- Магът на 78 – „Преди да се появи ковида, на всеки 18-ти ноември правех спектакъл“
На 18 ноември Антраник Шаварш Арабаджиян ще навърши 78 години. За мнозина това име не говори нищо. Достатъчно е обаче към него да добавим псевдонима Астор, за да установим, че едва ли има българин, който да не го знае.
Арменците открай време са кръщавали първородните си синове Антраник. Артистичното прозвище Астор няма нищо общо с традициите. То е плод на случайността и на популярните на времето ножчета за бръснене със същото име.
Въобще магът обожава случайността и признава, че много от успехите си дължи на нея. Естествено обаче, нищо не е ставало и без неговите усилия. Счита себе си за непоправим работохолик. Изнасял е по четири представления на ден и то в различни градове. Дори приятели на шега са му подхвърляли: „Асторе, водата спира, ти – не.“ Наградата от тази убийствена надпревара със себе си е огромната любов на публиката, на която е посветил 57 години от живота си.
– Господин Астор, близо шест десетилетия сте на сцената. От всички земни континенти не сте играли само в Антарктида. Кой е на големия ви успех, върхът на кариерата ви, според вашата собствена класация?
– „Оскарът“ на Американската академия за магически изкуство. Тогава заложих апартамента и всичките си спестявания, за да мога да пътувам, въпреки че нямах никакви шансове да спечеля. Моят приятел Ончо беше бесен: „Ти си луд, да похарчиш толкова пари за една предваритело изгубена кауза. Отвърнах му : „Да , но ако спечеля? – Така и стана. Аз знаех, че това, което правя, е хубаво. Тогава се възхитих на американците. Аз му взимам наградата от ръцете, а той ми казва: „Господин Астор, вашето шоу беше най хубаво. Вие заслужавахте победата.“
– А какво ви казаха българите?
– Че съм купил статуетката от пазара. Това страшно много ме огорчи. Тук силният ми противник беше Орфи. Той имаше най-много световни награди от всички нас. Беше ми сериозна конкуренция. Но беше мъжкар. Уважаваше ме, признаваше моя успех. Виждаше, че ставам, че ме търсят.
– В крайна сметка отивате в САЩ, печелите, но парите са изхарчени без никаква възвръщаемост?
– Така е, но благодарение на победата в конкурса, получих договор за Америка. А великият Ланс Бъртън, най-добрият маг на стария континент, ме представи на сцената в Лас Вегас с думите: „Уважаеми дами и господа, мистър Астор, който отне “Оскара“ от американците и за първи път ще го отнесе в Европа!“
– В кои от тези 78 години на тази земя сте се чувствал най-щастлив?
– Има няколко неща, които ще си спомням с особена радост. Едно от тях е, че аз, шуменчето, успях да покажа шоуто си в единствения в света Магичен замък. Той се намира в Холивуд. На първия ред беше седнал великият маг Дай Вернон. Професорът, тогава беше „само“ на 104 години. Отидох да му благодаря, че ме е почел с присъствието си, а той каза: „Осемдесет години съм на професионалната сцена, но по-магично излъчване не съм срещал.“
– Често споменавате думите на вашия американски продуцент Сами Кинг: „Човек трябва да има една мечта, за да я осъществи.“ Вие осъществихте ли мечтата си?
– Аз мечтаех за Лас Вегас. Когато отидох там, срещнах се с продуцента Санди Добрич, внук на единствения в света сеньор на цирковото изкуство Лазар Добрич. Той ми каза направо: „Да започнеш да работиш тук е много трудно.“ С други думи, вероятността е почти никаква. Но се случи така, че още същата вечер ме поканиха да покажа шоуто си, а ми предложиха договор още от другия ден. При това на много специално място, в Лафлин, вторият по-големина град в щата Невада. Там е пълно с казина. Дори на гарата има автомати. Всичко е хазарт. Започнах в един от най-големите комплекси. В град Елко пък, където се произвежда най-много злато, шефът на хотела ме гледаше малко с недоверие, но след като ме прислуша, каза: „Какво стана, ти се оказа по-добър от останалите.“ Приятно е да чуеш такива думи. Останах там цели три месеца, въпреки че другите артисти се сменяха на четири седмици.
– Когато разказвате всички това, не ви ли става тъжно заради факта, че то никога повече няма да се повтори?
– Тъжно ми е за друго – заради ситуацията днес, породена от пандемията. Вече две години не работя.
– А искате ли? Не ви ли тежат годините?
– Сега да ми кажат: Тръгвай, за една седмица ще съм готов с програмата си. Преди пандемията пътувах с една група, обиколихме доста градове. Един голям музикант – Ангел Заберски-младши, осигуряваше на пиано музикален фон за шоуто ми. И това, което забелязах с изненада, беше, че той спира да свири, за да ме гледа. И то почти всяка вечер.
– Дотук говорите повече за Америка, но и тук публиката много ви обича. Как се печели тази любов?
– Вярно е – и в родината си постихнах това, което исках. Публиката ме хареса веднага. Но за да я спечелиш, трябва да правиш неща, разбираме за нея. Да си упорит и да не се спираш пред нищо. Най-великият организатор на концерти у нас се казваше Иван Алексиев. Той бе толкова голям, че успя да доведе през онези години прочутото ревю „Париж върху лед“. Всеки артист искаше да бъде при него. Та спирам го веднъж и го моля да ме види и вземе в програмата си. Той отвърна: „Не, бе, мойто момче, аз работя само с добри артисти.“ Сопнах му се: „Ще съжалявате за тези си думи!“ След три години вече бях най-скъпоплатения артист в шоуто му и той ме хвалеше: „Асторе, ти ми показа какво е магията!“
– Не криете, че провидението често ви е помагало.
–
Признавам, имал съм късмет, защото не може да отидеш в Лас Вегас и точно тогава да им трябва такъв като теб. Но, за да ти помогне провидението, трябва и ти да си готов да го посрещнеш. На фестивала в Америка например, номерът ми продължаваше шест минути. На края на втората, усещам, че публиката не ме гледа. Казах си, Ончо ще излезе прав, напразно съм изхарчил парите си. Дадох си сметка, че нещо трябва да направя. Веднага! На първия ред седеше великият маг, ученик на Худини, Амейзинг Ранди. Около него се бяха струпали млади колеги. Вниманието на публиката беше насочено към него. Тогава от един накъсан вестник извадих чаша с шампанско и я поднесох на Ранди. Той стана прав и започна да ръкопляска. Чух шушукане: „Ранди му стана прав!“ Тази хрумка обърна нещата и взех наградата.
– Липсва ли ви сцената?
– Много ми липсва. Преди да се появи ковида, на всеки 18-ти ноември правех спектакъл. На последния беше президента Радев. Дори стана на крака да ме аплодира. Сега замислям шоу, в което ще използвам само дребни реквизити. С тях се работи по- трудно, но номерата са по-ефектни. Въобще, доволен съм за всичко което ми се е случило до днес, с изключение на тази отвратителна пандемия. Надявам се, че това зло, което сполетя целия свят, скоро ще свърши и отново ще мога да радвам публиката си.
Исак ГОЗЕС
Споделете в социалните мрежи
Редактор: Щилияна Василева
Журналист, автор, редактор, пиар. Хуманитарни занимания със словото. Не си правя илюзии, че Словото днес е на особена почит. Но зная също, че то е в началото на всички човешки неща, което ми дава надежда, че има смисъл и най-малкото добро дело в негова чест.

















