КОЛОРИТНИЯТ СЛИВЕНСКИ ЦАР НА ПЕЛИНА

„Юнак вино пий, бунак лозе копай“ – този сливенски лаф бил задължителна част от  репертоара за маса на старите моабетчии. Техният идол – некоронованият цар на пелина Мирьо Драгията, преди 15 години се пренесе в небитието. Той обаче еднакво юнашки пиеше виното, копаеше лозето и разказваше за житейските си подвизи с рядка себеирония, а за известния си фамилия – с нескрита гордост. Потомък на два възрожденски рода, „с чиста офицерска кръв“ в тях, той се спомина на 85 години както се зарече –  без да боледува и на опелото му дойде целият град.

На трапеза трудно даваше другиму думата. Щом черното вино развържеше езика му,  разказваше как баща му полк. Петър Драгиев, бъдещият комендант на София, през Европейската война прекарвал подопечните си шопи през Дунава „со кротце, со благо и со малко кютек“. И как чичо му, полк. Асен Драгиев, пленил Шукри паша при Одрин през 1913 година. Габровец по майчина линия, сливенец по бащина, той се падаше внук на Никола Палаузов, първи братовчед на Васил Априлов. Родова гордост му беше и вуйчото Александър Вендов, най-младият Ботев четник, заловен и убит от турците в София.

Кръстен бе на дядо си – сливенския  търговец на пшеница Драгия Драгиев, но незнайно защо цял Сливен го наричаше Мирьо Драгията. Твърдеше, че животът му от началото до края е изтъкан от абсурди. Бил легионер, но по студентските бунтове в столицата  през 1938-ма го запирали с комунистите, щото палел вестници под опашките на конната полиция. Учил право в София, но завършил икономика в Свищов, работейки като докер на пристанището. Дал клетва на Царя през 1943-та, а две години по-късно се бил „За Родину, за Сталину“ и получил ордени от Сталин, Тито и Георги Димитров. Германците го учили на военно дело, а после отишъл да убива германците на Драва – Соболч, като командир на отделение в Трета Балканодравска дивизия. Попаднал в огнения обръч на елитната германска армия и останал жив по случайност.

Баща му бил земеделец, чичо му – комунист, но след 9 септември 1944 г. обявили и двамата полковници за „контри“, а с тях под същия знаменател турили и Мирьо. На офицерско поприще не можел да се надява, затова преди завръщането от фронта, у него проговорил габровецът. Купил 40 кила цигари в Грац и една кутия продавал за 2 чифта обувки. Събрал 50-60 чифта и част от тях раздал на войниците. С припечеленото си купил камион и след Национализацията  карал по четири курса въглища на ден от мините до Сливен и обратно.

„Разбирам от три работи. – казваше. – От пчели, от вино и … от жени.“

Когато през 1934-та съкратили баща му от армията, семейството започнало да ашладисва лози. Изнасяло ги за Румъния и Гърция и то в такива огромни количества, че Мирьо с чиста съвест заключаваше: „Така гръцките лозя ги насадиха от България“. Над 80-годишен, не знаеше почивка. От едновремешните 100 кошера гледаше 50 и от бащините си 70 дка лозя – останалите му 10. Обикаляше от сутрин до здрач още 50 дка черешови градини, върнати от реституцията  и 3 дка кайсии, дето сам си засадил. В най-добрите години продавал  3-4 тона вино на ден. Не делеше клиентите – неговият пелин омайвал и цигани, и генерали. Добри Джуров открай време бил негов почитател. Никъде не тръгвал без Мирьовия пелин  и като бил командващ на Трета армия и  комшия на Мирьо в „Генералската къща“, и като военен министър, когато отивал на лов в сливенския балкан.

Комунистите го признавали за Цар на пелина, но го имали за враг на народа. Два месеца го тормозили в следствения арест през 1971 -ва. През това време конят му умрял, реколтата му изгнила, майка му щяла да получи удар. След демократичните промени, портретът на Тодор Живков изхвърлил в курника, само рамката по габровски си прибрал. Портретът на Горбачов обаче оставил да виси над леглото си, за заслуги към демокрацията.

Неприкосновените си запаси от 20-30-годишни вина държеше под ключ в дълбокото хладно мазе на къщата, която делеше с д-р Панайот Виранов. Тази къща надживя и Мирьо, и д-р Виранов, и още съществува в сливенския архитектурен ландшафт, без някой да подозира, че това е къщата на известната дарителка Роза Донкова – леля на стария сливенски лекар. Мирьо разправяше, че отлежалите вина пази за втората си сватба, нали като разведен, се броеше за ерген. Жените сравняваше с Кралица Марго – една негова си кралица от по-особен бранш. Наречената неслучайно така унгарска проститутка взела очите на войниците ни в Нови Сад. Три дни и нощи не се отделил от нея, другарите му започнали да питат: „А-бе, Драгията да не го убиха?“ Искала да дойде с него в България, но добре че не я взел, щото комшията му Михнеолу си довел в Сливен унгарката Ержи и след два месеца тя избягала с друг в София. Заради урока на съседа, като му дали пари да си купи спалня за сватбата през 1946 г., той си купил 12 бъчви за вино от странджански дъб, по 800 литра едната: „От Карандила до Сливен да ги търкаляш, няма да се счупят.“ – хвалеше бъчвите си Мирьо, за сметка на несполучливия си брак. Обаче през 1948-ма, като образували Винпрома, му взели бъчвите. Затова твърдеше, че е негов основател.

Цял живот пял, дори когато му причернявало и твърдеше, че е изкарал живота си на майтап. По 9 септември дирижирал запасните хорове, които, в различните ситуации, пеели с еднакво вдъхновение различни песни, като почнеш от „Боже, дай на Царя светли дни!“ и „Шуми Марица“ и стигнеш до „Хей, картечарю!“ и „Катюша“. Най-големият си концерт изнесъл на връщане от Драва, в замъка Лихтенщайн. В една от залите там попаднали на пиано и от радост изсвирил и изпял 10 пъти посветената на баща му песен „Драгиева чешма“.

Драгиевата чешма беше една от любимите теми на винаря, нещо като негова запазена марка. Построили я трудоваците, командвани от баща му, когато прокарвали пътя от местността Абланово през връх Българка, за Карандила. Просветното министерство искало да строи почивна станция на учителите, но през 1932 г. до Карандила се стигало само пеш или на гърба на магаре, по Хайдушката пътека. По средата на пътя между Лясков рът и Прозореца, на 20 метра северно от вододелното било, един от майсторите открил извор. Каптирали го на игра, сложили чучур, оформили площадка и стъпала.

Трудовашката дружина решила да кръсти чешмата „Свети Петър“, защото освен полк. Петър Драгиев, войниците били командвани още от офицера Петър Начев и фелдфебела Петър Бояджиев. Но съдбата отредила друго. Тръгнали на Петровден 1933-та  да освещават пътя и чешмата, с голям курбан. 800 гости и домакини  насядали под вековните буки, на три поляни. Полк. Драгиев приложил стар армейски трик: наредил обядът да закъснее  с два часа и да се сипва по малко в пахарките. Така на изгладнелите гости курбанът се сторил божествен. Започнала голяма веселба.

В еуфорията се надигнал фелдфебел Петър Бояджиев и издекламирал стихотворение във възхвала на своя началник полк. Петър Драгиев. Композиторът Димитър Шампион, който бил на тържеството, веднага затананикал музиката. На следващата вечер, в локал „Старият бряст“, на една салфетка,  музикантът, стихоплетецът и землемерът Георги Гюлмязов „редактирали“ окончателния вариант на песента. Феноменално е, че тази песен, написана в прослава на сливенските моабети сред природата, беше запята от цяла България.

                        Тайните на винарска изба Драгиев

…Само френските сортове черно грозде правят трайни вина, без прибавяне на химикали, защото са богати на танин, това Мирьо Драгията го знаел от малък. Черното вино – един от неговите специалитети, правел само от хубаво грозде: Каберне, Мерло, Гранд ноар или Мавруд. Шевка слагал по малко. Казваше, че като правиш вино, трябва съдовете да са чисти, а гроздето – узряло: със захарност 22-24 процента.

На рецептата му за пелина авторството е лично негово. Довери ми я приживе за родовия вестник „Сливен“ само защото знаеше, че не мога да я направя: „За Пелина трябва хубаво грозде, най-добре Димят или Мискет. Слага се и ароматна ябълка – тя е основна съставка на питието. Заливат се ябълките със старо вино. Прибавят се липов цвят, портокалови кори, малко кореандър и много билки – мащерка, мента, лайка, маточина, бял равнец, жълт кантарион и накрая – малко пелин, той внася горчилката и дава името.“

„Колкото пиеш, по акъллия ставаш!“, твърдеше пред многобройните си клиенти колоритният винар и като бонус даваше „отрезвяваща“ рецепта: „Ако прекалиш с виното, ще изядеш една-две ябълки. Ябълката обира алкохола. Изрезняването – гарантирано!“

…„Всичко се полива с вино в живота. – мъдруваше Мирьо. – Виното е храна.“ Аргументираше се със свой авторски анекдот. „Пробвали“ двама души с вино и вода. На единия давали само вода, на другия – само вино. Който пил водата, умрял след 20 дни, който пил виното, умрял след 40. Е, пак умрял, ама оня с водата живял два пъти по-малко…

Щилияна ВАСИЛЕВА