ПРЕКРАСЕН СЛЪНЧОГЛЕДОВ ЦВЯТ

Автор: Радка КУСЕВА

• Преди 53 години си отиде от този свят композиторът и музикален педагог Мишо Тодоров, който посвети живота си на сливенската музикална култура. Споменът за него e жив и днес. Защото е Пример.

Когато преди години ходих в Държавен архив, по повод друг материал, изчетох всичко за създаването на симфоничния оркестър, опера, музикална школа, хорово дело. Заедно с многото имена, допринесли за музикалната култура на нашия Сливен, едно име присъстваше във всички сфери на музикалния живот – Мишо Тодоров.

Роден на 15.1Х.1890 г. в Сливен с родители Тодор Хаджимихайлов и Иванка Чаръкчиева – природно интелигентни хора, със специално отношение към музиката и книгите. Първи учител на Мишо Тодоров е известният сливенски музикант Михаил Райнов. На 17 години заминава за франция, а през 1907 г. се прехвърля в Швейцария, където учи цигулка и пиано. Освен добрите технически постижения, той овладява и други инструменти. Изучава още хармония, контрапункт, които му помагат при композиторската и диригентската дейност.

Завърнал се в България, той предприема турнета из страната, които минават при голям успех. Публиката е изумена от майсторството на младия музикант, който с еднаква лекота свири и на цигулка, и на пиано. Ето какво казва за него сливенецът Сашо Александров, пианист и корепетитор на Сливенската опера: „Вероятно, ако беше малко по-амбициозен и по-малко обичаше родния дом и сливенския въздух, неговото име щеше да бъде до това на Панайот Пипков, Панчо Владигеров, Петко Стайнов и други български първенци на музиката. Той беше талантлив и разностранен музикант. Свиреше с голямо майсторство на цигулка и пиано, правеше импровизации върху познати теми мигновено на пианото. Вещо дирижираше не по партитура, а от клавир. Не зная дали този маниер на дирижиране би се отдал лесно на някои съвременни диригенти, макар и с богат професионален опит“. За учителя по музика в гимназията се носят легенди. Усетът му към разбиране и преподаване на музиката е нещо изумително: „Вие знаете ли, музиката говори. Също като човека говори. Само че трябва да разбирате езика й. Ето, сега слушайте: Представете си, че сте в гората. Чуйте как шумят листата на дърветата. А сега славейчето извива своята песен. Сега на клона кацва една гарга. На небето пълзят черни облаци. Скрива се слънцето. Заплющява силен дъжд. Пада гръм.“ – Акордът на пианото е истински гръм. Така образно преподавана и обяснявана, музиката се възприема по-добре и образно от децата.

Малко хора знаят за неговите коледарски хорове. В Новогодишните празници се правят две коледувания. Едните деца посещават по-богатите сливенски граждани, с цел събиране на средства за фонд „Бедни ученици“. Този хор посещава щедри сливенци по списък, изготвен от училищното ръководство. Спират се при Кювлиеви, Хощерови, Калови, Стефанови, Кантарджиеви, д-р Шишков и др. Другият хор носеше блага вест, тържественост, настроение и радост на обикновените сливналии. Пееше във всеки дом. Репертоарът на коледарските хорове беше изключително по текст и музика на Мишо Тодоров. Той неуморно работи през всичките години не за слава, не за награди, не за лични облаги. Цялата му дейност е продиктувана от вътрешна жизнена потребност. Той бе навсякъде: на сцената, пред пианото, в операта, застава начело на музиката, ди-рижира оркестър или хор, зает е с ученик по пиано или цигулка. Той е в Охрид с ученици от гимназията, той придружава в 1936 г. сливенските юнаци на събор в София, той е с оркестъра на концерт в Бургас… Той е навсякъде. Тези думи на един от директорите на гимназията и негов ученик Велико Георгиев, предават невероятна точно и пълно същността на Мишо Тодоров, който основава в Сливен и музикално училище.

След голямата бомбандировка на 10 януари 1944 г., доста студенти се завръщат от София в Сливен. Притегателен център става старата „alma mater“ – мъжката гимназия „Д. Чинтулов“ и най-вече „нашия бай Мишо“, както наричат композитора и педагога Мишо Тодоров. „Вместо да униваме и се тормозим, да изнесем оперетата „Ветрената мелница“ – предлага един от студентите. Речено-сторено. С радост и въодушевление, в началото на февруари репетициите започват. Режисьор е Илия Арнаудов. На 20 март 1944 г. оперетата е изнесена, на 23 април – друга оперета „Актьори – странници“, след това „Гергана“ и така през есента се поставя началото на Сливенската опера. Редят се опери от световната класика: „Травиата“ на Верди, „Марта“ на Флотов, „Продадена невеста“ на Сметана. Мишо Тодоров оставя името си заедно с Илия Арнаудов като постановчик, основател-диригент на Сливенската опера. Думите на д-р Николай Сяров няма да бъдат пълни, ако не споменем, че именно на него Мишо Тодоров завещава цигулката си, модел „Гуарнери дел джезу“ с думите: „Пази я, тя един ден ще стои в музей“… „И до сега съм твърдо уверен – казва д-р Сяров – че тези му думи бяха израз на една неосъзната или дълбоко стаена в душата му надежда, че къщата му, през която са минали толкова поколения сливенски музиканти, с право наричана „Сливенската консерватория“, един ден ще бъде превърната в „Музей на музикалното минало на Сливенския край“… Само след 12 дни Мишо Тодоров почина /21 април 1967/. Изпълних волята му при честване на 9-годишнината от смъртта му в Клуба на дейците на културата, като я предадох на Сливенския музей, където се пази и досега“.

„За мен, като негов ученик, Мишо Тодоров беше музикант с голяма ерудиция, наследена от неговите преподаватели в Женева. Много важен тласък като инструменталист-цигулар ми даде още с първите уроци по поставянето на ръцете. По-късно, след много години, открих, че неговите знания по отношение на постановката съвпадат с изискванията на най-големите педагози по света“. Това са думи на изтъкнатия наш цигулар Митко Данчев.

Ето какво разказва друга негова ученичка – Маргарита Калканджиева, за времето, когато те стават колеги при основаването на Детската музикална школа в Сливен, която беше станала негов втори дом.

Снимка: На първия ред е известният музикален педагог и композитор Мишо Тодоров, а на другия край – учителят Васил Димитров. До бай Мишо е Маргарита Калканджиева като негов помощник, после дългогодишна директорка на Детската Музикална Школа. Снимката е от личния архив на Веселин Кирилов.

Често казваше: „Тук ще си умра“. И то, почти така стана. Собствени деца Мишо Тодоров не е имал, но, заобиколен винаги от деца и младежи, той беше вникнал дълбоко в детската душевност и психика, и се отнасяше така с децата, че спечелваше тяхната любов и уважение. А със своите познания и умения, той предизвикваше нашето благоговение пред човека и учителя, който знаеше всичко и можеше всичко – от отличното владеене на цигулката и пианото до свирене и преподаване на всички духови и струнни инструменти. Неговият дом беше истинска музикална школа.“

Тези редове не биха били пълни, ако не споменем неговия ученик, после либрeтист на някои от неговите оперети Йордан Василев – Богдар. „С Мишо Тодоров се сближих още като ученик. Носех му стихове и разкази. Посочваше ми положителни и отрицателни страни на моето ученическо творчество, а когато завърших гимназия, ние се сработехме с оперетата „Мъдрия цар“ /либретото изготвих с голяма любов/. Песента „Пътнико странен“ Мишо Тодоров написа през 1927 г. и на празника на гимназията през онази пролет тя нашумя из це-лия град. Работихме заедно и върху други негови оперети – „Рубин – златното сърце“, „Хаинбоазкият хайдутин“ и др.

В съкровищницата на българската оперета Мишо Тодоров внесе „Севдалина“, „Картини от войната“, „Кибритопродавачката“, „Ветрената мелница“, „Мъдрият цар“, „Рубин – златното сърце“, „Братя – лебеди“, „Иванко“ и „Хаинбоазкият хайдутин“. Всяка от неговите оперети биваше събитие за нас. Мелодиите им заливаха града, млади и стари ги припяваха из планината, по естради и подиуми, навсякъде.

Няколко думи за мемоарното съкровище на Мишо Тодоров. Виновен съм пред него, че не успях да намеря време да препиша двата му тефтера със спомени и хроники из живота на композитора. Типично в негов стил е разказал за погребението на Каломати, за различни концерти, опери, за срещи с бележити певци /Ждановски, Стефан Македонски, Аспарух Лешников и др./, за Васил Димитров и Михаил Райнов, Кобарелов и Узунов. Тези два тефтера са по-ценни от цигулката и рояла на бай Мишо. Апартаментът и всичко друго може да с е превърне в пари, да изчезне, но тефтерите – да запазим: в тях живее безсмъртие, духът на първия между нашите музиканти, на нашия любим Мишо. След преместването му в апартамента, той казва: „Две седмици плаках като дете за онази стара къща. Под нейния покрив преминаха моите слънчеви дни. Там преживях толкоз успехи, радости и скърби, между нейните стени композирах и побеждавах, там починаха моите родители.“ Тя контрастира с грамадния блок пред нея: блокът навява могъщество, сила, власт, а родната къща на Мишо говори за простодушие, възвишени творчески занимания, композиторска топлота, нежни славееви трели и разплакани цигулки…

През целия си живот той никого не обиди като учител, като ръководител на опера и ансамбли, като съсед и гражданин, съпруг и сродник. Такива личности са утопични. Те не се срещат в нашата действителност, пък и да ги има, ние ще индуктираме у тях злоба и дребнавост, за да ги направим равни на себе си. Ето тази метаморфоза Мишо Тодоров можа да избегне и умря пречист“.

И накрая ще завърша пак с думите на големия наш писател Богдар: „Мишо Тодоров беше голям слънчогледов цвят: ние, почитателите му, бяхме като калинки, които лазят по цвета. За да обхванат красотата на слънчогледовата пита, трябваше калинките да литват, да се отдалечават и тогава да му се любуват. Тази оптическа инвенция се осъществи едва след смъртта му. Днес, когато Мишо премина отвъд, ние, отдалечените от него, можем да се радваме, да кажем, че сме видели прекрасния венец на слънчогледа и скупчените край него хиляди семена.

Прекрасен слънчогледов цвят!“

                                                                                                                       Радка КУСЕВА