ЗА КОСТНИТЕ ОСТАНКИ НА ВРЪХ КАДРАФИЛ – ОТ ПЪРВИЯ НОСИТЕЛ НА НАГРАДАТА „Д-Р СИМЕОН ТАБАКОВ“ ВАСИЛ ДЕЧЕВ

Васил Дечев е сред най-достойните носители на наградата за краезнание на община Сливен „Д-р Иван Селимински“, присъдена му през 1993 година. Едва ли има по-вещ историк по проблемите на предосвобожденската история от  дъгогодишния уредник в отдел „Възраждане“ на Историческия музей в Сливен, когото Тончо Жечев нарича „истински продължител на делото на Симеон Табаков в наше време“. И защото отличието се присъжда за изключителен принос в проучването на историята, културата и развитието на музейното дело в Сливен и Сливенско, напълно заслужено е Първият носител на наградата „Д-р Симеон Табаков” на регионалния исторически музей в Сливен да бъде доайенът Васил Дечев. Новоучредената награда – плакет с образа на д-р Симеон Табаков и почетна грамота – ще бъде връчена тържествено на своя първи лауреат в Международния ден и Европейската нощ на музеите – 18 май 2019 г. в 17.00 часа, пред Регионалния исторически музей в Сливен.  

Васил Дечев е автор на многобройни публикации по проблеми на възрожденската история и родова памет. Ето неговия компетентен анализ по много оспорвания въпрос за  костите на воеводата Хаджи Димитър. Защо, според Васил Дечев, в България и до днес съществуват две версии за това къде е умрял и погребан Хаджи Димитър?

ЗА КОСТНИТЕ ОСТАНКИ НА ВРЪХ КАДРАФИЛ

Автор: Васил ДЕЧЕВ

Широко известно и популярно е, че Хаджи Димитър загива със своите другари след тежко сражение на връх Бузлуджа през юли 1868 година. И до днес обаче съществува и друга версия, упорито поддържана от населението на с. Свежен /Аджар/, Пловдивска област и други лица. Тя гласи, че тежко раненият Хаджи Димитър е пренесен от негови четници до връх Кадрафил в Средна гора и там умира.

Кои са причините да се появят няколкото версии?

Героичният път на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа намира широк отзвук сред българското общество, привлича вниманието и на чуждите правителства. Неколкократното обявяване от турското правителство за пълния разгром на четата и новите сражения и схватки /общо продължили близо месец/, пораждат слухове, че Хаджи Димитър и неговите другари са още живи и ще поведат народа по пътя на свободата. Естествено е, при тази обстановка, когато точните сведения са известни на малцина българи, да се появят различни версии за гибелта на Войводата, включително и легендарни.

Нека разгледаме първо версията, поддържана и до днес от жителите на селата около връх Кадрафил и от други лица. Началото си тя води от една дописка до пловдивския вестник „Марица“ от 11 ноември 1880 г.: „От Аджар ни пишат, че напоследък се намерило, там наблизо в Средна гора, на един висок връх, именуем „Кадрафил“, тялото на сливенския войвода Хаджи Димитър… Казват, че още и до сега се познавал лева, който той имал изобразен на едната ръка /по-сетне опровергано в същия в. „Марица“…/. На 6 того то се занесе в Аджар, където негово боголюбие Левкийский Г. Гервасий /по-късно Сливенски митрополит/ взе участие в опелото“.

В по-късно записани спомени, предимно през 1935 г., свеженци твърдят, че през лятото на 1868 г. говедарите Паско и Христо срещнали двама четници, които носели на носилка тежко ранен, когото назовали Хаджи Димитър и поискали храна. Говедарите съобщили на първенците в селото и те наредили на селяните да ги поддържат. Това продължило цял месец. Една сутрин обаче, говедарите намират ранения умрял, кожата на ръката – одрана, трупът – обезобразен, за да не се познае дали е християнин или мюсюлманин, а другарите му изчезнали. Аджарци съобщили на властите, които наредили тялото да бъде погребано на мястото. До Освобождението тези събития били пазени в пълна тайна.

Според записаните спомени, епископ Гервасий потвърдил, че това е Хаджи Димитър, въз основа на писмо, получено от Рила. След публикуването на дописката, се обадил четник – участник в пренасянето от Бузлуджа и други хора от с. Енина, помогнали за това. Имената на тези важни свидетели обаче не са запомнени. Друг аргумент на свеженци е, че в разговор с тях, Захари Стоянов им казал, че той знае истината, но Хаджи Димитър трябва да умре на Бузлуджа. А в книгата, посветена на четата, изрично подчертава, че написаното е в резултат от неколкократно проучване и сравнение.

Публикуваното във в. „Марица“ стига и до Сливен. Майката на Хаджи Димитър, снабдена с документ, за да може да получи останките на сина си, се отправя за с. Аджар. Поради лошите пътища, стига само до с. Долни Омарбас /Домлян/. До селото стига нейният пълномощник Апостол Вълков, който получава костите. Един от най-важните доводи на свеженци е, че като видяла черепа, по липсващия зъб, майката познала, че това е синът й. В Сливен обаче е известна друга версия. Неин носител беше Асен Макасчиев. Неговият баща Георги Макасчия е бил другар на Харбоолу, който трябвало да посрещне Хаджи Димитър на Агликина поляна. Принуден през 1875 г. да емигрира, когато Георги Макасчия се завръща след Освобождението, намира дюкяна си опожарен. Затова десетина години наема дюкян от Хаджидимитровите родственици, с които е в постоянен контакт. От него Асен Макасчиев знаеше, че когато Хаджи Димитър е бил малък, скарал се за едно пале /куче/ с другаря си Димитър Дишлията. Последният, като по-силен, му избил един зъб. Именно по този зъб, майката познала, че това не е синът й, но казала, че щом костите са донесени, ще ги вземе – нали той е участник в четата на сина й. Тази версия, която многократно съм слушал от дядо Асен, до голяма степен опровергава версията на свеженци.

Костите от Кадрафил са донесени в Сливен и погребани в двора на църквата „Св. Никола“. По-късно е изграден паметник, дело на Христо Ципоранов. Всички по-възрастни сливенци го помнят като „гроба на Хаджи Димитър“, но със силно съмнение. То е отразено и във втория том от „Опит за история на град Сливен“ на д-р Симеон Табаков. Там пише, че сестра му /Щилияна/ вярвала, че останките са на брат й Тодор /убит впрочем при с. Дебел дял, Габровско/, повлияна вероятно от Христо Македонски, с когото се среща на Бузлуджа през 1898 година.

Братът на Хаджи Димитър Тодор – вдясно.

При връх Кадрафил е издигнат паметник. Местното население там провежда чествания на Хаджи Димитър. Периодично се появяват статии в местния и централния печат, включително в издания на Пловдивския музей. Така, в бр. 2 от 12 януари 1993 г. на в. „168 часа“, писателят Николай Хайтов публикува обширна статия.

В нея, като не познава всички изследвания и се предоверява на местните сведения, той стига до погрешния извод, че историческата наука не си е казала думата и потулва истината. В отговор изпратих до вестника статия „Истината не е потулвана, а отдавна известна и доказана“, но тя не беше отпечатана. Във в. „Сливенско дело НВ“ Кольо Колев даде отговор със статията „След гроба на Левски дойде ред и на Хаджидимитровия“. Напоследък, в популярно предаване по телевизия СКАТ, водено от доцент Пламен Павлов от Великотърновския университет, отново се популяризира свеженската версия. В него се включих и аз, но бях прекъснат преди да направя заключение.

Защо тази версия, според мен, е неправдоподобна?

Всички участвали в четата, включително оставилите спомени Христо Македонски и Марин Нейков, свидетелстват, че Хаджи Димитър загива на Бузлуджа. Нито един от тях не поддържа версията за Кадрафил. Така Хр. Македонски пише: „Едно отделение войници удари на юруш и нападна първо онова място, където се намираше войводата. Хаджията с револвер в ръка се защитава, но падна убит.“.  Въз основа на разпитани четници и най-вече на Ангел Обретенов, Захари Стоянов пише, че са видели в Търново униформата на Хаджи Димитър, а тя се е отличавала от другите, за да я сбъркат. Кръстьо Минков, като предал се по-рано, имал достъп до Търново и познал набучената на кол глава на войводата.

За това, че Хаджи Димитър загива на Бузлуджа, изрично свидетелстват турските власти. Така в. „Курие д‘Ориан“, цитиран от в. „Македония“, пише: „Най-после и той падна. Саблята му, револверът му, един телескоп и много писма се изпратиха на Мидхат паша в Русчук“. В своя рапорт от 23 юли /4 август нов стил/ до великия везир, извънредният пратеник на Мидхат паша пише: „Четниците били открити в четвъртък вечерта /всъщност на 17/29 юли, който ден е сряда/ и блокирани в Шипченския балкан, в местността Бузлуджа. В завързалото се сражение /на 18/30 юли/, което траяло три часа и половина, … най-после Хаджи Димитър паднал убит, ранен на три места.“

В донесение от 1 /13 август, английският консул в Русе Далиел пише: „Видях сабята на Хаджи Димитър“. Отнася се до сабята-револвер, която сега се съхранява във Варненския музей.

За да опровергае тръгналите слухове, че Хаджи Димитър е жив, в. „Дунав“, излизащ в Русе, в броя си от 8 март 1870 г., съобщава подробности за иззетите вещи от войводата: сабята-револвер е дадена на Мидхат паша, дрехите – в I табур, телескопът – у мюлязима Мехмед от III табур, а пищовите – в ръцете на Селим чауш от III табур. Ако Хаджи Димитър е бил пренесен на Кадрафил, тези неща, особено дрехите, нямаше как да са в турски ръце – а турците не биха се хвалили без основание.

За това как са погребани телата на загиналите при Бузлуджа, са останали записани достатъчно спомени, изложени от Христо Милев още през 1886 г., от писателя Чудомир и др. Те свидетелстват, че казанлъшката българска община, под предлог гниещите тела да не замърсят изворите при града, успяват да издействат загиналите да бъдат погребани по християнски обичай. Чаушинът, който придружавал селяните от Енина, посочва едно от телата, като казва, че то е на бинбашията на комитите. На ръката му селяните виждат татуирани инициали, затова го погребват отделно. По-късно Христо Червенков Панкаря издялва на един камък буквите „X Д“, за да не се забрави мястото.

От 1883 г., на 15-тата година от гибелта на четата, казанлъчани започват да правят ежегодни поклонения на Бузлуджа, дотогава посещавана само от свещеника на с. Крън. От 1884 г., по инициатива на Константин Бозвелиев, започват организираните поклонения на върха. Понеже не са знаели точната дата, а разпитаните селяни помнели само Илинден /тогава отбелязван на 20 юли/1 август/, то и поклоненията по традиция стават на тази дата.

Въпреки, че костите от Кадрафил са вече пренесени и погребани в Сливен, Бузлуджа два пъти е посещавана от майката на войводата – през 1884 и 1885 година. За нас по-малко известно, но по-важно е първото посещение. В Регионалния исторически музей в Сливен се съхранява речта на учителя Димитър Кавалджиев, произнесена на 16-тата годишнина от гибелта на четата. В нея се казва: „Майката на този славен борец е днес тука пред нашите очи. Тя е дошла тук с очите си да види приживе славата на своя неустрашим син… Тука са паднали неговите кости, както и костите на приснопаметните негови другари… Славно паднаха тука тези исторически мъже…“. Това е още едно косвено доказателство, че майката и сливенци не са убедени, че останките от Кадрафил са на Хаджията.

Положението на Бузлуджа се запазва до 1898 г. – 30 години от гибелта на четата. По инициатива на Старозагорския митрополит Методий Кусевич е изградено благотворително дружество „Св. Йоан Милостиви“. То си поставя за задача да построи костница мавзолей на Бузлуджа. По указания на участници в погребението и свещеника Иван Попстоянов, костите са откопани, а на тези на Хаджи Димитър са направени метрически измерения. Протоколите за това, сега в Старозагорския архив, станаха известни благодарение на Недю Александров. В присъствието на сестрите на войводата, костите на Хаджи Димитър са прибрани в един саркофаг, а тези на четниците – в друг.

Когато през 1935 г. се издига паметникът на Хаджи Димитър в Сливен, Отделението за паметници и гробове на загиналите за родината към Министерството на войната се заема да изясни погребението от Кадрафил. За целта събира някои спомени и поисква доказателства от свеженци за това. Получените материали са предадени в Българската академия на науките, за мнение. Създадена е комисия, начело с академик Никола Начов. В заседание на 27 февруари 1936 г. Историко-филологическият клон обсъжда материалите и като заключение заявява: „Няма достатъчно обективни данни, по които би могло да се заключи, че наистина Хаджи Димитър, ранен при Бузлуджа, е бил носен чак до връх Кадрафил, далеч на 30 километра от Шипка и там заровен, като починал от раните си. Академията няма основание да подкрепи това мнение.“

Поради силните съмнения, че погребаният в двора на църквата „Св. Никола“ не е Хаджи Димитър, костите не са поставени в изградения паметник на войводата, въпреки че е направено помещение за съхраняване останките на видни сливенци.

Трябва да отбележим, че на всеки опит да се повдигне спора за Кадрафил е отговаряно своевременно. За Бузлуджа пишат всички по-сериозни изследователи: Захари Стоянов, Илия Бобцев, Зина Маркова, Никола Ферманджиев и др.

В Сливен, във връзка с изграждането на „Къща музей на Хаджи Димитър“, възниква въпросът за преместването на костите в тогавашния малък парк при къщата. За изясняване на въпроса е изпратено писмо до Института за българска история при БАН, за компетентно мнение. Институтът възлага проучването на нещатния сътрудник полк. Иван Стойчев, бивш началник на Отделението за паметници при МНО. След щателно проучване на известните тогава материали, включително тези от 1935 г., той достига до извода: „В момента като сигурно остава, че при връх Кадрафил през лятото на 1868 г. е починал неизвестен поборник от четата. Костите били пренесени в Сливен… Гробът може да се премести и обозначи като такъв от Хаджидимитровата чета“. Изследването се съхранява в архива на БАН, а заверен препис от него – в историческия музей в Сливен. Ръководството на Института, след като обсъжда въпроса на 27 август, „реши че предложението да се премести въпросния гроб… е уместно и правилно“. Това и става.

Положението в Сливен остава такова до 1970 година. Във връзка с цялостното преустройство на Къщата музей „Хаджи Димитър“ и възстановяване на съборените сгради, костите са издадени и днес се съхраняват в Регионалния исторически музей в Сливен. За съжаление, от неколкократното препогребване, костният материал е силно пострадал, особено черепът. Той е раздробен и по всичко изглежда, че липсват значителни части от лицевите кости и челюстите. Що се отнася до костите от Бузлуджа, при изграждането на новия паметник през 1960 г., двата саркофага са вградени в него.

Няма да се спирам на възможностите кой може да е погребан при връх Кадрафил. Предлагани са различни версии, повечето от които опровергани. По всяка вероятност, селяните от Свежен са запомнили името на Хаджи Димитър и след 12 години са взели останките за самия войвода. Не трябва да забравяме, че в четата има и друг съименник на Хаджията – хаджи Димитър Хаджиатанасов от Тулча, 27-годишен, с неизвестна точно съдба.

Отдавна сме напълно убедени, че Хаджи Димитър е загинал на Бузлуджа, където е погребан /без главата/. Все пак, за да няма никакви съмнения в това и в България да има само едно място за погребение и съхранение на останките на героя, може да се направи още нещо. В недалечно бъдеще, след като се намерят спонсори, при съгласуване на нещата между няколко институции, да се пристъпи към сравнителен ДНК-анализ. За това трябва да се вземат проби от Сливен, което е без проблем. По-сложно е да се вземат проби от саркофага, вграден в паметника на Бузлуджа. Що се отнася до гроба на брата на Хаджи Димитър – Тодор, убит при с. Дебел дял, там трябва да се направят разкопки, при гарантиране на тяхното оставяне там. Евентуално, могат да се вземат проби и от вече далечните потомци на сестрите на Хаджи Димитър. Сериозно трябва да се помисли и за останките, съхранявани сега в дървено сандъче в Регионалния исторически музей в Сливен и те най-после, при петото си препогребение, да намерят покой.

                                                                                          Васил ДЕЧЕВ,

                                                                                   в. „Сливен“, бр.12, 22.09.2009 г.