ИНТЕРЕСНИ ФАКТИ ОТ ДНЕВНИЦИТЕ НА ГЕОРГИ ДЖАГАРОВ

• Двама недолюбващи се поети пишат химна на Република България

Автор: Исак ГОЗЕС

Излезе книгата „Поетът и НЕпоетът“, посветена на творчеството и живота на Георги Джагаров. Солидният том е под съставителството на неговата съпруга Цвета и съдържа поезия, интервюта, дневници, статии.

В минала публикация разказахме за отношенията на  Джагаров с Тодор Живков, за приятелството му с Пеньо Пенев и ролята му в скандалния от миналото „Случай Солженицин“.

Интересните факти от житието на автора на стиха „Земя като една човешка длан“  ни карат да продължим:

ПРОКУРОРЪТ-ТРИУМФА НА ДРАМАТУРГА

Сн.: „Прокурорът“ в Сливенския драматичен театър, с Венелин Пехливанов и Иван Раев. Сезон 1963/1964 г.

През лятото на 1964 година в София се провежда третият национален преглед на българската драма и театър. Сливенци представят „Прокурорът“ от Георги Джагаров с режисьор Енчо Халачев. Едва ли някой от създателите на спектакъла обаче е очаквал  възторга, с който се посреща той. След падането на завесата авторът е обсипан с поздравления дотам, че той не може да осъзнае какво се случва. Тодор Живков е хладен, прави  бележки, които настоява  да се вземат под внимание.

И докато публиката, спечелена от смелостта, с която авторът    критикува деформациите и демагогията в тогавашната властова система,  аплодира мощно,  Държавна сигурност скърца със зъби и наблюдава представленията в различните театри под лупа.  По нейно настояване, постановки една след друга  внезапно се свалят. Министерството на културата на Съюза на Съветските Социалистически  Републики решава  да не допусне представяне  на пиесата  в Москва.

И тогава, най-неочаквано, противниците на „Прокурорът“  получават звучен шамар от Острова. През есента на 1967 година  пиесата има премиера в „Хемпстед Тиътър клуб“ в Лондон.  Това е първият български пробив на британска сцена. Сред публиката, съвсем не случайно, има, освен режисьори, още партийни лидери и  високопоставени служители на Държавна сигурност.

Преводачът лорд Чарз Пърси Стоу раздава на зрителите  листовки, на които е написал:

„Прокурорът“ на Джагаров е най-откритата атака на писател от Източна Европа срещу сталинизма досега.“ Но  добавя, че авторът  не е против социализма, а против неговите деформации.

Скоро след това  пиесата се играе в Пражкия камерен театър – една от най-сполучливите постановки, според драматурга. Швеция купува правата, Париж също се готви да я поставя.

В Лондон  издават „Прокурорът“  на книга. Една бележка в архива на писателя подсказва, че ДС приема това твърде враждебно. Корицата е мрачна.  Лорд Сноу вижда в нея връзка с чехословашките събития от 1968 година. Това е отбелязано в бележка от неизвестен  автор, намерена  в архива на писателя.

През август 1987  Джагаров пише в дневника си:

Филмът „Прокурорът“ / режисьор Любомир Шарланджиев, в главната роля Георги Георгиев-Гец – б.а. /  беше задържан по време на пражката пролет. Оттогава колко години изминаха, но филмът не излиза бял свят. Той  е бил гледан в ръководството  МВР и ДС и всички били възмутени, а един по-възмутен от другите, който минава за писател, казал, че му идва да извади пистолет и да стреля.

Горчивите откровения в дневника на Джагаров продължават:

„ Любчо Шарланджиев / съпруг на Невена Коканова – б. а. /тежко преживява съдбата на творението си и не може да ми повярва, че аз, който заемам такъв важен пост в държавата, не мога да направя нищо. Не знам какво да му  обяснявам. Обидата е за двама ни. Пием по цели нощи, лекуваме рани.

ХИМНЪТ

От 1886 до 1946 година националният химн на България е песента „Шуми Марица“. Автор на текста е Никола Живков, а музиката е заимствана от немски мелодии. През 1912 година Вазов написва нов текст по същата музика. Социализмът го отрича и тогава се появява „ Българийо, мила земя на герои“. Той почти копира по звучене и текст химна на СССР. Автори на музиката са композиторите Георги Димитров, Георги Златев-Черкин, Светослав Обретенов,  а на текста – маститите поети Никола Фурнаджиев, Младен Исаев, Елисавета Багряна…

И от тук нататък, нека се заровим пак в дневника на поета и прочетем това, което му е казал Тодор Живков:

„Химнът, Джагаров. Не харесваш нашия химн. Събираш разни компании и говориш против. Защо така бе, момче? „

Отговорът на „момчето“ е категоричен: Да си изберем за химн една от нашите патриотични песни. Например „Мила родино“ .

Живков харесва предложението, Политбюро на БКП го гласува, а за автори на новия осъвременен текст са определени двама души, които не се понасят и са във вечни дразги: Джагаров и Димитър Методиев. Първият ги кани на помирителен обяд и след него заповядва  на шефа на УБО генерал Гръбчев: „Сега тези двамата поети ще ги арестуваш тук, ще им осигуриш стаи, моливи, хартия, ядене и пиене, ако трябва и к….и-пфу!-музи, музи… И няма да ги пускаш, докато не напишат новия химн.“

Когато е редил думите на  „Мила родино“, авторът Цветан Радославов едва ли е предполагал, че в България ще се строи социализъм  и че ще  вървим в победен ход рамо до рамо със   СССР. Затова Живков изрично нарежда в текста на новия химн да  задължително да присъстват  Партията и Москва.  И… поне така твърди Джагаров, против волята му,  Методиев ги вкарва в един от куплетите. Музикалната преработка на „Мила родино“ е извършена от Филип Кутев и Александър Райчев.

В края на август 1964 година, в един малък салон на двореца „Враня“, хористи изпълняват за първи път новия химн на НРБ.  Той звучи и днес по всеки тържествен повод. Разбира се, стиховете за Партията и Москва отдавна ги няма.

РАЗДЯЛАТА С БКП

Дни след 10 ноември 1989 година, Георги Джагаров, пръв сред съпартийците си, напуска БКП и се обявява за независим депутат. За обществеността и хората, които го познават, това е шок. Комунистите веднага му лепват клеймото „ренегат“ и „предател“, а демократите отричат всичко, което е създал.

Джагаров отговаря на упреците във вестник „Литературен фронт“, на 18 януари 1990 година. От написаното се разбира, че той не е съгласен с някои от ръководителите на Комунистическата партия, които и след 1990 година, проявявайки своето властолюбие, си служат със стила и методите на тоталитарната държава. Някои от тях той  назовава и по имена. Напускането  на партийните редици поетът обяснява с дълго обмисляното си желание да се освободи от партийния диктат, станал основен в ръководството на Партията. Това  обезмисляло по-нататъшното му членуване в нея.

Но кой ли ще иска да чуе и разбере нечия съкровена изповед в онова размирно време? Бохемската  му маса, на която  всеки мечтаеше да седне, изведнаж опустява. Няма ги угодническите усмивки, хвалбите, клетвите във вярност. Няма я властта му и почти всички изчезват с нея. Но има и такива, които  остават.  И които не престават да бъдат приятели на  Джагаров, въпреки че той вече не е божество.

„Познах истинският Георги Джагаров, когато срязаха стремето  на белия му Вихрогон“, пише приятелят му Величко Хинов.

„Видимо бохем и душа на шумните компании „на чашка“, ПОЕТЪТ бе всъщност един тъжен човек. С преливащо в душата му елегично настроение, което обаче не го водеше до примирение. Той се бунтуваше, страдайки от съкровени надежди и очаквания!“ Това пък пише вярната докрай съпруга и опора на поета – Цвета Джагарова. И добавя:

„ПОЕТЪТ не измени нито за миг на своята същност – да более за съдбата на България.“

И като че ли само един стих  е достътъчен, за  да се потвърдят нейните думи:

„Земя като една човешка длан…,

Но по-голяма ти не си ми нужна…“

                                                                                                                      Исак ГОЗЕС