- Художникът Ганчо Карабаджаков трябваше да навърши 70 години на 28 октомври

Документален филм-портрет „Карабаджо“ и изложба, посветена на седемдесетата годишнина от рождението на именития български художник Ганчо Карабаджаков представи на 28 октомври Художествена галерия „Борис Денев“ във Велико Търново.
Представени са седемдесет негови платна, рисувани в продължение на повече от петдесет години. Те са собственост на галерии и частни колекционери. Някои от творбите се показват за първи път.
Ганчо Карабаджаков почина на 26 януари тази година.
Загрижени за благото на народа, депутатите нямат време да се занимават с отделния човек. В техните мисли и мокри сънища са на първо място: просперитета на партиите, техните вождове и онези благинки, до които могат да се домогнат покрай тях.
Но странно, на едно отдавна забулено с прах заседание на родното Народно събрание, самият премиер Симеон Сакскобурготски надълго и нашироко говори за един човек. Той обяснява колко велик и световно значим е художникът Ганчо Карабаджаков и признава, че лично и искрено се възхищава на неговото творчество. Странно, но причината за тази височайша тирада не бе някакъв юбилей, където обикновено се говорят такова работи, а едно просто кадрово решение – уволнението от поста заместник министър на културата на назначения само преди шест месеца от същия този премиер Карабаджаков… Царят обясни и причините за този си ход: Избраникът му, виждате ли, не може да работи с хора. Скоро стана ясно и кои са „хората“ – министърът Божидар Абрашев и най-вече неговата съпруга, която ентусиазирано се заела да кадрува в ресорите, за които отговаря заместникът. Когато той доста настойчиво помолил това да спре, шефът му се възмутил дълбоко и го изхвърлил, за което Карабаджаков научил … по радиото.
Така завърши кариерата по високите етажи на властта на световно известния художник . Впоследствие много „скъпи“ приятели основателно преразгледали отношението си към него, като заключили, че от тази вече безполезна за тях личност трябва да се бяга като от прокажен.
По-различно се отнесли към тази властова рокада в Арбанаси. Селяните искрено се зарадвали, че човекът им се е върнал, качили се да попренаредят кермидите на къщата му и дори го издигнали в ранг министър. Защото отсега нататък, в техните очи, той щял да си бъде точно такъв.
За разлика от селяните, съпругата му Роси не спирала да го иронизира: „Беше се взел толкова насериозно, че една сутрин, докато се разминавахме между кухнята и банята, ме погледна с безизразен тон и каза: „Добър ден“. В едно интервю тя добавя: „Заместник-министрите не са като обикновените художници. Те се връщат уморени, говорят малко, заспиват на „По света и у нас“ , а в събота и неделя, вместо да свършат някоя къщна работа или разходят детето, рисуват. Казват, че така пречистват душата си от седмичната мръсотия.“
Любопитството на щерка му Мария пък се свело до въпроса: „И сега какво? Пак картини ще работиш, нали?“
Ползата от вредата на всичко случило се била, че Ганчо се затворил в ателието си, откъдето никой не е можел да го уволни и наистина „започнал да работи пак картини“, като за 20 дни нарисувал двадесет и открил две изложби в един и същи ден.
…За приятелите от детството в родния Ямбол нямало никакви съмнения, че Ганчо ще стане художник. Той се отнасял пренебрежително към формулите и теоремите от точните науки, скитал по Балкана с баща си, прочут планинар и в главата му били все картини. После се запилял в Казанлък, където се просвещавал в Художествената гимназия, взел диплома от НХА „Николай Павлович“, където профeсор Христо Нейков го учил на илюстрация и художествено оформление на книгата и когато отново се завърнал в Ямбол, вече пушел пура, пиел уиски, а широкопола черна шапка допълвала образа му на артист, надскочил консервативната провинциална мода. По него се захласвали от артистки до ученички, на което той отвръщал с нежен, забулен от тютюневия дим, благосклонен поглед. Но по-важното е, че иконите му украсили много култови места в града, плъзнали из страната и дори прескочили родните граници. Ганчо упорито следвал творческото дело на старите зографи, но наред с това, не мерел приказките си, държал се предизвикателно, дори хулигански, което никак не се харесвало на местните партийни първенци. Тогава някъде се появило и прозвището му „Карабаджо“. Години по-късно, вече като заместник-министър, той, подобно на своя идол, надянал голям самурайски меч и отишъл на работа с него, а охранителите – бивши полковници, застанали мирно и започнали да скандират: „Браво!“
Докато в село Арбанаси се опитва да превърне една стара къща в дом и ателие, Карабаджаков спи в местната църква и рисува икони. Няма ги пурите, уискито, артистките. Светът тук е друг, мисията – също, ръцете му са напукани, а светините бавно изплуват изпод четката, за да останат в храма векове.
„Ганчо Карабаджаков работи в областта на фигуралната живопис. Характерна за стила му е меката и ненатрапчива гротеска, чрез която пресъздава не само битови и еротични сюжети, типични за балканските народи.“
Така пишат за художника изкуствоведите. Казано на обикновен език, това значи, че като погледнеш картините на Ганчо, ще ти се да си като героите му. Защото те са по-свободни и от орлите. И това се вижда по пъстрите им, макар и позакърпени дрехи, по това, че цялото им имане се побира в една каручка, че жените не се притесняват да извадят на показ набъбналите си гърди, а мъжете, ухилени, ги гледат настървено. Персонажите от платната на Ганчо не знаят какво е данъчен, ипотека, мезонет, техните кучета не са влизали във ветеринарна клиника, дори магарето им следва нелекия си път с достойнство, с каквото не всички хора могат да се похвалят.
С особено достойнство извървя своя земен път и Ганчо Карабаджаков. Оказа се, че му е било отредено той да бъде доволно дълъг. Като всеки от нас и Карабаджаков може би е имал куп недостатъци, но който го познава, не може да отрече две негови качества: талант и характер. Вярно, че второто се среща твърде рядко по тукашните земи. Но Ганчо като че ли имаше неуправляемия си „карабаджовски“ характер по рождение. И не му измени до края.
Исак Гозес

Споделете в социалните мрежи
Редактор: Щилияна Василева
Журналист, автор, редактор, пиар. Хуманитарни занимания със словото. Не си правя илюзии, че Словото днес е на особена почит. Но зная също, че то е в началото на всички човешки неща, което ми дава надежда, че има смисъл и най-малкото добро дело в негова чест.







































