БАГРЯНА И ДОРА ГАБЕ НЕВЕДНЪЖ КРЪСТОСВАТ ШПАГИ НА ПОЛЕТО НА ЛЮБОВТА

• Любопитни истории от 100-годишния живот на родената Елисавета Белчева Багряна

Автор: Исак ГОЗЕС

На 23 март 1991 година, в старческия дом Горна баня, на 98 /а според някои на сто/ години, тихо и самотно от този свят си тръгва Елисавета Любомирова Белчева. На повечето това име не говори нищо. Но когато към него се добави псевдонима Багряна, в съзнанието на  всички  изплува тя: Вечната и святата. Запомнена от стиховете в учебниците, портретите в училищата и старите кадри на черно-белите телевизори.

На тази ден е сложена последната точка на един красив роман, изпълнен с любов, страст, талант, слава, ревност, почитатели,  самота  и сигурно огорчения, без каквито не преминава нито един живот.

Преди повече от век, в ямболското село Афтаня /дненшно Недялско/ идва красива учителка от София. Младата поетеса Елисивета е избрала това затънтено място, най-вече защото е близо до Сливен, родния град на нейния баща. Там, където при баби и дядовци е минавало детството й.

Много години след това, сладкодумецът Дамян Дамянов разказваше как, на литературните празници „Сливенски огньове“, местните първенци решили да добавят към имената на големите ни поети и титлата „Воеводи“. Но все пак, те трябвало да си я заслужат. Как? За  целта организаторите забили пръчка в земята и закачили отгоре й  турски фес. А на майсторите на словото връчили  чифте-кремаклийка  и изкомандвали :

– Целете се.

Реакцията на  Багряна било доста странна:

– Ами аз само веднаж съм пипала пушка, когато бях на лов с Цар Борис.

Колко ли души, в онова време, биха могли да кажат и то пред  комунистическите  лидери, че познават Царя и дори са ходили да ловуват с него. Багряна обаче можеше. Заради мащабите на таланта си, стиховете,  творческото си величие, трите номинации за Нобелова награда, тя респектираше и бе неподвластна на  строгите идеологически порядки.

Елисавета Багряна  е предлагана три пъти за престижната Нобелова награда за литература – в годините 1943, 1944 и 1945. Неин застъпник е големият писател Артур Лундквист, член на Нобеловия комитет. За жалост, Багряна не става Нобелов лауреат, вероятно поради липса на подкрепа от тогавашната социалистическа държава.

През 1915 година, в списание „Златорог“, се появяват първите стихове на една неизвестна поетеса. „Вечерна песен“ и „Защо“ са написани от студентката по славянска филология Елисавета Белчева. Четири години преди това обаче, бъдещата гранддама на родната поезия е сключила брак с капитан Иван Шапкарев. Ражда се и синът им Любомир. Но докато съпругът е в казармата, в къщата  властва неговата майка, тъщата Екатерина. Тя никак не харесва поетичните увлечения на снаха си. Иска да я превърне в покорна съпруга на сина си и грижьовна майка на внука си. Но Багряна е решила да е друго: поетеса! И заедно с това, силна и независима жена. В дома на Шапкарева това не може да стане. Затова тя си тръгва, изоставяйки всичко, дори и Любомир. Той ще я види чак като  юноша, когато на едно литературно четене ще му кажат, че жената, която чете стиховете и която всички аплодират и гледат с възхищение, е неговата майка.

Боян Пенев интелектуалецът, критикът, литераторът е мъжът, в който Багряна намира всичко, за което мечтае жена като нея. Той е нейна тръпка, още преди да се разведе.

Но нека се върнем няколко години назад.  През 1909 година, в богаташкия чифлик на  Петър Габе в Добруджа, се вдига сватба. Дъщеря му Дора се жени за същия този Боян Пенев. Младоженката, силно увлечена  в поезията, още страда по неизживаната си любов към внезапно изстиналия към нея  Пейо Яворов. Това обаче не й пречи да обожава съпруга си, с когото са семейство, макар и формално, дванадесет години. До неговата смърт.

Странно е, че те  никога не се развеждат, въпреки че много малко живеят заедно. Бракът им е белязан от болезнени раздели и неуспешни опити отново да скрепят съюза. Дора преглъща изневерите на професора  със студентки и обожателки. Забременява и абортира по настояване на съпруга си. За сметка на това, любовницата му Олга Милетич му ражда син. И тогава се появява Багряна, за да прогони всичките. Всъщност, те за приятелки с Дора Габе, но любовта към съпруга й е по силна от женската дружба. Сега вече разводът е неизбежен. Габе не се противя. Докато чакат това да стане, влюбените готвят сватба.

Пред биографите си Блага Димитрова и Йордан Василев Багряна  споделя, че дори е била избрала пердетата на новото семейно жилище. И тогава, при една съвсем обикновена операция от апендицит, на 27 юни 1927,  Боян Пенев почива само на четиридесет и шест години.

Багряна и Габе, двете велики дами, още веднъж ще кръстосат шпаги не на литературното поле,  а в борба  за един за мъж. И отново победителка ще бъде Багряна. Тя в последния момент отнема годеника на Дора, дипломатът Александър Лилков и сключва с него третия си брак. Но и това предателство не сломява приятелството между двете големи поетеси. Ревността, която Багряна изпитва към Боян Пенев обаче, остава.

За нея четем в  мемоарите на министъра на културата в Живковото социалистическото правителство Георги Йорданов. Случаят е свързан със смъртта и погребението на  Дора Габе. Ето какво пише Йорданов: „Елисавета Багряна дойде в кабинета ми с молба, ако е възможно, приятелката й да не бъде положена в гроба на Боян Пенев. Казах, че е нейно право като съпруга на проф. Боян Пенев да настоява за това. Свързах се по телефона със заместник-председателя на Столичния народен съвет Стефан Дикин: „Моля някой да  донесе брачното свидетелство на Елисавета Багряна и Боян Пенев.“

Багряна тихо и с чувство на мъка ми каза: „Да, но ние не успяхме да се сдобием с църковен брак. Живяхме заедно няколко години, пътувахме по Европа. Това бяха най-щастливите мигове в живота ми. Но Пенев тъй и не успя да съкрати процедурите за развода, който тогава се разрешаваше само от църковната институция…“ Въпреки това, тя дойде на погребението на Дора Габе.”- пише Георги Йорданов.

И още един мит витае през годините около личността на Елисавета Багряна. Дали  тя е можела да защити пред съда Вапцаров? Ето отговорът на племенника на поета  Никола Вапцаров, даден  в мое интервю с него:

• Не. Никой не е вярвал, че Вапцаров ще бъде убит. Ако не, тя /Багряна/ и другият приятел на дядо ми, художникът Константин Щъркелов, щяха да преорат двореца и да го спасят. Те настина са предприели някакви действия, но доста късно. В съда са я питали голям поет ли е Вапцаров. И тя само кимнала с глава. Както казват, по французки. Но това е без значение, тогава всичко вече е било решено. Аз много пъти съм се срещал с нея през годините. И тя винаги говореше за чичо ми и цялата ни фамилия с много добро чувство.

Исак ГОЗЕС