ЩРИХИ КЪМ ПОРТРЕТА НА АПОСТОЛА СТОИЛ ВОЙВОДА

• 150 години Априлско въстание. „ И ‘се като рой подир знамето да пристъпвате!“ – заръчва на четниците си след клетвата на Куш бунар

След клетвата на четата при Куш бунар, изправен до знамето пред всички, Стоил войвода бащински „заръча” на своите четници: „Момчета! От вас мнозина не са ходили на бой и не знаят да се пазят. Сега слушайте! Като видите, че наближава потеря или други, ако има напреде ви дърво, камък, долче или могила, свийте са да са не виждате и от там вземайте на прицел и хвъргайте /стреляйте- б.а./.., и пак припълзявайте, и пак мерете, и хич да не се страхувате, че чиляк колкото по го е страх, по се забравя и се забърква. Ако чуете глас да казва „Удряйте”, всички там тичайте и удрете!… Пушка напразно да не хвъргате, а като вземете на кез /мерник/ добре, което мерите, тогаз хвъргайте! Ако някой падне или се рани, да не се уплашвате, нито окото ви да мигне!…Болежката колкото не я окайваш, тогаз по не боли. Глас да не се чува да викате на другарите си, ами като вълци да душите дирята и не се разделяйте, и не се загубвайте! Се като рой подир знамето да пристъпвате!   /1/

И тези неопитни синове на своето бунтовно време потеглят към Голготата си – за свободата на България, съумели да  превърнат покрусата от погрома от есента на 1875 г.  в убеденост и ярост на въстаниците от април 1876 г. и по-късно, през Освободителната руско-турска война.  Затова отново  се връщаме на необятната тема: „хайдутинът – войвода и бунтовник“, на недовършеното  и неизказаното за мисията на някои от Апостолите във възходящите степени на националната ни революция. Това предполага задълбочени проучвания, свързани с идейните и човешки стремежи и трансформации във възгледите на водачите и поколението доосвобожденски деятели. Защото в основата на тяхната саможертва стои не декларативно посвещение на „святата идея”, а невероятните им усилия тя да се приближи до реални измерения.

В този смисъл, намираме за особена, различна като присъствие, личността на един от Апостолите на Втори Сливенски революционен окръг от 1876 г. – Стоил Иванов Вучков. Българската историопис най-често само споменава неговото име  сред поредицата дейци на Априлското въстание, при това вниманието е насочено преди всичко върху разгрома на „сливенската чета” и неуспеха на въстанието в “Сливенското окружие”.  На национална научна конференция „Апостолите на Априлското въстание”, проведена в Панагюрище, 13 април 2006 г. и посветена на 130 години от Април 1876, беше представено началото на едно проучване, свързано с този сливенски апостол.

В контекста на посочената многообхватна тема, се опитваме да представим по-прецизно някои проблеми, свързани с името на  Стоил войвода. Преди всичко считаме, че е неточно той да се определя единствено в категорията „четоводец”, без да се отчитат поредицата от предхождащи  конкретния  историческият момент обстоятелства – пролетта на 1876 г. В съвсем в други измерения се поставя и въпросът за изискванията към определените войводи тогава – твърде различни от общоизвестните представи: според плановете, те трябва да поведат не просто чети, а да организират частите на въстаническата армия, да направят предварителна организационна и военно-техническа подготовка в особено утежнени обстоятелства /пролетта след Старозагорското въстание 1875 г.-  б.м.М.К./. Отделен е въпросът за специфичните и напрегнати отношения сред дейците на сливенския революционен комитет от началото на 1876 г., задълбочили се след пристигането на апостолите от Гюргево.

С решението си да стане  помощник апостол и фактически военен ръководител на Втори сливенски революционен окръг, Стоил войвода безспорно поема огромна отговорност: той става част от щаба на бъдещото въстание, планирано да обхване обширна територия – югоизточните български земи и Източна Стара планина. Решението му  предопределя  последвалата го участ, затова в обсега на съвременните ни професионални  норми, това  задължава да преосмислим отношението си към подобен тип отговорност и човешко себеотрицание. Неоспоримото е, че известният войвода застава сред онези хъшове емигранти, за които е настъпило „времето, което чакаме от пет века…, и ако го изпусним, никоги не ще го намерим вече”. Той е сред  убедените, че ако не поведат народа си днес, “на уружие”, всичките им усилия и  “трудове до сега ще останат мъртви и зачернени.”/2/  Въпросът е как се стига  до тази категоричност, кои са факторите, спомогнали за новата му идейна преориентация – тръгва от овчарските колиби в Ени-Заарско и Добруджа, от хайдутин – за да стигне до Гюргевския комитет през есента на 1875 г., макар на първо време да е сред членовете без пълномощия, които са привлечени по-късно, които нямат право на “съвещателен глас”. /3/

В тази част от изследването съзнателно няма да се спираме подробно на  биографията на войводата до излизането му от село Инджекьой /дн. Стоил войвода, Новозагорско/, тъй като по този въпрос проучванията ни са основани единствено върху спомените на хъшове в Букурещ, на негови родственици и съселяни./4/ Тук споменаваме само написаното в предговора на едно твърде интересно издание, вече библиографска рядкост – т.нар. “Възпоменателен албум за 50-годишнината от смъртта на Стоил войвода”, издаден от инициативния Комитет по честването. В него авторите посочват следното: годината на раждане – 1842; баща му – Иван Русев Вучков, майка му – Кина Иванова. През 1864 г. тръгва за Добруджа, прекарал там като овчар до 1873 г. Връща се в Инджекьой, жени се за Рада Атанасова, „напуща жена и мъжко дете и повторно заминава за Добруджа, от там през 1875 г. се отправя за Гюргево, където е бил приет в Централния революционен комитет, в който са били Ботев, Каравелов и др.” /5/

Като  отчитаме неточностите, допуснати от авторите на албума около  БРЦК и събитията 1875- 1876 г., то редица детайли от живота на войводата, свързани с родното му място, биха могли да се приемат за достоверни. Допускаме, че  голяма част от тях са близко до истината, тъй като събраните сведения са от останалите живи участници в четата, поборници и опълченци, така и от земляци на Стоил войвода. Сред посочените са и народният учител от Нова Загора Атанас Драгиев, полк. Димитър Петров – почетен председател на “Комитета по пренасянето на костите на Стоил войвода”, директорът на прогимназията в родното му село Стоян Сурчев и др. /6/

……………………………………

Без да цитираме поредицата от преценки, отнасящи се до  неуспеха на Априлското въстание в Сливенско и Котленско, нито противоречията сред комитетските дейци в Сливен, трябва да изтъкнем, че досега проучените източници ни разкриват нови нюанси, свързани с тези събития, които налагат частично преосмисляне на редица становища. /7/

Относно обстоятелствата, принудили дейците от Гюргевската “казарма” да се обърнат към Стоил Ив. Вучков през есента на 1875 г., сигурни сме, че “подборът”  не е случаен. Явно това “дружество от опитни хора”, както го определя Иларион Драгостинов, насочва вниманието си към точно определени, познати и утвърдили се люде,  готови да работят  “по призование“ и начертали един общ план, който да свържат по всички страни…” /8/

Безспорен е фактът, че за хъшовете, приходящи в Букурещ, е неоценима възможността да бъдат в кръга на Христо Ботев – вече утвърден поет, журналист, издател. Стоил войвода е един от тези, жадни за просвещение хора, които, по спомени на негови съвременници, докато през зимите се намира във Влашко, твърде често е сред обкръжението на поета. Според Иван Андонов, „другарите на Стоил войвода „се навъртваха около Ботева, който ги възпитаваше да обичат отечеството си и да се самопожертвуват за свободата на България”  /9/ Но Ботев има необясними резерви към оглавяването на чета от Стоил Войвода.

Вероятно му е известно обстоятелството, че през цялото лято на 1875 г. Стоил войвода  е прекарал в хайдутлук около Котленския и Сотирския проходи, в местностите Голям и Малък Джендем по пътя Сливен – с. Ичера – Котел, място на чести засади. Става ясно, че неочакваното и необичайно безпаричие на войводата се дължи на обща сделка с Христо Сяров, тъй като споделя, че очаква някакви пари “като продаде сапуна”. Но по това време отношенията между Ботев и фабриканта търговец Сяров са твърде хладни, както и със съдружника му Димитър Ценович. През есента на 1875 г. Ценович споделя мнението на Иван Драсов за относително частичен характер на едно въстание, т.е. че е възможен успех, дори ако то не е масово – достатъчни са само няколко чети. В конкретния случай, дейците около Драсов разчитат много на преминаването на Филип Тотьо с чета в България. Конфликтът в БЦРК след завръщането на Ботев от Русия е известен и води до оставката на поета и публициста, предизвикана от споровете около становищата за повсеместния характер на едно бъдещо въстание, необходимостта от съвременно оръжие за  народа, сплотяването на революционните кадри, осигуряване на  външнополитическа подкрепа и т.н. /10/

Реакцията на войводата  Стоил Ив. Вучков пред Ботев едва ли е необмислена. Той има основания за своите притеснения: непознаване намеренията на Гюргевския комитет и преди всичко – степента на тяхната сериозност. Вероятно част от съмненията му са свързани с факта, че той многократно е бил в Българско и това най-малкото означава, че притежава  достатъчно практичния поглед върху ситуацията там и очевидно в този смисъл са и неговите съображения да не се включи веднага в замисъла за бъдещо повсеместно въстание в българските земи.

Ако се съди от твърденията на някои мемоаристи обаче, Стоил войвода е сред  “посветените” по подготвяното въстание още през септември 1875 г. Според спомените на Иваница Данчев, отнасящи се за времето след завръщането му във Варна от Цариград, събраните дейци, пратеници на Комитета в Букурещ, вземат следното решение: „Данчев да замине за Галац, за да прибере револверите…, Сидер – за Търново през Шумен, Ески-Джумая и Горня Оряховица, за да се срещне със Стамболова…, а  Тани, Арабоолу и Дишлията ще минат през Добрич и ще гледат да се промъкнат в Аккадънлар /Дулово- б.м./, от гдето получиха известие, че ги чакат Поп Харитон и Стоил войвода.” Според Данчев, целта на срещата е всички заедно да преминат в Румъния през Тутракан или Силистра, а от там в Букурещ, „от гдето с нови инструкции да преплуват отново в България.” /11/   Засега не са открити други източници в подкрепа на тези твърдения, но е напълно допустимо Стоил войвода и поп Харитон Халачев, като едни от известните „добруджански” войводи, още тогава да са привлечени към замисленото дело. /12/

………………………………………………

След решенията на събранието в Гюргево, Стоил Ив. Вучков  поема своя пост на Апостол и войвода още през февруари 1876 г. и пристига в Сливен, където се заема с един от основните проблеми – военната подготовка на бъдещите въстанически чети или дружини. Съвсем скоро става ясно, че макар и без специално образование, това е един от способните, последователни и авторитетни водачи на въстанието във Втори сливенски революционен окръг.

При характеристиката на ситуацията там, историкът на Априлското въстание Димитър Страшимиров отбелязва нещо особено важно: че по разпределението от Гюргево, градът Сливен „се даде на Илариона“ /Драгостинов – б.м./.

Младият човек обаче не бил оставен без по-стара и изпитана ръка: с него тръгва Стоил войвода. В посоченото изследване се изтъква, че последният е „бъдащият предводител на въоръжените въстанически сили на Сливен”, всъщност техният военен ръководител./13/ И той действително се налага като такъв – със своя опит на дългогодишен войвода, с авторитета си на човек, който притежава необходимите качества именно на военен организатор.

Твърдението на Д. Страшимиров, че  подобно начинание “ако се хваща сериозно, би изисквало преди всичко жилава проповед” и здрава организация между масите е валидно за всички революционни окръзи. При едно съвременно изследване, при прецизен подход, е наложително да се видят невероятните заслуги на пристигналите от Влашко предводители тук, в сливенско и конкретно тези на Стоил войвода. Стремежът да работят съобразно планираното на заседанията в Гюргево: преди всичко да разширяват обсега на своите организационни и агитационни функции на огромна територия – целите югоизточни български земи; последвалата логично координация с дейците от Търновския революционен окръг и пр., са дела, които не трябва да се омаловажават. Затова е задължително и трябва да се отбележат тези действително „апостолски” усилия.

Когато се проследи в детайли информацията в писмото на Иван П. Семерджиев от Г. Оряховица, с което се представя пристигането на Стоил войвода и Георги Икономов там, прави впечатление, че се е състояла среща между тях, Стефан Стамболов, Сидер Грънчаров, Христо Караминков-Бунито и др. Това е вече сбирка на посветените в решенията на комитета в Гюргево, на която се обсъждат конкретни въпроси: за нова „стока” /оръжие/, за необходимостта от още войводи; но действително не се споменава нищо, което да приемем дори за намек да се  „ревизира” становището, относно стратегията и тактиката на бъдещото въстание. Нещо повече – в писмото се предава заръката на Икономов и Вучков /вече отпътували за Сливен/ да се ускори потеглянето натам и на другите двама – Ил. Драгостинов и  Г. Обретенов, при това именно в качеството им на апостоли. /14/

При анализ на  причините, поради които във Втори революционен окръг няма всеобхватно „повдигане на народа”, трябва да признаем, че действително не се постига решаващата „планомерна и разумна хармония между системата за масов подем и четното водене на войната”, за която пише и Д. Т. Страшимиров /15/. Но наред с основателното твърдение, трябва да се допълнят и някои нови щрихи: нужно е да се отчитат грешките на Комитета в Сливен  като цяло, същевременно известните причини да бъдат разгледани комплексно, в развитие, с тяхната специфика и  конкретен „адресат”.

Разбираемо е, че част от целия процес на градивна идейна трансформация, за който се спомена в началото,  е валиден и за самите Апостоли: през лятото на 1875 г. Стоил войвода води хайдушка чета из Балкана, извършва обири, наказва междувременно сина на един от „Султаните Гераи” /заради издевателството му над български момичета – б.м. М.К./. Но вече в качеството му на апостол, още при пристигането си в Сливен в началото на следващата година, той се заема с възложената му  мисия – организацията на масовото народно въстание. Поне като замисъл, тук вече акцентът е друг – борбата за освобождение от национален мащаб. В тактически план на четите се гледа като основни ядра от бъдещата въстаническа армия, което предопределя и другия тип  „воеводство” – със съответната градация в подготовката, военно-техническо обезпечаване и пр.  Ето как в „Записките” си Стоян Заимов поставя щрихи в картината  на тукашния „план на востаническото окръжие”: „Иларион и Стоил в Сливен като главен агент, а Обретенов като подагент е ходил по Ямбол, Карнобат и целия окръг, за да прави преглед на преготовлението…” Става ясно, че щом се приемат известията -„писмата на емисарите”, всеки, който предварително е задължен, трябва да изведе в Балкана „по определеното число юнаци”- т.е. хората и оръжието. Вече изградени специални лагери в местностите Куш бунар, Гюн Гюрмез и Разбойна, „които пунктове ще бъдат като прибежище на въстаниците в нужното време; след събиранието на въстаниците на определеното място Куш бунар над Сливен, ще се разпратят няколко банди въстанически към Ямболско, Енизагорско, Сливенско да запалят няколко турски села и „да вдигнат всичкото българско население в този окръг”; а емисарите и една чета от въстаниците да нападнат на Котел и да го вдигнат на въстание или да го изгорят. В случай, че се вдигне с добро, „да се направи средоточие на въстаническото движение във ІІ окръг. Друга банда по височините на балкана да занесе известие и доведе съобщение с І окръг търновский. Което село или град не се присъедини на въстаническите банди, ще се постъпи с него според Гюргевските общи разпореждания на българското въстание”. /16/

Впрочем, тук намираме много общи тактически ходове с организацията на четите и в другите революционни окръзи. Макар и да не присъства лично тук през пролетта на 1876 г., явно сведенията на Ст. Заимов са получени от преки свидетели на тези „приготовления” – които до голяма степен потвърждават съхраненото в останалите „домашни” сливенски извори. Не може да се отрече факта, че съгласно идеята за повсеместно въстание, се предвижда да се вдигне  населението в Сливенско,  Ени-Заарско /новозагорско/, Ямболско и Котленско, че се работи в това направление. /17/

Сн.: Стоил войвода с четниците Иван и Стоян

Независимо от последвалия погром през май 1876 г. на сформираната край Сливен чета, историческата справедливост изисква да не подценяваме следното обстоятелство – Стоил войвода поема функциите си само на „четоводец”, но едва в следващия, втори етап, когато този акт вече е неотложен, когато фактически става ясно, че цялата конспиративна дейност е обречена на пълен провал, а оставането в града на подготвените въстаници е немислимо.  Наред с това, противодействието от страна на някои от комитетските дейци в Сливен е непреодолимо, те категорично се противопоставят на намеренията за опожаряването на града и планираното масово извеждане на населението в укрепените позиции в Балкана. Впрочем, Стоил войвода работи усилено в предходните месеци точно с такава цел – изграждането на подобни укрепени „пунктове”, които при друго стечение на обстоятелствата биха изиграли своята роля. Отделно, липсата на единен ръководен орган от национален мащаб, се отразява доста остро и в Сливен; още едно „особено препятствие” е неоправдано високото самочувствие на някои членове от тукашния комитет, честите разпри между тях /например между Георги Икономов в качеството му на пратеник на Гюргевския комитет и Нено Господинов – председател на сливенския/ и пр.

Никъде в  спомените на съвременници или в документалните извори обаче не се споменава за принципни различия в намеренията на Иларион Драгостинов, като Главен апостол, с тези на  Георги Обретенов и Ст. Ив. Вучков, или за конфликт между тях. След събранието в дома на братя Кутеви, те си разпределят основните длъжности в комитета, „подтериториите на окружието” и всеки се заема /включително Стоил войвода/ със съответното направление при организацията на предстоящото въстание. Несъмнено отговорността е  голяма – освен своята, те координират дейността на  останалите агитатори, създаването и контрола върху тайната полиция и комитетската поща, опитите за осигуряване пратки с оръжие от Русе или от Одрин и т.н.

Наличието на голям турски военен гарнизон в града, страхът от арести /твърде пресен е споменът от тях, свързан със Старозагорското въстание/, провалените доставки на оръжие и т.н., допълнително затрудняват апостолите. Част от посветените в делото са разколебани от заплахата, че това е само “сръбска пропаганда”: “Недейте се води подир такива Сръбски агенти /отнася се за апостолите, непознати личности в града- б.м./, на коя сила ний се надържаме, на кое оръжие, на коя войска?”- питат някои от първенците в Сливен./18/ Затова пред доверените си хора – Драгостинов, Обретенов, Георги Дражев от Ямбол и Андон Кутев, събрани край въстаническия бивак при местността Куш бунар, войводата „излива” яростта си от отказа на опитните сливенци: „Толкова хора бяха готови да излязат уж все юнаци, които могат да хвърлят пушка, дето могат нож да въртят…, с тези деца какво ще направя?“ – споделя основателните си опасения от недостатъчно обучените още момчета във въстанически униформи. /19/

Факт е, че авторитетът на войводата сред сливенските въстаници е голям – още след случая с убийството на Али Байрактар; когато се появяват разпри сред първата група от четници, излезли вече в  базовия лагер, те самите настояват не друг, а Стоил да им бъде арбитър. Изключително ценни са сведенията за неговите качества на военен предводител – отговорен, предвидлив, всеотдаен в стремежа си не само да изпълни уговорката с „търновци” /да се установят  въстаническите чети по прохода Демир капия – б.м./, но и да опази момчетата си. „Неговото място никой не знаяше: ни де стои деня, ни де ляга нощя …обикаляше караулите дали са будни, тъй и момчетата дали са предпазливи…Той издалеч пазяше и нагледваше дружината си и не даваше птиче да прехвръкне. Денем не смееше никой да го наближи, а отдалеч даваше само заповеди и разпореждаше кое как да върши дружината. При него бяха свободни да отиват: Иларион, Георги Тихов /Обретенов/ и Георги Дражов. От гръмливият му глас треперяха момчетата.” /20/

Не трябва  да остават без внимание и неговите връзки с други известни войводи – Никола Генчев Виранов, поп Харитон Халачев, с апостолите от Търновския революционен окръг. В изследванията върху плановете на двата окръга намираме не само сходните тактически действия, но категорично установените замисли в стратегически план /например  за овладяването и задържането на старопланинските проходи, на град Котел и др/. В този смисъл се разглежда и насоката в маршрута на сливенската чета – към Котленския проход, селата Жеравна, Нейково, Раково – към прохода Вратник, където трябва да се стане срещата с четата на Никола Виранов. /21/ Допускаме наличието на достатъчно надеждни връзки на Стоил войвода в селищата около Ени Заара, Твърдица, Терзобас и др.; към последното село той насочва последната част от четата си, за да търсят ятаци, а недалече, до поречието на Тунджа е последният им „сблъсък” с турската потеря.

Ако се съди по твърде яростното противодействие на властите при разгрома на четата, то намеренията на въстаниците са били приети като съвсем реална заплаха, същевременно се разкрива и първоначалният им нападателен, а не „отбранителен” стратегически замисъл. В един от докладите си британския вицеконсул Чарлз А. Брофи  споменава: “Казва се и аз го вярвам, че въстаниците имали за цел да съберат четници в Балкана и да нападнат град Селимниа: и ако не била снежната буря и лошото време, техният брой щял да бъде много по-голям.” /22/ А дописка във в. „Ден“ отбелязва: при разпита си заловените въстаници заявяват, че имали намерение да забият знамето си в центъра на града /на Сливен – б.м./ на 11 май, но тогава били разбити. /23/

В „предисловието” на издадените наскоро след Освобождението спомени на Димитър Кукумявков, които се явяват особено ценен извор за „Сливенското възстание в 1876 г.”, скромно е записано: „Въвеждането на настоящата книжка е кратък очерк из хайдушкия живот на Стоил войвода. Това въведение не е поставено за насърдчение на грабителства и пр.; но за да се запознаят читателите с юнашкийт живот на Стоила, който в възстанието взе живо участие и без никаква изменчивост остана непоколебим до последнийт си час”. /24/ В този смисъл представеното до тук не е своеобразен призив за „реабилитация”, а опит да се насочи вниманието към една невероятно отговорна, всеотдайна и самоотвержена личност – втория Апостол на Сливенското революционно съзаклятие от 1876 г. – Стоил Войвода.

Мария Кирова,

                                                                                                                    историк

 

Б Е Л Е Ж К И

 

1.Д.С.Кукумявков.Спомен от Сливенското възстание в 1876. Сливен, 1885, с.128. Из речта на Стоил войвода преди потеглянето на четата от м.”Куш бунар”; предадена по спомените на сливенски участници, тук цитирана с незначителни правописни изменения;

2.Архив на Възраждането, т.І, С.,1908, с. 427- 428, Писмо от Атанас Хитов, племенник на войводата, 8 декември 1875 г. до вуйчо му  /отнася се за П.Хитов и позициите му през 1875г.- б.м.М.К/;

3.Н.Обретенов. Спомени за българските въстания, С.,1970, с. 205;

4.В Ал.Бурмов. Христо Ботев и неговата чета, С., 1974, с. 602- 603; 621- 622; Н.Койчев. История на Нова Загора.Новозагорско през вековете, Ст.Загора, 1997, с. 186-193;

5.„Възпоменателен албум за 50 годишнината от смъртта на Стоил войвода”. Съставител капитан Юрдан Попов, Издава Комитетът по пренасяне костите на Стоил войвода в родното му село, С., 1927 г.;

6.Пак там;

7.В.Дечев. Плановете за въстание във Втори революционен окръг през 1876 г., В.Известия на музеите от Югоизточна България, Т.ХІІІ, Пловдив, 1990, с. 91-101; М.Кирова. По въпроса за ролята на Втори сливенски революционен окръг в Априлското въстание- 1876 г. В. ИМЮИБ, Т.ХХ, Бургас, 2003, с.145-150 и др.;

8.Из писмо на Иларион Драгостинов до Тома Кърджиев и Г.Петкович. В.Сб.Априлско въстание, т.I, С.,1954, с.131- 132;

9.В. Ал. Бурмов, цит. съч., с. 622; М.Кирова. За апостола- войвода на Втори Сливенски революционен окръг. Сб.Българско Възраждане. Идеи, личности, събития, годишник- том 8, С.,2006, с.177- 178;

10.Изводите на И.Митев се основават на спомените на Ив.Андонов и други съвременници. В. Ив.унджиев, Цв.Унджиева. Христо Ботев- живот и дело. С., 1975 г., с.564- 565;

11.А. Бояджиев.Иваница Данчев, Варна 1901 г., с. 38- 39;

12.Ал. Бурмов, БРЦК 1868- 1877, С., 1950, с.140; С.Табаков, Опит за история на град Сливен, С., 2002, с.268-271;

13.Д.Т.Страшимиров. История на Априлското въстание, Т.І, Пловдив 1907 г., с. 253;

14.Сб. Априлско въстание 1876 г., т.І., С., 1954 г., с.127; Писмо до Янко Ангелов в Гюргево;

15.АВ, т.ІІ, Пл. 1907, с.40;

16.Стоян Заимов. Записки, Востанието в Вторий /ІІ/ окръг Сливенский. Плана на Востанието.НБКМ-БИА, ІІ 8656, л. 45-46;

17.Д.Кукумявков, пос. съч., с. 37- 39; НБКМ- БИА, П.д. 767; РИМ- Сливен, ВСР-9, л.1, ВСР- 6, 11 и др.;

28.Д.С. Кукумявков. Спомен от сливенското възстание в 1876 г., Сливен 1885, с.81;

19.Д.С. Кукумявков, цит. съч., с. 124- 125;

20.Пак там, с.125;

21.О.Маждракова- Чавдарова. Неизяснени моменти около приноса на Първия Търновски революционен окръг в Априлското въстание. В сб. Апр.въстание в първи търновски революционен окръг 1876, С., 1978, с.244, 247; В.Дечев, цит съч, с.95 сл;

22.АВ, т.І. С., 1954 , с. 386- 387; Доклад до Хенри Елиот в Цариград от 15 май 1876 г., Бургас;

23.В.Ден, бр.25, 22 май 1876 г., л.4;

24.Д.Кукумявков, цит. съч., с 2.