ОТЛИЧНО ЗА БЕРНАРДА АЛБА

• Аплаузи в чест на истината на сцената на Сливенския театър

Прекрасно първо представление на „Дома на Бернарда Алба“! Препълнен салон. Възторжена публика. Развълнувани зрители. Бурни възгласи на одобрение с викове „Браво“ на финала – това без преувеличение беше кулминацията на успеха и отлично свършената работа.

Феноменът на театралния празник понякога е трудно обясним, защото се води от подсъзнателни, но винаги безпогрешни усещания. В случая със сливенската „Бернарда Алба“, беше породен по няколко линии. В началото – от шедьовъра на Лорка. След това – от невероятно силната и смислена режисура на Петър Денчев, която от една страна гротескно, от друга – дълбоко и целенасочено, доказва пагубната сила на гнетящата хората, семействата и обществата тирания.

От пушката, която стои на сцената от началото на спектакъла до разтърсващия финал със самоубийството на най-малката дъщеря Адела, осем прекрасни актриси от различни поколения дефилират на сцената. Осем жени с кое от кое по-добро сценично поведение – от суровата Бернарда Алба до лукавата Понсия, слугинята, единствено силната в къщата, защото е свободна от предразсъдъците на нейните обитатели. И между тях витае образът на причината за раздора – Пепе ел Романо, който не се появява физически, но присъства в споровете, ревностите, любовта, действията на всяка от сестрите. В енергията на младостта и талантливото пресъздаване на образите на всяка от петте сестри, жадуващи любов и свобода, прозира актьорското майсторство на дебютантките от класа на проф. Здравко Митков!

Чудесни танцови моменти илюстрират символично и завладяващо битието в дома на суровата майка Бернарда, която, с презумпция за непорочност, държи в подчинение пет романтични и мечтателни същества. Друг силен момент – испанската песенна балада, изпълнена ефектно и акапелно в празнотата на нескончаемата мъка. Накрая – неизбежната трагедия в дома – печален затвор за душите.

Черно-бялата символика на демоничния патриархален ред, приглушеното осветление, пресъздаващо безизходната атмосфера, жегата – метафора на бушуващи страсти, чудесната – хем обрана и в тон със замисъла, хем мечтателна за нежните души сценография… всичко на сцената дава импулси на възхищението и аплаузите, с които публиката възнагради творческия екип на представлението в деня на  неговото раждане.

Няма да изброявам имената на всички „виновници“ за сътворяването на това силно драматично театрално произведение, защото те като един са вложили труд, усилия и талант за изграждането на неговия ярък цялостен образ. Няма да споменавам имената и на единиците дежурни мърморковци и „специалисти по театър“ със спорни компетенции, които, дори отсъстващи на представлението, тиражират, макар и солово, съмнителни коментари. Важното е, че на финала зрителят остава като вкаменен от силното внушение. А може би спазва призива на Бернарда да мълчи, за да имитира общественото целомъдрие. Но истината се изля на сцената като страховито предупреждение. Аплаузите бяха в нейна чест.

Щилияна ВАСИЛЕВА