ЕМИЛ ТАБАКОВ В СВОЯ ЮБИЛЕЙ: НЕ СЛАВАТА – ИЗКУСТВОТО Е ВАЖНО

• За музиката: „Ние сме отредени да служим на музиката. Искам да й служа честно.“ За Сливен: “ Тук имах прекрасната възможност като войник, след завършване на Консерваторията, да бъда диригент на оркестъра на ДНА…“

Тази година е юбилейна за маестро Емил Табаков. Един диригент и композитор – истинска музикална гордост за България. Големият маестро, който тази година отбелязва 75-годишния си юбилей, е не само сред най-ценените български диригенти у нас и по света, но и много повече, имайки предвид неговия изключителен талант, образцов професионализъм и заразителен артистизъм. Емил Табаков е диригентът, който на всеки свой концерт, независимо къде е той, владее оркестъра с елегантен жест, висока професионална дисциплина и показва висш музикантски пилотаж.

Маестро Табаков е носител на престижни награди. Миналата година той получи от министъра на културата най-високото отличие на културното ведомство “Златен век“ – огърлие, за заслуги към българската култура, каквито той има безспорни. Емил Табаков взе наградата  на БНР „Музикант на годината’1992“. Посочен от Международния библиографичен център като един от 100-те най-добри професионалисти за 2012 г., той е удостоен и със званието „Мъж на годината“ на Международния библиографичен център в Кеймбридж.

Завършил Музикалната академия в София със специалностите контрабас, дирижиране и композиция, още в началото на кариерата си става лауреат на национални и международни конкурси: като контрабасист – на Общобългарското състезание за певци и инструменталисти, а като диригент – победител в конкурса „Николай Малко“ през 1977 г. в Копенхаген.

Ярката си индивидуалност в музикантската кариера започва да гради още 19-годишен, когато през 1966-та дирижира Русенската филхармония. Записва името си в историята на най-класния български камерен ансамбъл „Софийски солисти”, като негов диригент от 1979 до 1988 година. Диригент, главен диригент и музикален директор на Софийската филхармония е от 1985 до 2000 година. През 1997-ма Табаков е министър на културата в служебното правителство на Стефан Софиянски. От 1994 до 1999 – главен диригент на Белградската филхармония. От 2002 до 2008 г. оглавява Симфоничния оркестър на Билкент, Анкара. От 2008 до края на 2015 г. е главен диригент на Симфоничния оркестър на БНР и директор на дирекция „Музикална продукция и състави“ на националното радио. Желан гост е на музикалните сцени в почти цяла Европа, както и в САЩ, Япония, Австралия, Канада, Бразилия, Южна Корея, Иран, Тайван, Южна Африка и др.

Репертоарът на Емил Табаков като диригент включва симфонични, оперни и музикални произведения от всички музикални епохи. Написал е единадесет симфонии, концерти за оркестър, за различни инструменти, камерни и солови произведения, балети, Реквием по латински текст. Много от тях са създадени по поръчка на международни фестивали и известни изпълнители. Отличени са с национални награди и са често изпълнявани в България и по света. Осъществява записи за Балкантон (България), Мега-Мюзик и Гега Ню (България), Елан (САЩ), Капричио Делта и EMI (Германия), Пентагон (Холандия), Naxos, Toccata Classics и др.

В началото на тази есен маестро Табаков дирижира тържествения концерт за откриването на 90-я юбилеен сезон на Сливенския симфоничен оркестър, с именитите солисти Минчо Минчев и Людмил Ангелов.

Този и неговият собствен юбилей бяха повод за нашата среща и разговор в Сливен на 28 септември 2022 година. Насреща си имах непринуден и естествен събеседник, далечен от звездоманията и близък с голямата мисия на изкуството.

– Кое във Вашия творчески живот, маестро, е по-значимото – диригентът или композиторът, кой от двамата играе по-голямата роля?

– И двете играят за мен еднаква роля, въпреки че композицията е по-върховната  дейност, тя е най-важната музикантска дейност. Но в наше време няма много композитори, които се занимават само с композиция. Всички правят и нещо друго и пишат, когато имат време. Аз се радвам, че моята важна работа, която работя целодневно, е диригентската. Защото това пък е близко до живата музика.

– Беше ли музиката детската Ви мечта?

– Да. Беше. Но трудно стигнах до нея, защото моят баща не даваше. Казваше: „Музикант къща не храни.“ Майка ми все го молеше: „Моля ти се, детето иска да свири.“  Добре, че имах един братовчед, завършил консерваторията – Любен Господинов, виолист. Той, като се върна от София в родния ни град Русе, успя да „кандардиса“ баща ми да ми преподава малко цигулка, въпреки че бях вече 10-годишен – доста възрастен за учене на музика. Две години учих цигулката и като дойде време да кандидатствам в музикалното училище, той ми каза: „Много си стар за цигулка, с цигулките децата започват от 4-5-годишни. Хайде да обърнем на контрабас – голямата цигулка, че там се започва по-късно.“ И влязох в музикалното училище в Русе с контрабас.

– Понеже голяма част от човешкото поведение и човешките избори са провокирани от детството, имате ли такъв ярък спомен, запечатан във Вас? За Вашия русенски род или „джинс“ разкажете, откъде идва, през какво преминава, докато стигне до Вас?

– Игри, игри предимно бяха в детството. А моят русенски род не е музикантски род. Баща ми – юрист, беше адвокат, майка ми – финансов инспектор на разни места. Единствено този мой братовчед, който успя да убеди баща ми, само той от нашия род е музикант. Той започна да занимава и мен, и сестра ми на цигулка и много скоро каза на баща ми: „Виж какво, момичето не става за музика, но този – ще се занимавам с него.“ – И така започна моят музикантски труд.

– А дядовци, прадядовци, родственици?

– Единият ми дядо е бил секретар бирник. Обикалял селата да събира данъци с колата. Зимно време имало вълци, той имал пистолет и пушка – като тръгнел навремето през селата в снега, да може да се защитава. А другият ми дядо беше обущар. Моят баща, адвокатът, беше много умен и паметлив човек, но от много бедно семейство. Учебници никога за училище не е имал, ходел е без учебници – каквото запомни в клас. И пълен отличник е бил. Баща ми много четеше. Цялата ни къща беше библиотека, с много книги и на руски дори. Пушкин и Лермонтов знаеше наизуст.

– А Вие?

– Аз не. Не ги знам наизуст. Зная някои работи. Това е, всъщност. Хора от моето семейство не са се занимавали с изкуство, като изключим любителското – майка ми свиреше на китара, баща ми – на мандолина.

– Свирите ли на контрабас понякога? „Софийски солисти“ помнят Ваше блестящо изпълнение на Ботезини концерт за контрабас.

– Нямам никаква възможност, нито имам контрабас. Навремето свирех. Завърших консерваторията с Рококо вариациите на Чайковски като контрабасист. В музикалната академия мой учител бе доайенът на българската контрабасова школа проф. Тодор Тошев. Аз не съм забравил, но не свиря – нямам време. За да свириш, трябва да имаш мазоли по ръцете, а аз, когато съм се пробвал случайно, не мога да свиря повече от десет минути. Трябва да работиш непрекъснато, за да можеш да си във форма.

– За музикантите сте неотразим диригент, те знаят защо. Но искам да попитам: не става ли диригентът съавтор на изпълняваната творба? Прочитът на партитурата  откривателство или съавторство е?

– Да, някакъв вид съавторство е. Но задачата на диригента е да открие всичко, каквото авторът е успял да напише. То не е толкова лесно, защото това са много неща и както се знае, всеки диригент има различен прочит. И сега, много важно е това: какъв е прочитът на дадения диригент и не само на диригента – и на музиканта също. Всеки изпълнител свири един концерт по различен начин. Какво вижда, какво прочита от това, което авторът е искал? – Много е важно. Разбира се, това е някакъв вид съавторство, защото може и да го „окепази“ произведението, може да го направи добре, може още повече.

– Какво вдига на крака публиката? На кого Вие сте ставали на крака?

– Аз винаги съм на крака, в кръга на шегата… /Смее се/. Аз съм се възхищавал от музиканти, композитори, диригенти, изпълнители инструменталисти, от много различни хора. Но като диригент – от Георг Шолти, един много голям диригент за мен, който е унгарец – унгарски евреин, повечето си време прекарва в Щатите – с оркестъра на Чикаго и в операта на Лондон.

Кой е Георг Шолти? – Наричали го „последният супердиригент”, защото репертоарът му е бил чудовищно огромен – 55 опери и повече от 200 симфонии. В следвоенните години Шолти ръководи с голям успех Баварската опера в Мюнхен, а в 1961 г. получава покана от лондонския Ковънт Гардън. Там голата глава на Шолти и суровите му изисквания при репетиции му спечелват прякора Крещящия череп. Тук Шолти си спомня: „Аз дойдох от Германия, където длъжноста General Musikdirektor значеше, че съм цар. Никой не ми противоречеше! Дойдох в Ковънт Гардън и в един момент се изясни, че това не може да правиш, онова – също! Аз изисквах желязна дисциплина и точност, защото операта е като военна операция. Наричаха ме Прусака – мен, унгарския евреин!”. 

През 1968 г. се ражда световната легенда Георг Шолти – като главен диригент на Чикагския симфоничен оркестър, който ръководи до 1991 година. Шолти го прави най-известния американски оркестър през 70-те-80-те години на ХХ век. С тези музиканти постига съвършенство с т.нар. Chicago sound. През 1971 г. получава британско поданство, на следващата е посветен в рицарство и приема титлата сър. През 1983 г., по случай 100 години от смъртта на Вагнер, дирижира „Пръстенът на нибелунгите” в Байройт, където между 1983 и 1987 г. ръководи световния Вагнеров фестивал. Блестящ е записът му на Вагнеровата тетралогия „Пръстенът на нибелунгите” с Виенската филхармония – запис, обявен за най-великия на всички времена. Георг Шолти е поканен да дирижира основните симфонични и ораториални творби на Моцарт при честванията на 200-годишнината от смъртта на композитора във Виена (1991). За култово се смята изпълнението на Реквиема на Моцарт на Виенската филхармония под неговото диригентство.

– … Той е един от тези, на които се възхищавам. Те не са един и двама и са различни. Но не са и толкова много, защото много диригенти не са ми харесвали, както и много изпълнители – въпрос на вкус. Но най-важното е този, който е истинският диригент, да може да прозре какво точно авторът е написал – то не е толкова просто да се разбере – и да може да го предаде по максимално най-добрия начин, най-точния начин, като успее да прибави от себе си нещо в цялата форма. Това се случва и всеки го прави по различен начин.

– На Вас се възхищават най-известните диригенти, когато сте дирижирали „Алпийска симфония“ от Рихард Щраус със Софийска филхармония… Цигуларят Александър Серафимов от „Софийски солисти“ разказва, че Йордан Дафов най-искрено споделил с него: „ Сашко, аз това не го мога… Емил е невероятен, перфектен във всичко – всяка запетайка, всеки дъх, всяка подавка, всяко закриване – и то наизуст!!!“

– Да, аз винаги съм искал максимално да разчепкам даденото произведение. Но трябва да си сигурен, че правиш нещо, което си заслужава. А като казвате сега за Данчо Дафов, аз не знаех това, че го е казал. Но ние направихме запис, много скоро след записа на „Алпийска симфония“ на Караян с Берлинската филхармония. Това беше 1986 година някъде. Точно бяха започнали дигиталните записи. Берлинска филхармония бяха направили запис. И 2-3 години по-късно правим и ние със Софийска филхармония, за Балкантон. И като пътуваме някъде на турне, не си спомням къде беше, с нас беше Дафов. И аз, горд с това все пак, съм пуснал записа в автобуса, да звучи през говорителите. Данчо се заслушва и му викам: „Данчо, кой е този оркестър според теб?“ Той казва: „Това може да е само Берлинската филхармония!“ Казвам: „Не, не – Софийската филхармония го изпълнява!“ И този запис го имаше в „Американ рекърдс“, и сравняваха двата записа, и казаха, че нашето изпълнение е по-добро. Това беше сензация навремето, да.

– Вие дирижирате много често без партитура. Цялото произведение ви е в главата?

– Да. Опитвам се.

Разказваме си междувременно музикантски виц за младия и стария диригент. Младият страдал, че каквото и да прави, публиката остава безучастна, а старият, който дирижирал без партитура, обирал овациите. Отишъл младият да го пита: защо става така? Старият диригент му казал: „Моето момче, това е, защото партитурата е в моята глава, а пък твоята глава е в партитурата.“ И продължаваме по нататък.

– Театралите, които много ценят вашите диригентски умения, казват, че Вие сте страхотно  „театрален“ диригент, каквото и да означава това… Музиканти пък казват, че артистизъм като Вашия е имал само един – Караян!

– /Смее се/: Да, да… не зная.

– Софийски солисти, Софийска филхармония, Симфоничният оркестър на БНР – къде се чувствахте най-добре?

– Душата ми остава в Софийската филхармония, защото там бях най-дълго време. А “Софийски солисти“ бяхме като едно семейство. Това беше едно действително музикантско преживяване и аз така си ги обичам всичките колеги от „Софийски солисти“, защото ние действително едно време сме работили по начин, по който сега вече не се работи. Всички бяха отдадени на тази работа. А станах диригент на „Софийски солисти“ по настояване на Георги Йорданов. Защото аз винаги съм предпочитал симфоничната музика. Бях в Русенския симфоничен оркестър диригент, имах вече някакви успехи в Русе, когато Георги Йорданов ме извика в София и ми предложи да стана диригент на „Софийски солисти“. Аз му казах: „Не, аз предпочитам да съм диригент на симфоничен оркестър, оставам си в Русе, защото е симфоничен оркестър.“ Втори път ме извика, аз пак: „Не. Предпочитам симфоничен оркестър!“ Трети път ме извика, от Русе до София да отида отново. И вече малко по-ултимативно ми предложи. До ден днешен той ми припомня това. Защото ние със „Софийски солисти“ действително имахме огромни успехи, турнета по света и много звукозаписна дейност. С тях сме имали невероятни изживявания, пътувания, срещи. И Георги Йорданов всеки път, когато ме види, казва: „Ти спомняш ли си как не искаше да ходиш в „Софийски солисти“?“ И в „Софийски солисти“ останах 9 години. След това сам напуснах. Аз три години, между 1985 и 1988-ма, бях само диригент на Софийска филхармония и в същото време – и на „Софийски солисти“. Обаче ние със Солистите непрекъснато имахме турнета. Аз наистина, тогава с Филхармонията много концерти нямах, не ми даваха много, та успявах да ги съчетая. Но когато станах главен диригент и музикален директор на Софийската филхармония, им казах: „Съжалявам много, момчета, обаче трябва да ви напусна, не мога да съчетавам вече двете неща.“

– Вярно ли е че още като ученик сте дирижирали Русенската филхармония?

– Да, да. Аз бях направил един камерен оркестър от съученици и приятели. Тогава диригент на Русенската филхармония беше Илия Темков, той почина преди доста време, беше страхотен организатор. Много не дирижираше, но въртеше оркестъра, направи хиляда неща. Той идваше и на репетиции, и на концерта на този камерен оркестър. И ме покани след това да дирижирам Филхармонията, аз бях на 17-18 години. След това пак ме покани, преди още да съм завършил музикалното училище. Дори на първия концерт, който дирижирах, ми даде да свиря собствена композиция. Как ще даде някой на 17-годишен келеш да дирижира оркестър, че да свири и собствено произведение на всичкото отгоре?! Аз съм му безкрайно задължен на този човек, той направи много за мен, защото е наистина късмет на 17 години да ти дадат да дирижираш професионален оркестър. А на втория концерт ми даде да дирижирам сериозно произведение на Рихард Щраус. Тогава аз камерни оркестри правех, после в консерваторията с колеги – също. А най-хубавото беше като ме извика Темков (той винаги преговаряше в кафенето) в кафене „Дунав“ в Русе. Извика ме и ми каза: „Виж какво, ще дойдеш да дирижираш при мен. Какво искаш да дирижираш? – „Брамс, Трета Симфония.“ – казах. –„Я нещо друго?“ – вика. Тя и сега е зор за диригенти Брамс, Трета симфония. „Добре, казва, няма да е Брамс – Шуберт, Недовършена.“ Така беше. Като не знае човек трудностите какви са – иска. Защото му харесва тази музика. И ми разреши Темков и моя композиция да представя. Аз още като ученик писах един балет. И като завършвах – още един балет, защото имах един приятел балетист, който ме „подстрекаваше“. Интересното е, че на 18-годишен човек балета оркестърът не само че го изсвири, но той се и постави в Русенската опера. Навремето в Русе имаше телевизионен център, който го засне – като спектакъл от Русенската опера. Да ти се даде тази възможност е голяма работа. Още не мога да си обясня, такъв келеш на 18 години – балет да ти поставят… Все пак, това са професионални институти. Два балета съм написал. И сега този човек – балетистът, пак ме е „заръчкал“ и в момента пиша трети балет, пак за Русе. Въпреки, че времето не ми стига, не ми се пише, трябва сутрин, много рано…

– Кой първи виждаше Вашите композиции? Кой бе Вашият коректив?

– Александър Райчев. Като ученик още, като композирах, Александър Райчев идваше в Русе. Той беше една година в командировка, за да пише операта „Мостът“ и Трета симфония. Бяха му подсигурили една вила на завода „Георги Димитров“, на десетина километра от Русе – хубаво място с парк, горички, езера. Бяха я опразнили тази къща и му бяха закарали роял, да композира. Баща ми веднага се свърза с него. И идваше той у нас веднъж седмично. Проверяваше какво съм написал, даваше ми задания: напиши сега това, напиши онова… После сядаха с баща ми на вино. Баща ми беше много известен адвокат в Русе, той вземаше от Белите братя страхотно вино. Сега не знам дали го правят, но Сашо Райчев умираше за това вино. Той беше женен за втори път и в Русе срещна една актриса и се разведе с втората си жена, и се ожени за актрисата. Как е станало не знам, но баща ми стана адвокат не на Сашо Райчев, а на жена му. И дойде време да кандидатствам аз в Консерваторията, където записваш при кого искаш да отидеш. Аз си казвам: „Сашо Райчев ме учи в Русе, при него!“ – Не ме приеха… Три пъти съм кандидатствал за композиция – не ме приеха! Аз не мога да разбера: „Нали ходих при тоз човек, какво става?“ Какво се оказа? На мен ми подшушнаха после. Той казал: „Този при мен няма да види клас по композиция, защото баща му стана адвокат на жена ми…“ Аз  това не го знаех. Като научих, веднага отидох при Марин Големинов – така влязох Композиция.

– А оркестрово дирижиране кога влязохте?

– Най-напред влязох композиция. Три пъти съм кандидатствал за композиция, четири пъти – за дирижиране. На четвъртия път ме приеха дирижиране. По същия начин. Константин Илиев казва: „Емилчо, Емилчо, какво написа, я?“ Първия път: „ Хармонията да подготвиш повече.“ Втория път – научих си хармонията и отидох, а той ми казва, знаеш ли какво: „Я ти си гледай композицията, диригент от тебе няма да стане!“ И като видях, че при Константин Илиев няма да стане, отидох при Влади Симеонов и влязох веднага. И Влади Симеонов дори ме изпращаше непрестанно, имаше един щатен оркестър на Консерваторията, да репетирам с оркестъра.

–  Джузепе Верди никога не е бил приет в Консерваторията. А сега консерваторията в Неапол носи неговото име…

–  Като каза Джузепе Верди… Сещам се за същия този Илия Темков. На 15 години ме изключиха от училището, защото се скарах с една даскалица партиен секретар. И аз отивам в оркестъра при Илия Темков, който ми даде път по-нататък – нисък, с шкембе, оркестрантите му казваха „бременното врабче“, но ценяха далновидната му музикалност. На 15 години той ми дава да свиря на контрабас. „Те са три случая. – каза. – Джузепе Верди, Ботезини и ти.“ /Смее се/

– Какво разказвате с музиката, която пишете – сюжет или преживявания, чувства.

– Не сюжет, преживявания са това.

– Имат ли Ваши творби връзка с българския музикален фолклор? „Софийски солисти“ наскоро свириха Ваши произведения с фолклорни мотиви.

– Аз не пиша фолклорно, не използвам мотиви. Но напоследък аз измислям нещо така, че да има българско звучене. Навремето не съм писал така.

– Когато преди години направих първото си интервю с Вас, попитала съм Ви какво й липсва на публиката?, Вие ми казахте: „Вкус.“ Имате ли по-добро мнение за публиката днес? Какво е нивото на музикалния вкус у нас?

– Лошо. Защото започна да се предлага на публиката вече съвсем ерзац, комерсиална музика, „продаваема“. Една смесена, разнородна музика, без някаква насока. А публиката се влияе, публиката се учи. И наш дълг е да покажем нещата каквито трябва да бъдат, а не оттук-оттам да хванем нещо безразборно, защото повече билети ще се купят и ще дойдат хората. А хората предпочитат вече нещо по-леко, по-лесно смилаемо. Такъв стана животът, но това не е оправдание. Вкусът е много важно нещо.

– Когато бяхте министър на културата, какво искахте да направите за българската култура? Какво зависи от един министър на културата?

– В наше време – почти нищо. Но тогава, в най-тежките времена, имаше едни стъпала в йерархията. За тази професия – толкова, за онази – толкова и т.н. И артистите, музикантите, всички хора на изкуството бяха на най-ниското стъпало. Тогава успях някак да направя така, че да отидем до следващото стъпало. Много е трудно. Стъпалата бяха много. Това е ужасно!

– Защо така пренебрежително се отнасят управниците към хората на изкуството и културата?

– Защото това е нашата култура. Явно нямат … вкус нямат. /Смее се / Всички гледат към бизнеса. Пари да има! На културата се обръща малко внимание и все по-малко и по-малко. А тя е много важна.

– Работили сте и у нас, и в чужбина – Белград, Анкара. Имали сте безбройни гастроли. Какво Ви даде и какво Ви взе България? Един музикант ми каза: „България не заслужава Емил!“

– /Смее се/ България е мястото, което всички ми е дало. Аз съм щастлив, че съм имал възможност да работя с трите най-добри състава – най-елитните състави на България: със „Софийски солисти“, Софийска филхармония и Симфоничния оркестър на БНР. Но от друга страна, в България, в нашите източни държави, трудно се прави кариера. Още в ония времена, мисля че Изаи беше – един цигулар от Западна Европа, го поканва румънската кралица. Пожънал огромни успехи, аплодират го кралски семейства, височайши особи, но той постоял малко и казал: „Прекрасно! Можеш да станеш много известен в тази държава, но музикална кариера тука не можеш да направиш.“ Същото важи и за нашата държава. В нашата държава не можеш. Ако отидеш в Италия, Франция, Германия… тогава се чува по целия музикален свят. Тук може всички да ти викат: „Браво!“ Но държавата като че ли е затворена, някакси остава вътре в себе си. Затова навремето, аз си спомням дори Димитър Христов, професорът, като бяхме студенти все ни казваше: „Който иска да направи кариера, трябва да отиде в чужбина!“

– Сливен и музикалната му сцена не са Ви непознати… Какво помните от Сливен?

– Аз тук имах прекрасната възможност като войник, след завършване на Консерваторията, да бъда диригент на оркестъра на ДНА. Да си вървя по моя път. А в ДНА-оркестъра бяха музиканти, завършили консерватория и музикални училища, така че това не беше самодейна формация. Беше голям късмет за мен. По него време аз за пръв път дирижирах Сливенския симфоничен оркестър, като съчетавах състава му с някои войници от Военния клуб, от ДНА-оркестъра, който ръководех. Хубаво беше тогава. Спомням си, че бях на хотел, бяха ми разрешили. Аз ходех цивилен, което за един войник е голямо предимство, голям късмет.

– По-късно за кратко бяхте главен художествен консултант на Сливенската филхармония.

– Вярно е. Аз като дойдох тук на репетицията тази година, мислех, че в Сливен е само този концерт, който съм дирижирал като войник. А музикантите си спомниха, които са от него време, че съм идвал още два-три пъти в годините 1984-1985-та. Секретарката на оркестъра извади едни книги, дето са водили и отбелязвали всеки концерт. Една белгийска челистка съм водил за солистка, и „Софийски солисти“ съм водил, да свирят със Сливенския оркестър.

Маестро Емил Табаков дирижира концерта за откриването на юбилейния сезон на Сливенския симфоничен оркестър, 30 септември 2022 г. , зала „Сливен“. 

– Кого от Сливен помните от тези години?

– Талимка Йорданова помня, която беше секретар на партията по културата. Тя правеше много за културата в Сливен. Беше ценен човек. Имаше отношение към културата. Спомням си и Сидер Сидеров, той беше директор на операта и оркестъра. Секретарката, която извади записките, каза: „Това Сидер го е писал на ръка – какви са били програмите. Но той беше човек от занаята. Той разбираше от музика, беше в професията.

Снимки от 30 септември 2022 г., зала Сливен – Емил Табаков на сцената, и с колеги и почитатели след концерта

– Кога написахте своето първо музикално  произведение?

– Моята първа композиция за тимпани и оркестър дирижирах на моя първи концерт с Русенската филхармония. Това бяха две вариации за струнен оркестър и тимпани. Но в Сливен завърших моята дипломна работа. Тук дойдох след  Консерваторията. В класа по композиция се искаше сонатна форма. Аз им написах първата част на Концерта за контрабас и след това ти дават един срок от време, вече дипломна работа да направиш. И в Сливен си завърших втората и третата част от Концерта за контрабас и оркестър.

– Какви принципи защитавате за музиката и изкуството?

– Честен трябва да си към изкуството. Във всяка работа, която върша и изпълнявам, аз се опитвам да съм честен. Като диригент – да изпълня това, което авторът е искал, максимално добре да се постигне, колкото е възможно. Всички оркестри, разбира се, имат различни възможности… Но е много важно това – човек да бъде честен към професията си, към изкуството. Ние сме отредени да служим на музиката. Искам да й служа както трябва.

– Какво мислите за Славата?

– Ако ти успееш да постигнеш точно тези неща – да си честен, да работиш в услуга на изкуството, което правиш, а не за слава, тогава славата идва от само себе си. Ако  достатъчно постигнеш в работата си – а не да мислиш първо за славата. Някои какво ли не правят, за да я добият, без да са добри в професията. Честност и отдаденост на изкуството – това е истината!

… Емил Табаков отдавна е записал името си в златната книга на Историята на музиката в България. Той продължава да бъде главен гост диригент на концерти на редица български симфонични оркестри, последните в Сливен, Толбухин, Пловдив, София. Продължават да го канят като гост диригент и в чужбина. Тази година той гостува на водещи оркестри в Колумбия, Мексико, Канада. Предстои да застане на диригентския пулт на Фестивалния оркестър в НДК за тазгодишния  празничен новогодишен концерт.

– … И ако един ден напишете книга за себе си, как ще я кръстите?

– Няма да напиша.

А защо не, Маестро?…

Интервю на Щилияна Василева

Снимките  са от официалния сайт на маестро Емил Табаков и от последния му концерт в зала „Сливен“ на 30 септември 2022 година

https://www.emiltabakov.com/bg/galeriia.html