НА СЛИВЕНСКА СЦЕНА – ЗАБАВНА БИТКА С ПАРАДОКСИТЕ НА ЛЮБОВТА. ВЛАДЛЕН АЛЕКСАНДРОВ – ЗА НЕЯ

Преди 25 години режисьорът Владлен Александров стъпва за пръв път на сливенска сцена и то твърде успешно, с „Медея“ по Еврипид и Хайнер Мюлер. Последната му работа в Сливенския театър е от 2005 г. – „Мандрагора“ на Николо Макиавели. След едно тъй дълго отсъствие, дългогодишният директор на Пазарджишкия театър се завръща в Сливен като режисьор на спектакъла „Непоправимо“ на Щефан Фьогел, с оригинално заглавие „Бъбрекът“. Владлен Александров приема поканата на театралния директор Радост Костова, защото харесва пиесата на Щефан Фьогел и актьорския състав – прекрасните Албена Павлова и Емил Марков, но се изкушава и от шанса за работа с талантливи млади хора като Таня Йоргова и Августин Демерджиев от трупата на Сливенския театър. Четиримата се справят чудесно с ролите и битките на двете семейни двойки в представлението – Катрин и Арнолд, Даяна и Гьотц.

Щефан Фьогел споделя в един разговор на българска земя, че идеята за пиесата е взел от една новина: че федералният президент на Германия е дал бъбрек на жена си. Авторът се запитал: способен ли е той на това? Задал същия въпрос на съпругата и на приятелите си. Останалото било просто „занаят“.

• Първият въпрос към режисьора Владлен Александров сега е: защо оригиналното заглавие „Бъбрекът“ се превърна в „Непоправимо“?
• В хода на репетициите преценихме, че е добре да сменим заглавието. Защото „Непоправимо“ изразява по-ясно, категорично и точно онова, за което се борят героите в пиесата, и заради основния конфликт в нея. Австриецът Щефан Фьогел е един много търсен в Европа немскоезичен драматург. Той поставя  изключително близки до нас теми с учудващо чувство за хумор. Особено този му текст е написан брилянтно. Аз съм щастлив, че реализирах тази пиеса,  защото тя се занимава с проблемите на днешния ден, със сегашното ни живеене, в което ценностната система се разпадна, със съвременния ни, пропит от егоизъм „аз“. Още по-ценен е подходът на автора, който използва комедийния жанр и се отнася към събитията с ирония и насмешка, от която повече боли.

„Белла Донна“ в Сатиричния театър през 2014 г. и „Алонсо“ в театър „София“ от 2018 г. – спектакъл на Марий Росен, са „българската следа“ в представянето на Щефан Фьогел в България. За първи път у нас в Сливен се поставя неговата пиеса „Бъбрекът“, със заглавие „Непоправимо“. Авторът адмирирал поставянето на пиесата му на сцената на Сливенския театър, дори написал специално за сливенското представление две нови сцени.

• Кое е поправимо и кое не в семейните отношения, за които става въпрос?
• Живеем в такъв напрегнат, динамичен, даже понякога истеричен свят и всеки ден като се събудим, виждаме по телевизията какво се случва по света, даваме ли си сметка ние, хората, как можем да нараним другия? Тази пиеса се занимава с един генерален въпрос: способни ли сме да се жертваме един за друг? Т.е. разпадът /или целостта/ на едно семейство не се влияе само от любовните чувства и взаимоотношения, финансови възможности и битови уредби, а и от това доколко всеки от двамата е готов да се жертва за другия. И ако принесе жертва, как тя се оценява? Това е основният ход в пиесата. Когато я прочетох, направих аналогия с един велик филм на Андрей Тарковски – „Жертвоприношение“, защото и там историята е приблизително такава, в по-сериозния си вариант. Но при Фьогел всичко е облечено в парадоксалното, в смешното. Той ни гледа с един ироничен поглед и намигване от сцената – това придава на тази пиеса по-съвременен привкус за игра на актьорите и работа на режисьора. Героите на този текст сме всички ние днес. Пиесата отразява абсолютно актуално и автентично нашето живеене в сегашния час и минута.
• Как ще определите жанра на пиесата и в каква посока развивате режисьорската си идея?

  

  

  
  
• Жанрът е драматична комедия – и авторът така го е записал. Ние подхождаме много сериозно към този текст. Използваме всяка ситуация, където може да пробие смешното и комичното. Животът не е само комедия, в него има и драма, и трагедия, всичко, но ние се стремим да отрием неговата парадоксалност. Бих споменал тук един интересен исторически факт. Аристотел написва своята прочута „Поетика“, която определя какво е драма и трагедия, какво – комедия, но за жалост, до нас се е запазила само първата част – драмата и трагедията. Комедията я няма, някак си тя е изгоряла, изчезнала е. И за това Умберто Еко пише своя прочут роман „Името на розата“ – за изгарянето на библиотеката, от която изчезва последният екземпляр на Аристотеловата комедия. В този смисъл искам да кажа, че комедията е много тежко, сложно, отговорно изкуство. Много е лесно да направиш Чехов драматично. Но е трудно, бих казал непосилно, да направиш от „Чайка“ комедия, както сам Чехов я е определил. Каква комедия, обаче? Това те хвърля в едни дълбини, в които и актьори, и режисьори се чудят: какво е тук комичното, как се изразява? – Трябва майсторство и талант, за да го изразиш. Нещо подобно се опитва да направи и Фьогел – да погледне иронично на този наш живот, как го живеем, колко сме понякога жестоки в отношенията, друг път – лекомислени, трети път неглижираме брачните отношения. Една тежка ситуация в семейството може да покаже какъв е характерът на човека срещу теб и какъв си ти, имаш ли право на живот в това партньорство. Идеята е да подскажем, че трябва по-често да се вглеждаме в другия и категорично да сме готови да се жертваме за него в трудни, в жестоки бих казал моменти. Защото, ако я няма жертвата, няма да има любов, връзка, тя се разпада.

Проф. Владко Мурдаров е преводачът на повечето от пиесите не само на Щефан Фьогел, но и на доста немскоезични книги, романи и драматургични текстове. Малко повечето литература в превода е преодоляна от постановъчния екип без  радикални намеси, за да стане текстът по-разговорен, достъпен и театрален.

• Обичан ли е този автор у нас – Щефан Фьогел?
• Дали е обичан или не, не мога да кажа, но смятам, че ще стане много обичан – след нашата постановка. Доста време разнасям този текст на българските театрални директори и те по един или друг начин го избягват. Мисля, че тези, които го отбягват, просто не разбират от литература. А Фьогел е много сериозен автор. При провеждането на драматургичното действие е много сръчен, точен, с невероятен усет към съвременността. Прочетох друга негова пиеса – интернет история, в която много проницателно е вникнал в духа на днешното поколение, забило нос в компютрите, програмите и игрите, което не живее друг живот. Аз много скоро ще направя тази пиеса, тя много ми харесва. Фьогел е автор с изключителна рефлективност към съвременността. За жалост, не виждам негов еквивалент в българската драматургия в момента. И като усетят сега българските театрали колко добър текст е „Непоправимо“, ще видите как бързо ще се хвърлят да поставят Щефан Фьогел. Той вече се репетира като частен проект. Това ще бъде един от най-играните в следващите две-три години европейски автори – така, както Жорди Галсеран в един момент покори десетки български театри. Такова е моето предвиждане за бъдещето.
• А с какво сте запомнили творческото си минало в Сливенския театър?
• Много ми е скъп този театър. Дойдох да поставям тук благодарение на директора тогава Златко Гулеков, който ми гласува доверие да започна с едно много силно представление, което някакси предопредели кариерата ми по-нататък – „Медея“. Няма да забравя състава: гостуващата Цанка Цанева, самия Златко Гулеков, покойния Николай Мандажиев от старата трупа и тогавашните млади като Деси Шпатова, която взе участие в хора на Медея. Представлението стана много изразно, мощно и със сценографията на Румен Добрев, музиката на Георги Попов, и неслучайно този спектакъл получи много театрални награди. В следващите ми работи – „Вампир“ и „Женитба“ – се срещнах с по-възрастната част на трупата, която тогава беше доста голяма, с много силни и мощни актьори. А от последната ми работа “Мандрагора“ са минали почти 15 години. Това бяха много силни години на Сливенския театър, с Летния театрален университет, който беше може би първата европейски замислена театрална проява у нас. Естествено, на всяко хубаво нещо му идва края, но и в по-късните години винаги с любов и уважение съм следил живота на сливенския театър. Дай боже сега и новия директор Радост Костова да развие традицията и да направи добър театър. Тя е чудесна актриса, аз помня онова знаменателно представление с нея – „Госпожица Юлия“, за ролята си в което тя взе „Аскеер“ за изгряваща звезда. Нейният партньор Емил Марков също беше много добър в образа на Жан, въобще това беше много силно представление на Галин Стоев. По времето на Златко Гулеков оттук тръгна част от сегашната мощна българска режисура: Галин Стоев, Явор Гърдев, Лилия Абаджиева, ако мога скромно да причисля и себе си в този режисьорски поток. Имаше голям дух тук в ония години. Сливенският театър винаги е имал дух, ако си спомним по-рано и Пламен Марков, и Слави Шкаров, и Борислав Чакринов…

Премиерата на „Непоправимо“ по Щефан Фьогел очаквайте в навечерието на Разпети Петък – 25 април, в големия салон на Сливенския драматичен театър. Свежата актьорска игра с костюмите на Весела Статкова ще се развие в средата на атрактивна сценография – на Иван Карев, известен театрален художник, достоен племенник на сценографа Нейко Нейков. С последната художническа семейна двойка, брачните двойки в спектакъла стават три, а това вече наистина е Непоправимо.

                                                                                                         Щилияна ВАСИЛЕВА