НЕПРИКОСНОВЕНА ТЕРИТОРИЯ

• В памет на педиатъра д-р Веселин Василев – „спасителят на не едно и две деца“

Автор: Веселина СЕДЛАРСКА

И шестимата в купето бяха от Сливен и аз приех това като щастлив знак – щях да науча нещо за непознатия град, в който отивах на работа. Но хората си говореха свои си дребни нещица – някой се бил оженил, ами чухте ли, че еди кой си се развел… „А моето дете е болно…“ – някакси встрани от общия разговор въздъхна жената до прозореца. И преди някой да я попита какво му е, отговори като че ли на самата себе си: „И аз не знам какво му е. От месец температурата му не пада под 37 Водихме го на един лекар, втори, трети… Предписваха му какви ли не лекарства – няма и няма промяна – 37 и нито чертичка по-надолу…“  Разтривахте ли го, водихте ли го да му побаят, държахте ли му краката в топла вода – засипаха се въпроси и жената кимаше утвърдително. „Я оставете тия глупости! – обади се най-после мъжът в ъгъла. – При д-р Василев водихте ли го?

„Кой е тоя д-р Василев?“ – не се стърпях.

Как така кой? Човекът, който не поставя грешна диагноза. Лекарят, при когото децата кой знае защо не плачат, а прилежно показват къде ги боли. Спасителят на не едно и две деца. Ама наистина ли не го познавате кой е?

Тогава жената до мен разказа за Евгения.

„Наше съседче е. Нямаше и три годинки. Боли го корем, та се къса от рев. И хирурзи, и какви ли не го гледаха – нищо. После детето спря да плаче, но си остана такова бледичко едно, оклюмано и ръчичката му все на коремчето. Записаха се за приема на д-р Василев. Прегледал той детето, ама не така: раз-два и готово – нищо му няма. Разпитал майката и бащата и казал: Веднага в хирургията! На детето, представете си, му се пукнал апендиситът и никой да не разбере. Ако приемът на д-р Василев бил на другия ден…

А сега Евгения е жива и здрава.“

• – – – – – – – – –

Д-р Василев отваря чекмеджето. До класьорите с редки марки и интересни монети, до отличията и ордените е поставена и тази картичка: „Чичо доктор, благодаря ти, че ми спаси живота. Евгения Данчева, 1987 година.“

„Защо другите не можаха да открият диагнозата, а Вие успяхте?“

„Който добре разпитва, добре диагностицира. Който добре диагностицира, добре лекува!“ – крие се зад латинската поговорка д-р Василев.

Ще трябва да потърся отговора някъде другаде – много, много отдавна.

Сн. Д-р Веселин Василев в педиатричния си кабинет, с най-дългогодишната си старша сестра Косева

• – – – – – – – – – –

След като през първите пет месеца от своя живот не дал и миг покой на цялата къща, Веселин изведнъж станал много послушно дете. Но три години познавал часовника, на четири пазарувал, на пет пишел буквите – излишни подробности, ако не бяха ранни доказателства за една неутолима любознателност, която ще го води през целия живот. Това, че завършил гимназия с пълно отличие, ми се струва естествено. Това, че бил първенецът и на випуска в Пловдивския медицински институт. Съвсем естествено е и предложеното му асистентско място по анатомия. Тук обаче става нещо не толкова естествено – първенецът на випуска, гордостта на институтския кръжок по педиатрия, надеждата на строгите професори – отказва. За някои причината звучи просто смешно: представете си, обичал Сливен.

За д-р Веселин Василев това е съвсем сериозна причина. И вместо да остане в институтските зали и кабинети, започва да обикаля с велосипед в града като участъков педиатър. Името му ще стане известно малко по-късно, като ординатор в детското отделение. Той ще бъде първият педиатър, направил костно-мозъчна пункция, пункция на мозъчните стомахчета, пункция на подключичната вена  – да, да, същата, от която дори и хирурзите вдигат ръце, но която трябва добре да владееш, защото понякога от нея зависи животът на детето. Пак от онова време е и първият излекуван случай на гноен перикардит в Сливен и то на дете. Не че лечението е кой знае колко сложно, но нали над баналните синдроми трябва някой да установи рядкото заболяване. А доктор Василев го установи бързо и без колебание. После направиха спасителната пункция. Един стар авторитет го попита тогава с тон между любопитството, иронията и възхищението:

„Извинете, колега, но как дръзнахте, нали не сте кардиолог?“

Д-р Василев си спомни молещите очи на детето, надеждата в очите на майката и каза само:

„Педиатър съм.“

А иначе, говореше се,  че този млад и все търсещ нещо лекар съвсем не бил така смирен. Вече се знаеше, че няма да се спре върху конфликта, ако трябва в него да доказва предимствата на някоя новост. Освен това, чухте ли, публикувал в сборника на медицинския архив статия за салмонелозите, наблюдавани в детското отделение на окръжната болница в Сливен. Не, на самата статия никой не се учуди – всички знаеха, че той публикува редовно. В списания „Педиатрия“ описа за първи път у нас един вид отравяния, в списание „Стоматология“ публикува първите у нас наблюдения на синдрома на Франческети, пишеше в списание „Рентгенология“, в сборника „Из опита на здравните заведения“… Но тук, тук се осмелил да говори за вътрешно-болничните инфекции и да ги отстоява с примери, след като добре знаеше, че някои здравни ръководители предпочитаха този факт да се отрича. „Фактът съществува. – твърдеше д-р Василев винаги и навсякъде. – Вътрешно-болничните инфекции ще престанат, когато разширим отделението, когато направим детско стационарно отделение извън болницата.“

Сн.: Като завеждащ отделение, с медицинския колектив 

Това впрочем беше другият повод за конфликт с началството, което никак не можеше да си представи, че може да съществува отделение извън болницата. Тази дълга борба завърши с успех за д-р Василев през 1978 г., когато започналият я ординатор бе вече заместник-главен лекар на окръжната болница. Но дотогава ординаторът ще получи „Орден на труда – бронзов“, а завеждащият детското поликлинично отделение от 1970 до 1977 г. ще работи за откриване на филиали на детската консултация, за увеличаване на участъците, за умножаване на детските отделения от едно до пет.

Сн. Като преподавател по детски болести в Медицинския колеж в Сливен

Заместник-главният лекар д-р Веселин Василев запази часовете на своите приеми, но научните му публикации измениха своята насоченост – те бяха вече свързани или с историята на медицината, или с усъвършенстването на организацията на работата. Но не може да се каже, че лекарят в него съжалява за петте години, през които е бил зам.-главен лекар. Напротив, той е убеден, че доброто здравеопазване се нуждае не само от добри специалисти, но и от безупречна организация.

Може би затова прие настоятелното предложение да стане главен специалист по организация, координация и контрол на здравната дейност в окръжната дирекция „Народно здраве и социални грижи“ и функционално неин заместник-директор. Постави едно единствено условие: Да запази часовете на своите приеми, да има време за присъствие на онази територия, която децата и родителите им и без това пазеха само за него.

Сн.1970 г., в детска ясла №5 – д-р Василев открива изложба, посветена на 1 юни – деня на детето

• – – – – – – – – – –

Сега наистина става трудно – трябва да изброя хобитата на д-р Василев. В отношението си към тях той остана любознателно и ненаситно дете, което не може да укроти своя интерес. Нито към кореспонденцията на френски и есперанто с хора от всички посоки на света, нито към пленилите въображението му още от ученичеството марки, нито към фотоапарата и природните красоти, нито към последната му страст – монетите. До класьорите с тях забелязах красива червена кутия – златен орден на труда. Скъп му е, но сигурно щеше да го отмине – така и не се научи да се хвали.

Но виж, да спомене, че е председател на нумизматичната организация в Сливен, не забравя. Въобще, обществените си длъжности цени високо – включително и неблагодарната председател на общинския комитет по трезвеност.

„А коя книга четете сега?“

„Книга ли? – смее се съпругата му (щастие е да имаш точно такава съпруга). Той никога не чете само една книга. Понякога в неделя се шегувам: хайде, казвам, стига си мързелувал. Но аз работя – отговаря ми той съвсем сериозно. – Чета!“

„Основните знания се обменят на всеки пет години. – твърди д-р Веселин Василев. – Как може да си в крак с новото, ако не следиш постоянно научната литература?! Освен това, поддържам с четене на книги френския език, старата българска литература прелиствам сега заради монетите…“

Трудно е да прекратиш разговора с този човек, съчетал неутолимата жажда на детето с тихата мъдрост на преживелия. Единственият, за когото съм сигурна, че не скучае.

Веселина СЕДЛАРСКА

Сливен,

1988 г.