Поетеса, преводач, литературен историк и изследовател – всяко едно от тези занимания живеее у Живка Балтаджиева. И още много творчески превъплъщения има тази интересна жена, за която казват, че е родена в София, но всъщност е от Сливен, а от дълго време живее в Мадрид. Тя има журналистическа закалка в БНР и редакторски опит в сп. «Пламък», сценарист е на документални филми в България, университетски преподавател по славянска литература в Испания. Стиховете на Живка Балтаджиева са включени в много поетични антологии,  превеждани са на различни езици. Има национални и международни награди за поезия, превод и есеистика.

Без претенция за изчерпателност, ще маркирам накратко творческия й път, от издаването на първата й стихосбирка „Слънчево сплитане“ през 1971 г. и последвалата я през 1982-ра „Дневно осветление“. Третата ѝ стихосбирка „Безродни митологии“ вижда бял свят през 2007 г., а четвъртата „Никога. Други стихове“ през 2010-та. В Испания през 2012 година публикува двуезичните потечни книги „Sol – Слънце“ и „ Fuga a lo Real – Бягство в реалността“, а през 2016 г. – „GenES – ГенИ“.

Превежда неизтощимо от български на испански и обратно. Публикува на испански „Тайнственият рицар на свещената книга“ на Антон Дончев, Антология на поезията на Блага Димитрова, първата книга със стихове на Христо Ботев и творби на много български поети. От испански на български превежда Федерико Гарсия Лорка – „Касиди и газели“ и „Нека минат пет години“, и „Разомагьосването на Кихот“ на Чантал Майярд. През 2015 г. Международният фонд „Поезия“ удостоява с наградата „Поети от други светове“ българката Живка Балтаджиева, «в знак на признание за превъзходната й поезия», според организаторите на събитето в Мадрид. В България, с малки изключения – тишина.

Какво знаем за нейното поетично творчество, за преводите й на българска поезия на испански, за живота й в обикнатия от нея Мадрид и за емоционалната й връзка с града под Сините камъни, който тя има за роден? Да си признаем – малко. С намерението да осветлим твочеството на заслужилата за поезията жена, замислих това интервю. Г-жа Балтаджиева беше любезна да отговори на въпросите ми.

1. Ж.Балтаджиева

–     Г-жо Балтаджиева, добре дошъл гост сте в регионалния сайт за култура «Ирида Сливен» – надявам се да се чувствате тук на „сливенска земя“. В Сливен имате много почитатели, приятели, роднини. С кого предпочитате да разговарям – с поетесата, преводача и университетския преподавател или със сливенката, българката и дъщерята? Кое наклоняваше везните на живота ви в годините и предопредели ли то в някакъв смисъл Вашата творческа същност?

 – Едва ли бих могла да разделя всички тези състояния едно от друго. Най-много да добавя още едно, много, много важно за мен – майка. Толкова са свързани, че ако започна сега да обяснявам, наистина ще напишем роман. Аз съм всички тези неразделими и нестепенуващи се неща. Те всички са моят живот. Самият литературен процес е екзистенциално движение, което се предава на другите, както казва Бродски, чрез невероятния феномен на езика.

Сливенка съм, макар че съм родена в София. Всичко, което живея, чувствам и правя, започва в този град, в тази страна, в това семейство. В това семейство, да.  Майка ми, Милка Пейчева, ми  пееше и рецитираше стиховете на нашите големи поети (знаеше стотици наизуст), така че, когато баща ми, писателят Димитър Балтаджиев, се завърна вкъщи след затвора и лагера (бях на пет години) и влезе “на живо“ в моя живот, вече знаех да чета и пиша, имах безчет въпроси към него, а и тайно четях книгите, които той носеше от читалище „Зора“. В това читалище, когато вече можех сама да вземам книги, открих толкова автори, слушах за пръв път класическа музика, гледах театър, опера…Запознах се с изключителни творци като Никола Фурнаджиев, Константин Константинов, Елисавета Багряна, Дора Габе, Христо Фотев, Иван Радоев… Живеехме в мизерия и трудно, но беше така интересно. А и не пропущахме седмица да не бъдем в Балкана, в зелената гора…

 –  В Испания сте от много време – там се  реализирате  в по-голямата част от професионалния си път. Превеждате от български на испански и обратно, полиглот сте, имате преводи и от други езици. Космополит сте географски, но изповядвате ли космополитизма и във философския му смисъл? Коя е Живка Балтаджиева като светоглед и духовна нагласа?

 -Истината е, че живея в Испания повече от 33 години. И я обичам. Но обичам и места, където физически никога не съм била. Като Ясна поляна например, или Перперикон и Татул. Никога не съм напущала България. И България никога не ме напуща. И силно ме боли. Преместванията в пространството само добавят познание, разширяват сферите на обичта, разкриват сходствата, родството между хората от всички географски ширини и дължини.

Което не обичам, са етикетите. Какво значи космополит? “Наша родина е светът и наши сънародници цялото човечество” – казва Толстой. Ако това е космополитизъм, аз съм космополит. Полиглот, за съжаление, не съм. А бих искала да мога да пиша и говоря на всички езици! Да пишеш и мислиш на няколко езика те кара да вникнеш по-дълбоко в думите, асоциациите се ускоряват и умножават. И същевременно помага да постигнеш оная дистанция от самия себе си, без която няма творба, има само аз. Понякога да се отдалечиш,  включително и в езика, позволява да виждаш по-ясно и по-цялостно.

 Някои от стиховете на Живка Балтаджиева са като въпроси, други – като афоризми, кратки и ударни. В трети поетесата прави литературни и философски препратки, различна е. Коя сила я кара да напише стих?

   В стихотворението си „Трепет“, казвате: „И аз нямам друго освен въпроси.“ Кои са Вашите въпроси,  откъде идват, къде отиват? Или:„Как да видим, което не сме“? – Какъв е Вашият отговор?

 – Става дума за творческия процес. За мен писането не е отделен акт. Чувствам го като еднo постоянно състояние, в което нещата (стиховете) просветват, губят се, дишат, изплуват, застигат ме. Почти всичко, което съм написала, всъщност съм записала след като вече е започнало да съществува цялостно в съзнанието ми. Наистина се случва така, както го описвам в сихотворението “Надежда” от втората ми книга “Дневно осветление”. Що се отнася до въпросите, мога само да кажа, че изкуството, всяко изкуство, е едно постоянно питане, отправено към реалността, към самия себе си, към съзнанието и чувствата – своите и на другия. Въпросите карат мисълта ни да се движи, да търси, да открива. И това търсене е живот. Живот, изтръгване от инерцията. Ако имах отговорите, щях ли да питам, щях ли да пиша? Не зная. Думите търсят съучастници, не послушници. Все пак, нека направим усилието наистина да виждаме това, което сме и онова, което не сме. Нещо в нас може би ще израсне. Ето това желание да прозреш трябва да е нещото, което ме кара да пиша.

   В поетичната си книга „Бягство в реалността“ споделяте болката, че въпреки научните постижения „посвещение в човещина не се състоява“.  „Реалността се изчерпва тъй бързо, че за да диша, измисля.“ – казвате другаде. – Какъв въздух диша Вашата реалност?

-Май съм твърде песимистична, но имам чувството, че емоционалното и духовно развитие на човека е един бавен, бавен процес, който и лъкатуши, и честичко свърта някъде в пред-човечното, пред-етичното… Или може би някъде в пост-човечното. В бездушното его. И реалността остава без въздух, мята се като риба на сухо. Само въображението, обичта и съпричастието я спасяват.

 – Силен човек ли сте?

– Може би. Не съм си задавала тоя въпрос. Но като погледна назад… Колко тъга, колко болка, колко абсурди, колко двуличия и колко «не»-та трябваше и още трябва да преодолявам всеки божи ден! И най-вече собствената си наранимост. Секретът  на тази моя тъй наречена сила трябва да е в постоянното ми желание да се надмогна, да узная, да позная, да разбера, да не се преструвам, да проникна, да почувствам, да обгърна. Другото, другия, себе си. Не да победя, а да приближа, да вникна, да обичам.

   В 25-годишната пауза между първите две и последните Ви две стихосбирки, на какво се бяхте посветили?

-Винаги се питам защо за моите съотечественици и съграждани, книгите които съм издала в Испания, не съществуват. Не са чак толкова малко. Четири авторски и пет преводни. След “Никога” в Испания излязоха “Слънце”, “Бягство в реалността”, “ГенИ” и “Треска”.  Не е имало пауза в мен. Никога не съм спирала да пиша. Просто не публикувах. Първо не ми беше лесно достъпно. После стана недостъпно. После – не желаех. През 92-а изживях жестока криза. От дома ни в София бяха изчезнали всичките ни архиви, ръкописи, тогава все още имаше такива, всички картини, колекцията на съпруга  ми от африканско изкуство, дори детските рисунки и писания на дъщерите ни, всичките ни снимки, медицинските картони… А мебелите си стояха. Телевизорът, килимите, кристалите… Вратата не беше разбита… Единият от моите изчезнали ръкописи съдържаше 500 преведени стихотворения на Лорка. Другият беше на моя книга със заглавие “Чужда поема”, за която имах договор с издателство “Български писател”, но години и години, и години все не излизаше. Накрая си я взех.  От Г. Величков, който тогава беше главен редактор на издателството.  Оставих я заедно с тази на Лорка върху леглото в спалнята и заминах за Сливен. И когато се върнах в София, намерих, каквото намерих. Всичко това беше загубено завинаги. От “Чужда поема” се спасиха само стиховете, публикувани в “Пламък” и едно, публикувано в “Сливенско дело” от Деньо Денев. От Лорка – само един цикъл, който благодарение на Иван Методиев излезе в сп. „Септември”. И реших, че повече няма да публикувам. Само преводи. От български. В Испания. Превеждах много, и не само от български, защото работата ми на професор в Комплутенския университет изискваше поне малко от малко да помогна на студентите да почувстват авторите, за които им се говори… Започнах работа с конкурс, но за да я запазя, трябваше да защитя докторат. И го защитих. Cum Laude. Помагах на българските асоциации, доколкото мога. Преподавах в нашите неделни училища в Мадрид. Участвах в безчет фестивали, панаири на книгата, международни научни конгреси. Мои текстове, посветени на Ботев, Блага Димитрова, Константин Павлов, Николай Кънчев, новите български поети и разказвачи, Гогол, Толстой, Пастернак, Сервантес, Лорка, Мария Самбрано  бяха публикувани в монографии и научни списания. Изследванията ми за отблясъците от “Дон Кихот” на Сервантес в българската литература са включени в базисната библиография на Сервантес. Представих ред наши поети в различни литературни издания. Не съм спряла да правя неща.

   В „Бедни думи“ твърдите, че в кръговрата на житейското изтощение „по-човешко би било бряст да бъда в полето /в сърцето на Сливен,/ с корени, впити сто метра дълбоко“. Това тъга по липсата на човечност ли е или е Пътят?

– Изтощение не е думатa. Би трябвало да я заместим с взаимоотношения. Някой беше казал, че поезията е най-голямото човешко усилие за комуникация, за взаимност. Дали е тъгата или Пътят? А може би болката? Не толкова собствената. Нещата се сливат, едновременни са. Сливат се пространствата. Бях в началото на миналото лято в Сливен и тъгата и горчилката ме притиснаха жестоко. Трябваше да отида на гробищата с брадва, защото нямаше друг начин да стигна до гроба на майка и татко. Трябваше да се простя с близки, които чувствах, че виждам за последен път, видях началото на смъртта на Стария бряст. Ако не беше Петя Александрова, сигурно нямаше да го има и четенето в „Зора“, където дойдоха някои приятели на баща ми и също чувствах че се прощавам… Че се прощавам… Опитах да подредя архива на татко, за да го предам на съхранение, но не успях да довърша започнатото. Физически и емоционално не издържах. Пристигнах в Мадрид болна в буквалния смисъл на думата. Почти не можех да се движа. (И досега съм с инжекции.) Така се появиха стиховете на “Треска“.

  Сливен често присъства в поезията Ви:“…сред калдъръмения площад на храма Свети Димитър в Сливен, моя град, моя пейзаж генетичен, слънцето чувствам… Макар че никога не можа да бъде изречена любовта ми, ни горчивината…  – Кога идва Завръщането? С какво е съпроводено Вашето завръщане?

 – Сливен, не често, а винаги е в поезията ми. Може би поради тази неизреченост и несбъднатост, която си търси пътечки. И вече обясних. Никога не съм си отивала.

  „Любовта и горчивината“ Ви, с какво са свързани? Аз ги свързвам с личността на Вашия баща Димитър Балтаджиев, една уважавана в средите на сливенската интелигенция личност, тежко пострадал от Системата.

-С какво са свързани болката,  любовта и горчивината? Разбира се, на първо място, със съдбата на моите родители. С превърнатия им в мъчение живот. С непризнатия дар на баща ми, който след тъй наречената промяна самоиздаде книгите си. Но без разпространение, без подкрепа, те така и си останаха вкъщи и като ги гледам, душата ме боли. Майка също беше изключителен човек. Интелигентна. Ласкава и твърда. Като чета писмата й все си мисля, че имаше дар слово. Но никога не си позволи ни миг за себе си. Работеше тежка работа, а здравето й съвсем не беше добро. Когато татко беше в лагерите в Пъдарево, Ножарево и Посев, тя намираше в селата квартира и така можеше да го вижда, да му дава храна, лекарства и духовна подкрепа. (В Пъдарево и аз бях с нея. Още не ходех на училище и ме лъжеха, че татко е взет запас.) Ако тя не беше отишла в Ножарево през 1973, той сигурно щеше да умре там. Беше жестоко болен.  Предстоеше й операция, но пренебрегна себе си и замина. После, вече нямаше как да й помогнат. Няма да забравя как ме гледаха лекарите в Испания, когато я водех от един на друг с надежда, че някой ще извади вълшебната пръчица и ще я спаси. Не зная как оживях аз самата след онова, което преживях и видях в Ножарево, как продължих да пиша. След първото отиване там изпаднах в кома. Бях на 24 години. Но да оставим  това.

  Казвате: „Ботев винаги е бил в мен“.  Защо? Труден ли беше този превод на испански, какво време и сили ви отне? Как приеха Ботев в Испания?

– Ботевото слово беше люлчината песен, която ми пееше моята майка, песента, която тя пееше, когато мъката й ставаше толкова огромна, по-огромна от волята й, и спешно се нуждаеше от помощ и опора, които не намираше в околното. Или когато дните, в своята упорита монотонност и бруталност, й се виждаха празни, а тя не можеше да ги остави да си идат без да са почувствали устойчивостта и твърдостта на красотата, излъчвана от стиха. Пееше ми Ботевите песни сутрин, по обяд и нощем, винаги, когато можеше да има един миг с мен. И мисля, че неговите думи бяха първата ми памет за света. Техният огън, техните бури, звезди, Балкан, самодиви, свобода и смърт, вечност, вик и мълчание, бяха моя свят. Водата беше жива, ястребите и соколите, чертаещи кръгове в небесата, ме пазеха. И когато през зимата изгладнелите вълци слизаха от Балкана, плачех отчаяно, защото не ме оставяха да ги погаля, по-лошо – чичо грабваше ловджийската пушка и стреляше срещу тях. Стреляше срещу вълка, който ближе раната на героя, докато хората са кой знае къде, навсякъде другаде, само не с него, не с героя, докато кръвта му изтича. Оттогава поезията за мен е Ботев! Завинаги.

Да се преведе на друг език тази буря, този гняв, тази обич и тази болка, тази отворена рана, която е поезията на Ботев, е почти непосилно. И сега не съм доволна. Текстът на Ботев само изглежда лесно достъпен. Но всъщност всяка негова дума носи огромен исторически товар, цялата памет на българския език от незапомнени времена е вградена в тези думи. Но в различните езици съответстващите си думи понякога предизвикват коренно противоположни асоциации. Ако ние казваме „пратиха го на сянка“ за някой, който е в затвора, за андалусците сянката е рая. Ботевите стихове носят дълбоката същност на естетическото чувство на българина, на нуждата от красота, на необходимостта да се създава красота. Когато бях малка, летата прекарвах при родителите на майка. Баба ми Жека никога не повтори същата приказка, пееше така, че чак дъхът на ветреца секваше, измисляше все нови и нови багрила и форми и цялата тя беше обич и готовност да даде всичко свое, на който й го поиска. Мене ме настаняваха в една стаичка, където на двете срещуположни стени стояха портретите на две жени. Много красиви. Един ден, трябва да съм била около петгодишна, най-после я попитах кои са, от нашето семейство ли са. Тя ме погледа, погледа и рече: “Ами чедо, едната е дева Мария, a другата – царицата.” Не разбирах. Баба ми нито ходеше на църква, нито имаше добри спомени от царско време. Беше от рода на последния български войвода Митьо Ганев и безчет пъти ми беше разказвала за него и неговата смърт. Само можах да кажа: Как? Тя помълча, помълча, прегърна ме и въздъхна: “Ех, чедо!… Че то, душата, може ли без красота?… Умира без красота.” Ето, тази душа, която без красота умира, я има цялата във всяка дума и всяка пауза на Ботевия стих. Как да я преведеш? Освен това, ако се вгледаме в римите на Ботев, ще видим, че всяка двойка носи друг, допълнителен смисъл, ново и внезапно наслагване на чувство, което обгръща все по-големи зони от нашето същество. По едно време много се говореше за сублиминално въздействие. Поезията на Ботев едва ли е търсила целенасочено този ефект, но го постига с безмерна сила.

Десет години не се решавах да си кажа, че по-далеч в тоя превод не мога да стигна. Отказах се и да мисля за римите, но ритъма, състоянието, чувствата и мисълта, мисля че спасих. Отзвукът сред тия, които се докоснаха до книгата, беше спонтанен и много горещ. Почти всички започваха с думите: поет, който ни е нужен сега, изгарящ, потресаващ, изключителна образност, мисъл, изпреварила времето. Продължават да достигат до мен такива думи. Само преди два дни това се случи за пореден път.. Композитори създадоха песни по “Елегия”, “Патриот”, “Обесването на Левски”… Имаше рецензии в дигитални издания и малки списания. Миналата година отново представих книгата в ред градове, университети и културни центрове в Испания. Почетохме  годишнината му. Но какво може да постигне сам човек, без никаква подкрепа откъм родината? Неговата родина. От доста години вече рецензиите в големите издания се плащат от мощните международни издателски тръстове и е почти невъзможно нещо да проникне и добие по-широка публичност ей така, от само себе си, просто защото е сътворено от един от най-големите европейски поети, просто, защото е прекрасно.

Книгата на Блага Димитрова имаше късмет да се появи две години преди този обрат. Така че за нея писаха във всички културни притурки на най-големите  испански вестници. Писаха автори със световно име като Клара Ханес или Хайме Силес.

– Каква е последната новина за поетесата преводач Живка Балтаджиева от Испания? Скрито се надявам да има изненада и от България. Ще има ли?

– “Треска“. Една книга – издание за колекционери, която написах след като  се върнах това лято от Сливен в Мадрид. На 16 януари 2019 г. беше премиерата. Представиха я известната испанска поетеса и белетристка Хуана Васкес и издателят, художникът Габриел Винялс. 25 стихотворения и 25 рисунки за 25 уникални екземпляра. Книгата излиза в една поредица, в която съм първият не испански или латиноамерикански автор. Оформлението е прекрасно. Много й се радвам. Тя ще излезе и в нормално издание, с доста повече стихове.

Има и други новини от Испания. Много скоро – трето издание на двуезичната ми стихосбирка “Бягство в реалността” и по-нататък – нов превод на Яворов. Още доста работа ми остава по превода.

Очаквам и друга книга, двуезична, силно свързана със Сливен. Заглавието й е “В края на зелената гора”.  Мечтаех си да се появи първо в България. И то, ако може, да е в Сливен, но няма да имам тази радост. Нямам издателство у нас. Нямам издател дори за Лорка. Но съм се заклела, че няма да плащам, за да публикувам. Писането на стихове, проза и т. н. не е развлечение, нито хоби. Всеки, който се занимава с изкуство, работи всъщност 24 часа в денонощието, 365 дни в годината. Така че не ми остава друго, освен скритом да си поплача.

                                                                  Интервюто взе: Щилияна ВАСИЛЕВА

СТИХОВЕ ОТ ЖИВКА БАЛТАДЖИЕВА

БЕДНИ ДУМИ, притиснати да избират

между “видях” и “гледането забранено”.

Бедни усещания под камшика

на мълчанието и гърма, нежността и гнева.

И нарушението на нормата изтощено.

По-човешко би било бряст да бъда в полето,

в сърцето на Сливен,

с корени, впити сто метра дълбоко,

пукнатини да превързвам, океански депресии,

разногласия, извори, от само себе си бликнали.

Да се наслаждавам отнесено на Голямата мечка,

кукуряка да вдишвам в проблясъка памет

на една изпарена молекула

вода.

 

ДИГИТАЛНА ФОТОГРАФИЯ

На една пейка, на сенчица,

сред калдъръмения площад на храма Свети Димитър,

в Сливен, моя град, моя пейзаж

генетичен,

слънцето чувствам и дъждеца,

на което вече отмина, на което ще се случи.

Макар че никога не можа да бъде изречена

любовта ми, ни горчивината,

облаците, дърветата, белите зидове на някогашните къщи,

новите сгради от стъкло и интелигентни пластмаси,

цветенцата дребни, които надхитрят паветата,

тревожните птици вдън хоризонта,

минаващите и тези, които са си отишли,

без да си дават сметка, сричат наум своя екстаз.

Кожата на живота и на смъртта настръхва.

Но леко повява ветрец

и успокоява картината.

 

Партньори

Последни публикации

Категории

Споделете в социалните мрежи

Оставете коментар

Редактор: Щилияна Василева

Журналист, автор, редактор, пиар. Хуманитарни занимания със словото. Не си правя илюзии, че Словото днес е на особена почит. Но зная също, че то е в началото на всички човешки неща, което ми дава надежда, че има смисъл и най-малкото добро дело в негова чест.

Подкрепа за нас

При желание за финансова или друга подкрепа за нашия сайт – свържете се с нас.