СЕГА СТАНКА ПЕНЧЕВА МОЖЕ БИ СИ ПОЧИВА СРЕД ЯБЪЛКОВИ ГРАДИНИ, С ЛЮБИМОТО ДАКЕЛЧЕ В СКУТА

Автор: Петя АЛЕКСАНДРОВА

Tя не успя да навърши 85 години. И както обикновено се случва, не мога да повярвам, че никога повече няма да видя онази светла нейна стая, в която сме прекарвали толкова часове заедно – погледите ни все бягаха навън, към вратата на терасата и самата тераса, гъсто и пищно населена с цветя, чиято зеленина, свежест и аромати проникваха и вътре. „Моята градинка“, така наричаше Станка тази тераска, която в последните години й заместваше и пътуванията, и срещите, и разходките… Тази зима, през седмица-две прескачах да я видя и винаги ми ставаше мило, като отворех вратата на асансьора и видех, че тя вече е отключила и ме чака, облечена по домашному, но винаги спретнато, красиво, в добре съчетани цветове. Слисвах се и от друго – заварвах масата вече сложена, а във фурната неизменно се зачервяваха и ухаеха банички, пъхнати вътре явно преди броени минути, за да са топли при пристигането ми. А вече ходеше трудно с патериците, бавно и мъчително ставаше и сядаше на стола, не издържаше дълго ни права, ни седнала. Неловко ми беше дори да я гледам какви маневри прави с нозете си, за да отвори вратата на кухничката или на хладилника. И въпреки това, настояваше сама да сервира чая (не забравяше да отбележи: „Бригита (Йосифова) ми го донесе, нали е много хубав?“), в едната ръка – патерицата, в другата – кипящия чайник… Веднъж почти се обиди от въпроса ми: „Ама всичко това сама ли го приготви?“. По стар обичай, винаги носех дребни неща – домашен кекс, книга, банани, сливенска домашно направена тархана… За другото благодареше с усмивка, но на книгата се нахвърляше веднага.

До края не загуби интереса си към новите книги. И не пропускаше после да се обади по телефона, за да „свери“ впечатленията си. Слуховият апарат явно не беше много добър, диалогът се накъсваше и губеше, въпреки че говорех високо и бавно, както ме беше помолила. Но за нея беше важно тя да се изприказва, имаше нужда да отлее някъде съда, който при нея преливаше от нови и свежи емоции. Миналата година й дадох да прочете два от романите на Елиф Шафак. Харесаха й: „Толкова нови неща научих, не съм знаела нищо за суфизма, за дервишите, за персийския поет Руми…“.  Сякаш беше младо момиче, което тепърва опознава света и всичко я влече, всичко я прави нетърпелива и любопитна. Заварих я веднъж пред купчинка стихосбирки на млади поетеси, донесени от някой. Поощри ме да ги взема, да ги прочета, на другия път припряно ме запита, едва ли не от вратата: „Какво мислиш за X., нали е много талантлива? Ама поантите нещо не й се удават…“.  По страниците на стихосбирките видях, че е шарил нейният молив – възклицателни, подчертавания, тук-там думички отстрани… Никога не забрави, че е била редактор, и то какъв редактор! Това май не се забравя…

Чувството за отговорност у нея беше живо и будно, дори когато не се налагаше. Миналата година Регионалната библиотека в Разград за пореден път обяви поетичния си конкурс за българката. Тя е била първият носител на тази награда преди години, сега й предложиха да е председател. Обещах, че ще се нагърбя с „черната работа“ – ще се срещна с човека, който ще донесе творбите на участниците, ще изпрочета и пресея купчината, за да й дам само това, което си заслужава да обсъждаме. Работата ми със Станка в това жури ми припомни времето, когато правихме анкетната книга ЗА НЕЯ от поредицата писателски книги-анкети на БАН. И тогава, както сега, тя беше прецизна, педантична, акуратна до изтощение. Държеше всяка дума да мине през нейните очи, отново и отново да види, да помисли, да прецени… По няколко пъти четеше и преписваше сама на пишещата си машинка отделните части на анкетата (а това беше моя работа!), като всеки път задраскваше някакво име или някакъв любопитен пасаж, който можеше да се изтълкува превратно. Защото… не искаше никого да обиди, дори когато не е вече между живите. Тогава това й поведение ме дразнеше, кипнах и се сдърпахме, стори ми се, че като отнема някои дребни „пикантерии“, тя предопределя неуспеха на книгата. Не можех да я разбера – от чие мнение се пази, на тези години, защо е така предпазлива, защо не ми разкаже за някои свои лични преживявания, за любовите в живота си, например… Исках да зная и за Любен Дилов баща, и за онзи от Ловеч стар неин приятел, и за човека от висшия партиен ешaлон, който я беше наранил дълбоко… Та тя дори за Климент Цачев едва пророни няколко реда в тази анкета, почти не споменава вторият си съпруг Георги Бурмов… Сега вече знам колко наивна съм била да искам такова нещо от нея – тя беше (и продължава да бъде!) най-любовната поетеса на България, но то е друго. Сякаш бяха двама души в една кожа. Поетът у нея беше използвал всеки детайл, всеки факт от тези интимни истории, без да се притеснява от нищо, за да ги претвори в прекрасни стихотворения, но жената у нея си оставаше (в това отношение!) провинциалното свенливо и добре възпитано момиче, което се боеше от клюки и одумки. Онази чувствителна студентка, която се разплакала, защото някой от компанията вметнал жлъчна забележка, че навярно знае ЧОРБАДЖИЙСКИ народни песни.

Всеки, който е правил с нея интервю, се е „напатил“ – тя не само държеше всяка нейна дума да е употребена точно така, както е казана, нещо повече – тя държеше да види окончателния текст. Никакви добавки от автора, никакви коментарии или преиначени думи… В разградския конкурс аз отделих „плявата от зърното“, уж да я улесня, но в процеса на работата ни открих, че и тя, скришом от мене, е преровила същата тази купчина, лист по лист – да е сигурна, че не сме пропуснали някого, дето заслужава. Относно един автор имахме леко разминаване, в крайна сметка тя отстъпи и той беше награден, но видях какви усилия й струваше това, как едва го преглътна. Дори ме предупреди: „Аз ще му се обадя след награждаването, за да му кажа, че имах друго мнение…“. Не му се обади, обаче, с годините беше станала по-мека, само това беше промяната у нея. Иначе всичко друго си беше по старому – бързина на мисълта, съобразителност, деликатност, разяждащо я самоизискване за справедливост, разраснало се като второ сърце или трети бъбрек!, усещане за лично достойнство. „Нямам ни меча, ни лъвска сила… Една гордост само си имам“ и „Колкото по ми е зле, по съм весела…“ , беше казала в любимото ми стихотворение „Лисичка“. Само тя си знае какво беше й струвало – през целия й дълъг живот – отстояването на тази гордост.

В края на миналата есен, срещу Коледа, в един наш разговор стана дума за агенцията по авторско право, попитах я дали си е проверила има ли пари за вземане оттам. Отговори ми разсеяно: от много години не се е обаждала, няма им телефоните, няма защо да се обажда, няма да има нищо. Аз не мирясах, обадих се от къщи вместо нея в две такива агенции и отговорът ме накара да подскоча, беше се натрупала една нелоша сума. Информирах Радина за това. Станка ми се обади:“ Сега вече няма защо да се тревожа, лекарствата ми са осигурени до края на живота ми.“ Сигурно преувеличаваше, но нали така правят поетите. (Както беше казала веднъж, с доволна усмивка: „Мене Джери ме храни напоследък…“ – имаше предвид детската си книга „Мили бате…“, с главен герой любимото й куче Джери, която претърпя няколко издания и явно се продаваше добре. След още няколко дни, Радина ме покани да се видим и неочаквано извади от чантата си мъничко пакетче от… дядо Коледа. Вътре имаше красив медальон от кехлибар в сребърен обков, сложен в червено „коледно“ чорапче и придружен с картичка, в която, с познатия ми почерк, имаше написани няколко простички, но затрогващи думи. Не можех да не си го помисля: никога не е оставала някому длъжна, не е пропускала да възнагради някого за жеста, нейната морална система беше по старомодному безукорна. Лоялността й към хората, които я подкрепят и обичат – „желязна“. Когато преди време от издателство „Хермес“ ме помолиха да я попитам дали ще се съгласи да издадат „Мили бате“ при тях, за да попълнят поредицата си „Златно перо“, знаех предварително, че няма да стане – Божана Апостолова издаваше и преиздаваше тази книжка, влязла вече в христоматиите на децата. И наистина, Станка отказа категорично, макар и вежливо: „Не мога да причиня това на Жана („Жанет 45″), толкова много направи за мен.“ От „Хермес“ обещаваха добър хонорар, изплатен веднага. Знаех, че в момента се налагаше Радинка да потърси жена, която да се грижи за нея постоянно, да живее у тях – една много скъпа услуга в днешно време. Но и хонорарът не я поблазни, два пъти я питах през няколко дни – отговорът беше същият.

Не се оплакваше, не споменаваше нито дума за постоянните си болки, за безсънието, съвсем информативно и без озлобление ми разказа как едни млади лекари са й сбъркали – от небрежност и липса на отговорност – лекарствата, което доведе до огромен кръвоизлив. И след кръвоизлива вече не беше същата, не можа да се оправи напълно. Имаше си и други болчици, които бяха по-големи от физическите, и за които само се досещах – и аз, и другите. Радина, която имаше здравословни проблеми, внукът й  Мишо, който според нея, поради дългото си отсъствие от България, някак нямал семейни навици и рядко се обаждал, семейството на брат й, с което бяха се отчуждили отдавна, къщата във Воденичане, обитавана и разсипана от цигани… Простичко и естествено, между другото, на няколко пъти отрони пред мен: „Не искам да дочаквам тази зима…. Не трябваше изобщо да правя тази операция (сърдечната!), беше грешка това протакане, трябваше да си отида още тогава.“ После разбрах, че го е казала и на Надя Попова, и на Валентина Радинска. Никога не пропускаше да се похвали: „Колко хубаво ме гледа Радинка, много добра дъщеря имам.“, но според мене съзнаваше каква тревога и притеснение е възрастният болен човек вкъщи и не искаше да бъде повече никому в тежест.

Ден преди погребението й ми се обади внука й Мишо, за да ми съобщи къде ще е опелото. Каза ми: Баба му била направила списък на хората, с телефоните им… Веднага си я представих как е седнала пред масата, може би в хола, срещу онази огромна саксия със здравеца – толкова красив здравец не съм виждала, като сресана на една страна момичешка буйна коса… Седи на фотьойла, все още красива, с тези присвити зелени очи и високи скули, почти без бръчки… и пише този списък, преравяйки тефтерите си. Как оставя заръки – какво да й облекат, да й обуят, в коя църква да бъде положена… Дори и в тези последни дреболии не искаше нещата да й се изплъзнат от контрол, не искаше да затруднява излишно близките си. Аз друг такъв човек на реда не знам.

Нейното поколение навярно беше измислило поговорката „Залудо работи, залудо не стой.“ До последно кроеше планове за нова книга. Свят ми се завива, като си помисля колко много страници стихове и проза написа тя в последните години, в това почти непоносимо състояние на болки, трудна подвижност, сърдечни кризи. Толкова страници текст са минали пред отслабналите й очи! В първия ден, в който се надигна, след дълго залежаване, десетина дни преди края, написа последното си стихотворение, в което правеше поредното си горчиво откритие: човек умира не когато сърцето му спре, а когато престане да обича, защото смъртта е такова нещо – НЕОБИЧАНЕ. Дали е така? Надявам се някога да ми го каже. А дотогава ще я сънувам – как ме посреща усмихната на прага, още преди да е спрял асансьора, с какво удоволствие ме подканя да ида да разгледам саксиите с цветята й на балкона, как някак стеснително ми подава през масата листата с написаните си на ръка стихотворения – не защото иска да се похвали, а защото трябва да ги прати до редакцията на „Труд“ или на „Съвременник“, и малко се бои „да не се изложа…“. Така и не ми повярва докрай, когато й казвах, че с нейните стихове, с песните по нейни стихове, влюбените се обясняват и поздравяват в Интернет, често пъти без дори да й споменават името… Че личните сайтове на много млади хора са пълни с нейните най-нежни стихотворения, които явно нямат остаряване, които се харесват, помнят, хващат те за гърлото… или за сърцето…

Петя  АЛЕКСАНДРОВА