РАЗПЯТИЕТО НА КОНСТАНТИН ПАВЛОВ, КОЙТО ПИШЕ ЗА СЕБЕ СИ: „АЗ СЪМ СЕКРЕТАР НА БОГА“

• Завист и отмъщение преследват един от най-големите български поети на ХХ век Константин Павлов, поет на гнева и сърцето

Той е гений.  Непризнат, малко познат извън литературните кръгове, мъчен, тачен, но несломим. Това е Константин Павлов.  Роден е  в бившото село Попово, Пернишко (днес  част от дъното на язовир „Студена“). Завършва гимназия през 1952 година. Следва право. Поет, най-значимият български на ХХ век.  След три тежки инсулта отлита от този свят на 20 септември 2008 година.  А на 2 април трябваше да навърши деветдесет години.

Какъв човек е бил този, когото днес наричат гений? И защо такава тежка цена е плащал и за таланта, и за  характера си? Приятелят му Румен Леонидов  отговаря на тези въпроси.

– Господин Леонидов, какво знаехте за  Константин Павлов преди първата ви среща в дома на Любомир Левчев?

– Много малко. Като  студент, следях ревниво литературния печат, където името му не присъстваше. Имало нареждане стиховете му да не се  публикуват. Като съвсем млад поет, заедно със Стефан Цанев и Любо Левчев, са правили четения във ВИТИЗ. Били са  много провокативни, публиката ги е носела на ръце.

Коцето е бил  бегач  на  400 и 800 метра в „Славия“, юношески шампион. Левчев  го научава да пуши. През 1960 година  излиза първата му книга  „Сатири”. Култът към Сталин е детрониран, у нас Червенков е развенчан, върви нещо като „размразяване“.  След пет години,  втората му сбирка „Стихове“ предизвиква дива ненавист  сред най-консервативните критици. Обвиняват го в черногледство, в шизофрения, в краен песимизъм, с една дума – „за враг на народа“.  Нов тип поет, който не може да бъде преглътнат от литературните милиционери! Стиховете му не са шопска салата с люти чушки, всеки от раз да я изпапка, тях човек трябва да ги осмисли, да ги разбере. В прозата подобен е само  Радичков.

– 20  години поетът е бил забранен и без работа. Защо?

– Срещу него  се събират в  юмрук няколко фактора. Той е нарочен за опасно обществено зло в литературата ни, за заразен екземпляр, за прокажен поет, за токсичен творец. Принуден е  да напусне работата си. Високопоставен критик  му казва: „Ние тебе за 24 часа можем да те ликвидираме, но не искаме да даваме храна за шум на Запад…“ Коста обаче е гордо и независимо „копеле“, той не може въобще да бъде пречупен, нито изплашен. Влиза и в публичен конфликт с Георги Джагаров,  идеологическият шеф на  писателите. Публично му удря шамар.

– Къде и защо става това?

– Шамарът всъщност е словесен. В Клуба  на журналистите, където  се събират вестникари, поети, писатели, влизат Димитър Димов, председател на СБП и  Джагаров. Отиват при Коста. Димов пита: „Имате ли нещо против да седнем при вас?“ Коста  моментално реагира: „ Вие, господин Димов, разбира се! Но не и другарят Джагаров!“. „ Защо?! – недоумява Димов. – Защото е лайно!“ – Това  е действителна случка.

– Какви са последствията?

– Отмъстителни. Пълна икономическа блокада, сякаш  Павлов е някаква ембаргова държава. Спират му достъпа до всички възможни приходи. Семейството му се изхранва единствено благодарение на бащата на жена му Мария, известен професор химик. Всяка сутрина той оставя  1,20 лв. за кифличка и боза на дъщеричката им и  поема всички  битови и семейни разходи. И така близо 12 години – 8-9 лета без щат и още 2-3 на някакъв кьорав хонорар.

– Но по-късно е назначен  на  работа в Киноцентъра?

– С това някои злобари  спекулират. „Какъв дисидент е бил, след като е работил в киното?“ Първо, Коста никога не е бил дисидент, защото такъв може да бъде всеки несъгласник, недоволник член на партията, но не и естетически бунтар. Той не се е изживявал като борец за справедливост, а по-скоро като защитник на собствената си чест, достойнство, съвест и на истината, която за него е свята. И така, след 12 безработни години, докато  Коста пише молба да стане общ работник в Киноцентъра, кинохамалин. Павел Писарев, тогава  първи зам.-министър на културата го моли  да не прави излишни (политически?) демонстрации.

– Кога го легитимираха и случи ли се това въобще?

– Когато Левчев стана председател на СБП, започнаха да приемат пренебрегвани талантливи поети, но Коста – не. Един ден чувам, че най-после са го избрали. Веднага му се обадих: Коста, честито, приет си!  Очаквах да подскочи от радост. Нищо такова. Попита ме в коя секция. Отвръщам: драматургия. Тогава той тегли една яка псувня. Не схванах защо. Намирам  го вкъщи сам с бутилка гроздова ракия и малко сиренце за мезе. Бесен: „Аз поет ли съм или драматург – попита ме. Щеше да се пръсне от обида. В киното започнах по принуда, заради прехраната. А за което съм роден, според СБП, там ме няма, не съществувам, никой съм. Така ли?“ Поетите не са го искали при себе си.

 -Животът му е бил ад, как  понасяше всичко това?

Константин Павлов – Портрет от Светлин Русев

– Най-голямата самообида за него бе да покаже слабост, ненавиждаше хленченето. Много пъти аз, хлапето, съм му давал пари назаем, за да преживеят  до заплатата. А като вземеше хонорар, връщаше борчовете и черпеше като отвързан. Беше щедър, божествен бохем, безсребърник, не го дърпаше никакъв лукс, но имаше луксозно поведение. През годините най-често Валери Петров му даваше пари. Светлин Русев му съдейства да излязат последните му книги, хората да го видят. Посвети му цяла огромна изложба на „Шипка“ 6. Кълнеше се в него като в Господ.

– Какво стана след  10 ноември 1989 година и промените?

– Поетесата Малина Томова го предложи за главен редактор на новия „Литературен вестник”. Той беше към СДС, но част от демократите в Координационния съвет не се съгласиха. Явно го имаха го за неуправляем и се уплашиха от легендарното му име, от мащаба, от калибъра на таланта му. Това още повече го оскърби. Почнаха да съкращават хора в киното и той пак остана без работа. За известно време го взе в „Летописи” Тончо Жечев. Пиесата  му „Персифедрон”, която Коко Азарян постави в  Театъра на въоръжените сили, не се хареса. От „Отворено общество” отказаха на дъщеря му  200 долара за пътни, за да участва  в изложба в чужбина.  На всички дадоха,  на нея – не.  Тогава го удари първият инсулт. После вторият и третият. Получи парализа на дясната ръка и крака. Лекарите бяха объркани: Мозъкът на тоя човек е пробит, а продължава  умствената си дейност и е жив! Пишеше отново, но вече с лявата ръка. Не можеше да говори, но паметта му бе зверска.

–  Защо и демократите, които уж са за  свободното слово, са се отнесли така са него?

– Свободното слово е ценно за свободните хора, а не за робските души.  За иносказателния стил на Коста да не говорим, тълпата и сега няма да го зацепи. Но точно тогава, най-неочаквано, го откриха в чужбина. Театроведката Наташа Колевска лансира негова пиеса в Германия. В Младежкия театър на Лайпциг направиха гениалната постановка на „Персифедрон”.  След нея и на „Бунт в неделя“.  С тях обиколиха Германия, Австрия и Швейцария, при това с грандиозен успех. Поканиха го да им  гостува, обсипаха го с внимание, преклонение, любов, дариха му електронна техника, каквато у нас малцина имаха. При поредното тотално безпаричие, германските марки от тези постановки се оказаха  спасение, кърпене на бита, бинт за новите огнестрелни рани нанесени от приятелския огън на демократите.

– Твърдите, че Коста е гений, но днес младите не го знаят…

– Няма и да го знаят,  защото народът изпростя, интересува се от чалга и псевдогерои. Няма го онзи литературен вкус, който  съществуваше в част от елита на обществото тогава. Днес младите  поети не оценяват неговото  творчество. Защото са или инфантилни, или страхливи, или демодирани като мислене. А Коста е модерен поет. За всички времена и епохи. Той казваше: „Преди не ме разбираха, но ме тълкуваха. Сега ме тълкуват,  без да ме разбират“. Критиката не се занимава с него.

–  Той имаше ли  се за  на гений, както вие го определяте?

– Беше  скромен и притеснителен. Знаеше цената си, знаеше, че превъзхожда по талант повечето от своите връстници и съвременници. Не беше мегаломан, нито високомерен маниак. Когато го ядосваха, скачаше.  Пишеше: „Аз съм секретар на Бога”, макар че не вярваше в Господ, защото бе отвратен от най-великото му творение –  човека.

– Защо днес  не се раждат такива поети ?

– Защото не ги заслужаваме. Коста е рожба на мирозданието, той е изпреварил времето си, ужасен ученик, който не признава никой от учителите си, защото знае и може повече от тях. Той не прилича на никого във вселената на поезията, той диша друг вид поезия, която ние, тук, неговите едно- и етно- езичници, не успяхме и не успяваме да осъзнаем.

Исак Гозес

 

Емблематично за К. Павлов е библейско-митологичното стихотворение „Интервю в утробата на кита“.

– Къде беше –

питат ме –

повече от три десетилетия?

 

– Бях в утробата на Кита.

Всички виждате,

нарочно питате.

 

– Как прекара –

питат ме –

три десетилетия в търбуха му?

 

– И това го знаете –

комар играх

с оня комарджия… Йон библейския.

 

– Ама Йон излезе –

викат ми, –

теб защо те няма –

питат ме.

 

– Йон излезе –

господ го откупи,

а за мене дявола не даде пукнат грош.

 

– Страшно ли ти беше –

питат ме –

толкова десетилетия?

 

– Страшно беше,

скучно стана –

пушех и мълчах,

мълчах и пушех…

 

– А сега какво ще правиш –

Питат ме –

Следващото тридесетилетие?

 

– Аз ли?

Аз не знам,

но знам, че Кита

фасове ще плюе

три десетилетия

и ще замърсява океанската среда.

 

НЕБРЕЖНИЯТ АНГЕЛ

На Георги Борисов

Хеопсови пирамиди.

Китайски стобори.

Вавилонски строежи.

Световни войни.

(Кръв.

Скелети.

Гримаси.

Вой.)

Потно безсмъртие!

Кървава слава!

Светци канибали!

Озъбени идоли!

А Небрежният ангел?

Минал.

Драснал с копито.

И оставил вовеки следа.