СКРИТИЯТ ОГЪН НА СИНИТЕ КАМЪНИ ТОПЛИ ЖИВОПИСТА НА СТОЯН ГЕНЧЕВ

Той е поклонник на Сините камъни и правнук на герой от Априлското въстание. Роден е в Сливен, но от 50 години живее в Чехия. Женен за чехкиня, но заедно с нея прекарва топлите месеци на годината в родния си град, под „лазурно-матовото сияние на Сините камъни“. Художник, завършил Пражката художествена академия със специалност реставрация. Реставратор първи ранг. Слязъл от сцената, когато бил на върха, сега се занимава активно с живопис. Прави самостоятелна изложба в Сливен всяко лято. Познахте ли Стоян Генчев, когото колегите му в Сливен наричат просто Чеха? Ако – да, да погледнем него и изкуството му отблизо. И не просто да погледнем, а да видим. Има какво.

…Всичко хубаво на този свят е синьо – помните ли тази стара песен? Мисля, че тя възпява неизтощимата красота на света. Синьо е морето, синьо е небето, сини – планините, за очите няма да говорим, да не сбъркаме цвета…, но мечтите също могат да са сини. Така, ако приемем, че паметта  на всеки човек съхранява една вълшебна синева, за сливенеца това безусловно е синевата на Сините камъни.

В живописта на Стоян Генчев Сините камъни са не само любима тема, обикнат персонаж. За него те са началото, посланието, вдъхновението, коренът, сънищата, въображението. Художникът Стоян Генчев не е първият, който ги рисува – преди него са Русчо Симеонов, Добри Добрев, Калчо Коралски и много от старите художници. Стоян Генчев няма да е последният. Разликата е, че живеещият в златна Прага сливенец ги носи в себе си навсякъде по света. Рисува ги и лете в стария двор на бащината къща, и зиме в пражкото си ателие, с въздушнолек щрих и едно ново светоусещане. Рисува ги от различни ракурси, в пейзажи, портрети, композиции. Устремените с нежност към небето сини планини се родеят в картините му с ефирни облаци, оцветени в различни нюанси не от изгревите, залезите и сезоните, а от една вътрешна тяхна светлина.

Миналата есен Стоян Генчев подреди лятното си творчество под смокинята в двора на родната си къща. Третата си самостоятелна сливенска изложба откри през септември в галерия „Йордан Кювлиев“. Представи композиции и пейзажи от Сливенската планина и три картини голо тяло с непозната техника. Прелестта на неговите Сини камъни е загадъчна. Тяхната верига е по-скоро имагинерна, но те са интуитивно разпознаваеми, въпреки че отсъстват огледалните образи на Кутелка, Малка и Голяма Чаталка.

„Пейзажите от цикъла „Сливенски Балкан“ не са конкретно реалистични. – каза художникът Атанас Парушев на представянето на творбите на Генчев. – Светлината, която ги огрява, не е реалната слънчева светлина. Тя може да се нарече трансцедентната светлина, но може би ще е по-близко ако кажа, че това осветление е авторово, меко, романтично, което превръща пейзажите му във фантазни поетични места.“

Защо Сините камъни на Стоян Генчев някакси „витаят“ във всемира? – „В тях търся не само синия цвят – той е изменчив, но търся една романтика, хармония, баланс. За мен те са нещо космическо, свързано с вселената. Понякога, когато ги напече слънцето, приличат на неизгасена лава. Не мисля, че осветяването на Сините камъни е само отражение на Слънцето – като че ли те отвътре имат някакъв огън… Всъщност, аз дематериализирам скалите, които са реално масивни и тежки. Придавам им една лекота и те се съотнасят и преливат с облаците. Така се възвисяват до всемира. Но се стремя внушението да не е патетично, а изплуването и възвисяването на скалите да бъде естествено.“  

На изложбата „Балканска пролет“ през 2012 г. в Равена, Италия, Стоян Генчев получава висока оценка за своите живописни творби. Реставраторът открива в Сините камъни ново звучене отдавна. Пластичен вариант на скали на площ 2600 кв. м прави към един от павилионите в Зоологическата градина на Прага – те преживели превратностите на времето и голямото наводнение, и след 30 години още са там.

В изложбите си комбинира пейзажите от Синята сливенска планина с голо женско тяло, защото е открил топла връзка между мъртвата и живата материя: „Нашият Балкан не е суров, като острите и драматични скали по крайбрежието на Атлантическия океан в Англия, Северното френско крайбрежие, Средиземноморието. В него има една огромна мекота, гальовност, песенност дори. И затова някъде виждам силуета на Сините камъни като голо женско тяло. Фигуралните композиции, показани на последната изложба, съм направил като един вид стенопис на бял варосан дувар…“

Борави умело с молив, рисунка и акварел. Рисува предимно акварел, защото „това е дисциплината, през която художникът може да опознае живописта“. „Акварелът е неподправен, иска да си добър в рисунката. Това е една трудна техника, която изисква много опит, практика и познания. Той не търпи грешки, защото те не могат да бъдат поправяни. Акварелът не търпи и търсене на случайни ефекти – заливания, структури и пр. В акварела, като във фреската, майсторството е в лекотата.“

Техниката на Стоян Генчев е в известен смисъл необичайна. Каква е трудно познават дори неговите колеги. „Една колежка гледа, гледа и ме попита за техниката: това темпера ли е? – Не, това е маслена боя, но обработена по особен начин. От реставрацията съм се научил как мога да се освободя от тази плътност и тежест на маслената боя. Аз изцеждам боята от маслото. Класическият грунд не попива и можеш лесно да го избършеш. Аз използвам много по-постен грунд, който попива веднага, затова трябва да работя бързо. Оттам се получава деформацията на маслената боя, та изглежда, че картината е с други бои правена. Много съм работил и с бои пигменти – бои на прах, които размесвам с някакъв свързвател. Това са техники от стенописта: „секо“ – суха техника и „а ла фреско“. Някой може да каже: рисува бързо! На това ме е научило фреското, стенописта. Там трябва да се рисува бързо. Докато е още мокра мазилката, парчето трябва да бъде изрисувано. Няма време за чакане. В тази бързина има първична красота, енергия и сила. Личи, че е правена  на един дъх. Тя понякога крие и грешки, но това са чаровни грешки.“

… За него стенописта, която у нас подценяваме, е върхът в живописното творчество, още от времето на Микеладжело. Той е реставратор първа категория, с право да реставрира паметници на културата на ЮНЕСКО. Стоян Генчев е член на  Съюза на художниците и Асоциацията на реставраторите в Прага. Негови творби притежават частни и държавни колекции в България и по света.

Завършва специалност реставрация в Художествената академия в Прага. Учи при Богослав Слански, едно от големите имена в световната реставрация. Спомня си  любопитна страна от разговорите с човека, описал цялата технология на реставрацията. „Интересното е, че той ми казваше: „Г-н Генчев, вие сте живописец. Защо не се прехвърлите живопис?“ Аз категорично отказвах заради баща ми, той не искаше да съм художник. Дори когато станах реставратор, казваше на съседите: „Той е в Академията, ама не е художник, а нещо, свързано с архитектурата.“ Еснафският Сливен не смяташе за сериозни професиите на артиста, певеца, художника. Реставрацията, която има същите приемни изпити като живописта, избрах прагматично, за да имам повече работа и сигурност. През почти целия си живот съм работил като реставратор в Прага и цяла Чехия – в двореца Храдчане, Старье место, Президентството, катедралата „Свети Вит“, която съм изследвал много години и реставрирах църковна живопис в три параклиса.“

След натрупания богат опит в технологиите на стенописта, започва да рисува. Дотогава е опознал добре живописта, докоснал се до образци от готиката, рококото, изкуството в края на 19 век, авангардистите в началото на 20 век. От утро до здрач сега е в ателието.

Живее със своята Мелада в апартамент на 20 минути от центъра на Прага. Откриват се в обикновения живот, където Стоян казва, че „намира много по-ценни неща, отколкото в арт средите“. Тя се движи в българската общност, първият й съпруг е българин. Със Стоян са заедно повече от три десетилетия. Искрата не пламва веднага. Той й изглежда много „важен“ и вглъбен в себе си. Мелада работи в Държавната въздушна инспекция на летището в Прага. Имат пет деца, от които четирите /три момчета и едно момиче/ са на Стоян, но както казват с Мелада, всички са техни. Тя има син и внуци близнаци, чието детство преминава в Сливен. Отдавна му е простила, че на първо място в живота му стои изкуството, а всичко останало е след него. Знае, че Стоян живее и диша чрез изкуството и се радва, че живописта му дава енергията, която поддържа духа му млад.

В старата сливенска къща Стоян Генчев не само рисува. Спомня си за своите родители, чете родословната история, записана от баща му Стефан Стоянов Генчев, икономист, бивш кмет на сливенските сeла Бяла и Жельо войвода, които водоснабдява и просвещава в периода след 1934 година, след това е кмет на град Кавала, обявен е за народен враг след 9 септември, помни го като затворен човек. Спомня си за майка си, учителката Мара Генчева, която по причина на мъжовата й „неблагонадеждност“ изпращат на работа в Речица и в сняг и студ пътува с нея пеш до селото. Първоначално учи при колежката й Щилияна Василева, която учителства там по същите причини, тя първа открива таланта на момчето и казва на майка му: „Детето ти, Маро, има дар за художник, как хубаво само рисува!“

Спомените нахлуват всеки път, когато отвори дървената порта и види двора на старата гимназия „Добри Чинтулов“ насреща, в която седял на един чин с Кеворк Кеворкян. Като деца двамата били приятели и съседи. После – единият в Прага, другият в София, първо си разменяли картички, след това ги погълнала работата. Стоян правил своите реставрации в Чехия, Кеворк – неговата „Всяка неделя“ в България. След много години Стоян намира телефона му и се обажда. Виждат се в София, срещата е сърдечна. Стоян следи всички публикации на своя стар приятел и смята, че „едни от най-сериозните неща, които са се писали за съвременна България, са неговите“.

Пражкият реставратор от Сливен участва в създаването на списание за българската диаспора в Чехия. „Българи“ и до днес разказва за нашенските културни прояви,  изложби, концерти, книги, театри, събития в българското 12-класно училище.

Всяко лято прави около 20 картини. Своето завръщане в Сливен обяснява така: „Сливенското в мен ми е нужно, защото това е идентичността ми. Това не е форма за оцеляване или самозащита. То ти дава вяра в нещата, които правиш, дава ти и сила, и енергия. Коренът е нещо много необходимо за човека. Как децата без родители, когато пораснат, тръгват да си търсят корена, произхода, родителите? Старата сливенска къща на родителите си съм запазил в автентичния й вид, с дълбокото мазе и двора с каменни плочи, смокинята, зарзалията, която е почти мой връстник. Сливен го нося в себе си, без да съм регионален човек. Много хора от духовната сфера смятат, че като търсят теми извън България, ще ги вземат за по-европейци и ще са в крак със световното развитие. За мен няма регионална тема. Най-обикновеното и малко нещо, от което произхождаш, може да стане световна тема. Това е толкова ясно и просто. Моето връщане в Сливен е всъщност един разговор за моето минало с моите родители, разговор, който човек като млад не е осъществил.“  

Родът на баща му е Генчеви, дошли от с. Кадъ алан, новозагорско – днешно Съдиево. Майка му е от рода Таргови, братовчеди на сливенските фабриканти Русчеви, собствениците на „Андонов-Михайлов“, но защото били преселници от Варненско, баща му иронично ги наричал „гагаузи“. Едната му баба е от Котленския вилает, другата – от Велес, Македония. На улица „Великокняжеска“ е родната къща на баща му. Прапрадядо му Генчо участва в подготовката на Априлско въстание и е един от обесените в Одрин, като врагове на империята, сливенски бунтовници.

… В оставените ръкописи за родословното дърво, баща му започва родовата история от 1812 година, с патриарха на рода Стоян Косев. Това е времето, „когато Наполеон шества из Европа с идеите на Френската буржоазна революция, а в Отоманската империя е непрогледен мрак. Нищета, страдание и невежество, кърджалийски грабежи. Едно пролетно утро из пепелищата на една изгоряла къща в разореното село Кадъ алан, сега Съдийско поле, Новозагорско, изскача 4-годишно дете – момче с обгоряла ризка, плач и ридание. Не се знае кои са родителите му. Знае се само, че детето се казвало Стоян. Прибрали го двама старци – дядо Манчо и баба Манчовица, при тях намира подслон докато са живи.… Когато умират, Стоян – полудете, полуюноша, остава сам на света. Бил силно рус, със сини очи, среден ръст, енергичен, силен и работлив. Същевременно и много избухлив – наричали го Стоян Кьосьоолу Косев – така бил записан в мухтарските тефтери на селото.“

Съвсем млад, работният и вече уважаван в селото Стоян се жени за Мария – едра, леко мургава, спокойна и разумна чорбаджийска дъщеря, по-възрастна от него, както е тогава обичаят на село. От брака с нея има 5 деца: Руси, Бойка, Милан, Дана и Генчо. Когато се замогнал, Стоян си създава връзки в Сливен, където по-голямата му дъщеря Бойка се омъжва за свещеник. Купува на сина си Генчо къща и хан в кв. Клуцохор – крепостта на българщината тогава, в съседство с къщата на зет си. Обзавежда хана и настанява в него 16-годишния си син Генчо, най-будното дете в семейството. Едър, силен, деен, с кестенява очи и руса коса, Генчо си създава авторитет и става любимец на квартала. В хана и дюкяна му се събират будни българи. На 18 години се жени за избраницата си Събка, раждат му се три деца – Бойка, Мария и Стоян, който се пада прадядо на художника. Дядо Генчо участва активно в революционния кипеж от 1872-1876, който обхваща и бунтовния Сливен. В хана му идва и нощува неведнъж Левски. Баща му Стоян, който силно мрази турците, проявява една невъздържаност, която струва скъпо на любимия му син. По време на Априлското въстание, той заявява публично в конака на селото, че турците си отиват, московците ще дойдат и неговият син Генчо ще стане кадия на Сливен. Въстанието е потушено, предатели сочат на турците Генчо като един от организаторите. Той е задържан, окован във вериги и изпратен в Одрин, където го съдят и обесват през пролетта на 1876 година.

От уста на уста се предава записаният в родовата хроника драматичен момент на последната среща на 6-годишния тогава Стоян с баща му Генчо. Майка му и слуги от хана тичат с малкия Стоян накрая на града, да пресрещнат кервана с арестантите. Дават  бакшиш, керванът спира. „В първата бричка е Генчо, с пранги на краката. Вардят го две заптиета с пушки. Той се навежда, повдига сина си от земята, прегръща го и го целува. Две сълзи капват на бузата на детето. Скоро бричките тръгват, детето не смее да обърше мократа от сълзите на баща си буза – така ги оставя да изсъхнат…“

Зареждат се мъчителни месеци. Идват слухове, че изпратените в Одрин са откарани в Диарбекир, други казват, че са обесени. Шест месеца след заминаването на Генчо, у тях идва свещеник от Одрин, който донася вестта, че Генчо е обесен и предава на жена му златния венчален пръстен с рубин на мъжа й, който го помолил да го донесе на семейството му. Свещеникът разказал как, още преди да дойдат арестуваните, накрай Одрин вдигнали 10 бесилки, за доведените от Балкана и Средногорието бунтовници. Изпратили свещеника да ги изповяда. Когато осъденият на смърт Генчо, силен и едър мъж, бил качен на бесилото и ритнали бурето под краката му, въжето се скъсало и той паднал жив на земята. За турците това било знамение. Юзбашията казал на осъдения да помоли кадията за милост, да го пратят в затвор. За изненада на всички, Генчо спокойно отказал: „Аз имам любима жена и мили деца, но на кучета молба няма да сторя. Нека да отида на оня свят, при другарите си.“ Сложили му втора примка, която той с ръка скъсал. Разярените турци го обесили с трето въже. Този разказ синът му Стоян чува отново 37 години по-късно, през 1913-та, от баба Марго, бежанка от Одрин. Пръстенът с рубин, предаван от баща на син, наследява художникът Стоян Генчев.

Подвигът на Генчо Стоянов скоро е забравен в Сливен. В историята на Симеон Табаков се споменава името му, като един от обесените в Одрин след Април 1876-та. Има плоча в българската църква до Голямата джамия в Одрин, с имената на обесените сливенци.

Отдавна замислят с Мелада пътуване до Одрин, да оставят цвете на паметната плоча, да се поклонят пред паметта на смелия прародител, да почетат саможертвата му. „Живот и здраве, догодина ще отидем в Одрин.“ – казва на чист български дълбоко впечатлената от родовата история на Стоян Мелада. После сяда в салончето на старата градска къща, до своя българин, за снимка, която запечатва 31-годишен съвместен живот.

                                                                                             Щилияна ВАСИЛЕВА