно, всички са чудесни, много симпатични и готини, много хубаво си партнираме и се усещаме един друг. По принцип, аз обичам младите хора и много добре се разбирам с тях. Моят герой също много обича младите хора… Те в барчето ми правят и кафенце, е чайче, и аз се чувствам прекрасно. С тях говорим на един език – езика на театъра. Няма поколенческа разлика. Още повече, че режисьорът, Петър Денчев, който за мен е един от най-добрите режисьори в съвременния български театър, е усетил знаците и символите на автора и напътства с изключителна вещина  героите в тази пиеса. Той много добре знае как да работи с младите артисти и как да направи така, че всичко на сцената да се чувства и да се усеща много добре. Режисьорът е този, който в момента кара всички актьори да вървят в една посока, към една цел, прави много точни забележки и той е човекът, без който няма да има спектакъл. Той е работил и в Народния театър, има театрални награди и има много точно, добре организирано и интересно театрално мислене.

-Вие сте ученик на един от театралните корифеи, проф. Филип Филипов. Той ли е Вашият ментор и учител по театър?

– Аз съм работил страшно много с Филип Филипов. Във ВИТИЗ направихме „Деца на слънцето“ на Горки, тогава беше ВИТИЗ, не НАТФИЗ. И много ме изненада Филип Филипов, като ме взе направо от студентската скамейка в Народния театър. Завършвам аз ВИТИЗ и в трите пиеси при Филип Филипов, играя трите главни роли. Салоните във ВИТИЗ – пълни, хората доволни. Идват да ме гледат от театрите в Пловдив, Варна, Бургас, но аз исках да бъда близо до София, защото съм от София, мислех си: дано да ме вземат в Пловдивския театър, да си прескачам често до вкъщи. В един ден, получавам писмо-покана от Народния театър. Помислих, че някой си прави шега, че някой ми връща майтапите, които аз си правех с колеги от ВИТИЗ. Тогава, 1974 г., правеха големия ремонт на Народния театър. Отидох в личен състав на театъра, за всеки случай. Взеха ми документите и ми се скараха защо две седмици се бавя. „Друг на ваше място щеше да дойде на секундата.“ – казват. Назначиха ме и веднага започнах репетиции. Беше 19 август. И първата ми роля, на Протасов, беше в „Деца на слънцето“.

-Имате щастлива професионална съдба. Мечтали ли сте някога за друга професия или актьорската професия беше Вашата мечта?

– В казармата съм завършил школа за радисти. Ходехме тогава да строим бургаския „Нефтохим“. И непрекъснато, в количката, цели страници от вестник си ги минавах на морза. Чаках да ме поканят на ул. „Червеноармейска“ № 1 във Варна, на изпит за корабен радист, а това е вторият човек след капитана на кораба, той свързва кораба с целия свят. Исках да пътувам с кораби по света. И сега, като ходя във Варна, се сещам за тази улица. Чаках аз да ми се обадят, обаче брат ми се объркал и изпратил документите ми за изпита във Варна една седмица по-късно. Така, вместо радист, станах артист. Кандидатствах във ВИТИЗ, Филип Филипов ме прие с мои си материали, които бях подготвил. Аз от малък още участвах във всички училищни и новогодишни програми, рецитирах стихотворения по разни поводи, имах любопитство към актьорството.

– Защо Ви наричат „Радичков актьор“?

– За мен действително се говори, че съм Радичков артист. Любимият актьор на Радичков и „Радичков актьор“, защото съм играл в трите негови пиеси – „Опит за летене“, „Суматоха“ и „Януари“, които са поставяни в Народния театър. И защото са ни много близки имената, на мен още ми казват почитатели: „О, г-н Радичков! Антон Радичков, голяма работа си, искам да ти кажа…“ И аз не се сърдя. Нека ме бъркат! Да ме бъркат с Радичков, а не с някой друг. Много близки бяхме с Радичков, често съм го карал до тях. Казваше ми понякога: “Аз ако съм се сетил, когато пишех пиесата, щях да напиша това, което ти направи. Но ти така хубаво импровизираш, че всеки път ще те черпя по една водка!“ – Доста водки ме е черпил по този повод…

-Имате награда за най-добра мъжка роля – на Петлето в „Опит за летене“ на Шестия Национален преглед на българската драма и театър през 1980 година…

– Да, първа награда за актьорско майсторство. Бай Тодор, ако не беше дошъл да гледа, щяха да ми дадат втора награда, така ме гласяха. А той дойде да гледа точно преди да раздават наградите, и вика: „ А-бе, къде е онуй хубаво момче, бе? Много ми хареса, бе. Много хубаво играе! Ха-ха! “ И колегите ме бутат: „Тони, за тебе става въпрос. Вдигни една чаша, иди му кажи наздраве!“ Казах „Наздраве“. А той: „Браво моето момче! Ти играеш като мене, бе! И аз едно време, режисирал съм разбира се, но и играех!“ – Така ми дадоха първата награда.

-Кои за любимите ви режисьори?

– Един от любимите ми режисьори е Младен Киселов. Страхотен режисьор! Не само защото съм получил първата награда на прегледа на българската драма и театър в негова постновка. Той беше режисьор, който много добре усеща актьорите. Много добре усещаше специално и Йордан Радичков.

-А кои от актьорите бяха ваши най-добри приятели?

– Георги Георгиев-ГЕЦ, Асен Миланов, бяхме непрекъснато заедно с него, Велко Кънев също ми е любим актьор и приятел. Той беше в Сливенския театър и идвайки в София, винаги оставаше да спи вкъщи. След Сливенския театър, той беше назначен в Сатиричния театър, поканиха го да дойде в Народния театър за „Опит за летене“, дойде и си остана в Народния до края. Борето Чакринов покани Велко Кънев в Бургаския театър, когато беше директор едновременно и на Сливенския, и на Бургаския театър. И в „НЛО“ сме били заедно с Велко Кънев. Той пееше много хубаво. Бяхме неразделни. Заедно с Велко сме играли в много пиеси и филми, в „Клуб НЛО”, във великолепната комедия „Оркестър без име”… Много спомени имаме заедно.

-Осем години сте посветили на пеещото актьорско шоу „Клуб „НЛО“, от 1996 до 2004-та!

– Страшно бяхме близки с Георги Мамалев и с Велко Кънев в Народния театър. Събирахме се и с Павката Попандов. Много им се радвах, когато направиха „НЛО“ – аз съм човек, който се радва, когато някой направи нещо хубаво. Когато клубът стана телевизионно шоу, мен ме поканиха продуцентът Гущеров и Велко. За хората беше голям смях, но за нас – много сериозна работа. От тамошното участие направих малка плоча с две песни – „Хайде, како, на битако“ и „Пенелопа“. На софийския битак продаваха касетата като топъл хляб. Аз ходих на Битака и като ме видяха там, продаваха я в един фургон, викнаха ме да ме черпят, че много пари били изкарали от мен.

-Кое е златното правило за един актьор?

– Да бъде истински!

                                                                                     Разговора води:

                                                                                     Щилияна Василева