ЦИГУЛКАТА НА МИШО ТОДОРОВ И НА КОГО БЕ ПОВЕРЕНА

• „Дълбоко стаена в душата му беше надеждата, че къщата му, през която са минали толкова поколения сливенски музиканти, с право наричана „Сливенската консерватория“, един ден ще бъде превърната в Музей на музикалното минало на сливенския край…“ – Из спомена на д-р Николай Сяров „Сливенската опера“ в сборника „Спомени за Мишо Тодоров“, посветен на неговата 100-годишнина

Беше началото на 1967 година. Мишо Тодоров бе отново болен от бронхопневмония. Това наложи приемането му в сливенската болница, където бе уточнено, че се касае за най-лошото – рак на белия дроб. Жестоката истина бе умело скрита от него, но насмешливо-печалната му усмивка ни подсказваше, че се досеща за нея. Оперативно лечение не бе предприето, тъй като се оказа, че не е подходящ по много причини. След изписването му от болницата, бе обграден с грижи и внимание както от роднини и приятели, така и от обществеността в града, която прояви трогателни грижи и признателност. Като негов ученик и като лекар по професия, сред редовните му посетители бях и аз. Намирах се в сравнително стабилизирано душевно и интелектуално състояние. При разговорите ни, които съзнателно насочвах към музиката, често съвсем неочаквано ми е казвал: „Зная, че съм болен от рак. Мен лесно не ще излъжете, но не казвайте никому, не искам да се разчува!“… Явно бе, че не иска да бъде съжаляван. Гордостта не му позволяваше това. Затова и се зачудих много, когато  ме повика само един ден след като го бях посетил „по много важна работа“.

Още с влизането ми, ме посрещна с думите: „Повиках те, за да те помоля за една много голяма услуга. Искам да вземеш моята цигулка, да я пазиш и поддържаш, като свириш на нея, както досега много пъти си правил това (често ми я даваше да свиря за по месец-два), защото искам да се запази.“ При тези уми многозначително и тъжно ме погледна. И този път се разбрахме, както през дългогодишната ни съвместна работа и сътрудничество…

На 2 април 1967 година, в присъствието на Събина Пощова, родственица на Мишо Тодоров и на д-р Желязко Даскалов като свидетели, приех цигулката, придружена с подробни писмени паспортни данни, включая и описание на отличителните й белези, както и собственоръчно написано придружително писмо от Мишо Тодоров, което се пази в Държавния исторически архив в Сливен.

А ето и извадки от паспортните й данни и от онова, което неведнъж ми е разказвал Мишо Тодоров за нея:

Купена е в Монпелие, Франция от цигуларя Карл, който с ръчно с ножче е разширил Ефовете й, от което наистина тонът й се е усилил малко, но пък е придобил по-грубоват оттенък. Поради материално затруднение, Мишо Тодоров я продал на лютиера Алфред Видуде, от който след време отново я откупил. Счупвана е на два пъти – веднъж в Сливен и веднъж в Дрезден, където е поправена през 1924 година и откъдето е и сегашното й столче, надписано с името на лютиера в Дрезден.

Направата й е доста стара, с цяла дъска на гърба, модел „Гварниери дел джезу“, със съответния цетел /етикет/ на дъното й, носещ знака „I H S“ и кръст до него, който по формата си наподобява на германския железен кръст за храброст, докато оригиналния на Гварниери е с по две точици на всеки от четирите си краища, което говори повече за копие, но едно наистина хубаво копие, за майсторската изработка, за която говорят както тънкият и сух материал, от който е направена, така и фината изработка, и хубавият й и досега тон и леко интониране. Не случайно, преподавателят му по цигулка в Женева Роберт Полак многократно е възкликвал: „Monsieur Mishel, vous avez un tres bon violon!“ ( Господин Михаил, вие имате много хубава цигулка!)

При разни поводи в миналото, Мишо Тодоров неведнъж е изказвал съмнение, че цигулката му е може би един от онези не много сполучливи инструменти на прочутия Гварниери дел Джезу, изработени от некачествен материал и при лоши условия в затвора, където е лежал за дългове през не дотам праведния си живот. Според легендата, от затвора е бил изведен от известен монашески орден срещу съгласието му занапред да работи от името на ордена, а изработените цигулки да носят в етикета си, освен името му, и знака „I H S“ ( съкращение на Iesus Hristos Salvator ( Исус Христос Спасител), откъдето е и прибавката към името му – Дел Джезу (на Христос, Христов) и кръстният знак. В подкрепа на това си предположение, Мишо сочеше и малките сини петна и следи от изстъргване на гърба й, като следи от печат на музей, в който в миналото е стояла. Но изключително честен във всяко отношение, той не пропускаше да отбележи и възможността, че се касае за известен прийом на старите лютиери, които нарочно са оставяли такива „следи“ по изработваните от тях цигулки-копия, за да минават за оригинални майсторски инструменти. “По-вероятно е, казваше той, една от дъските й да е от оригинален Гварниери, тъй като има разлика между  горната и долната дека. И наистина, при по-внимателно вглеждане, се вижда разлика в големината им – едната стои леко издадена над другата, като стряха, но това са все пак само предположения, които не можаха да намерят потвърждение дори и от известни наши лютиери, които бяха категорични, че това е само едно старо и сполучливо копие на Гварниери.

Приех цигулката от любимия учител с благодарност и трепет, и със съзнание за отговорността по опазването и поддържането й. Въздишката на облекчение и характерната му усмивка на задоволство, която се изписа на лицето му в този  сюблимен момент, бяха последвани от едно изтръгнато като че ли от подсъзнанието му желание: „Пази я, тя един ден ще стои в музея!“ …

И досега съм твърдо уверен, че тези му думи бяха израз на една неосъзната или дълбоко стаена в душата му надежда, че къщата му, през която са минали толкова поколения сливенски музиканти, с право наричана „Сливенската консерватория“, един ден ще бъде превърната в Музей на музикалното минало на сливенския край!

Само след двадесет дни, Мишо Тодоров почина… (22 април 1967 година). Както бе пожелал той, пазих „милия му инструмент“ цели девет години. През април 1976 г., по желание на наследниците му и решение на ръководителите на културните институти в града, при тържественото честване на 9 години от смъртта му, което се състоя в клуба на дейците на културата, го предадох на Сливенския музей, където се пази и досега.

Такава беше волята на Мишо Тодоров и аз не можех да не я изпълня!

                                                                    д-р Николай СЯРОВ

Снимката е илюстративна. ТОВА НЕ Е цигулката на Мишо Тодоров. Очакваме да видим реставрираната от майстор лютиер оригинална цигулка в ръцете на цигуларката Кремена Оксенкруг на концерта-честване на 135-годишнината на Мишо Тодоров в зала „Зора“ на 31 октомври тази година. А по-късно, защо не – зад блиндирана витрина в музея, където могат да я видят и да й се поклонят гражданите и гостите на Сливен.