- Златко Гулеков – за новия спектакъл на Сливенския драматичен театър по Йовковата драма с режисьор Петър Денчев, който „се включва в обществения дебат за изконните ценности“ и за „артистите, които заслужават обич“
БОРЯНА от Йордан Йовков на сцената на Драматичен театър „Стефан Киров“ в Сливен не е „селска битова драма“, както е била определяна в 30-те години на ХХ век. Тя не е поле за разглеждане на нравствено-социални теми през призмата на диалектическия материализъм и класовата борба, както е била интерпретирана в годините на социалистическия реализъм. Нито е митичен разказ за греха като наследство, обрасъл с естетически претенции за трагичните измерения на неизбежната съдба, както Боряна е четена през 90-те години.
Днес режисьорът Петър Денчев улавя въпроса на Боряна: „Имате ли огледало?“ и майсторски поставя своя спектакъл като гигантско огледало с размерите на света пред колективната памет на зрителната зала, за да разобличи фалшивия, нарцистичен наратив на Златил, основан на лъжата: Бедни сме! Малки сме! Гладни сме!… Така „патриархът“ удържа властта и контролира къщата и домочадието си в границите на „традиционното българско семейство“. Златил не съгражда дом, в който цари любов и сговор. Това е капан, в който глада, страха, завистта, параноята и насилието са правилата на ежедневието. Това е пространство, в което никой от обитателите не диша свободно и „оцелява трудно“. Тук интимността на Рали и благоверната му булка (виртуозни превъплъщения на Ивайло Гандев и Вяра Начева) не означава споделяне, а физическо посегателство, превърнато в еротична игра. „Братската любов“ се храни с омраза, а надеждата за щастие е съсредоточена само в слуховете за скритото имане, жълтиците и вдигането на „своя къща“ като невъзможна мечта.
Отплесването на Андрея (Денислав Михалев) в кръчмата като терен за политически борби е друго проявление на бягство от капана на една лъжа в капана на не по-малко нелепа зависимост. А вечно болната и тъжна млада снаха Елица (Яна Димитрова) е като цвете, задушено от плевели.
Сценичното пространство, създадено от Петър Митев, е изградено като архитектура с остри ъгли, в които се отпечатва присъствието на сенките, които обитават този паноптикум. Смесването на интериор с екстериор допълнително увеличава абсурдния блясък на този нелеп свят, в който „игрите на глада“ се разполагат на воля.
Затова всеки път, когато Златил, във великолепното изпълнение на Красимир Доков, повтаря своята манипулативна мантра „Нямам. Нямам пари!“ публиката избухва в смях.
Внезапно Павли (Марин Маринов) се връща от панаира и тази мрачна къща се озарява от светлината на едно момиче, възпитано в свобода, което избира любовта и истината. Да играеш Боряна или Албена е все едно да играеш икона. Това е често непосилна актьорска задача, но прелестната Мария Манолова приема предизвикателството смело и талантливо облича ролята като втора кожа.

В прочита на Петър Денчев, Боряна разобличава фалшивия наратив на Златил и това отприщва омразата и насилието, като механизъм за оцеляване на братята, а нарцистичният колапс на Златил логично води до натискането на спусъка на финала. Но това самоубийство не е покаяние или катарзис. То е поредното бягство от отговорност. Затова и публиката не съпреживява трагедията, а си отдъхва с облекчение, че все пак има някакво възмездие.
Трябва да отбележим и пълноценното присъствие на пияниците-партизани (Димитър Марков и Габриел Петков), които иронично задават контекста на тази провинциална трагикомедия. Техните сцени са сякаш сцените на слугите от „Комедия от грешки“ на Шекспир и ни напомнят за „Пиянството на един народ“ от „Под игото“ на Иван Вазов.
Те са комичен контрапункт на „втасалата лъжа “ в къщата на Златил.
Звуковата среда, създадена от Христо Намлиев, деликатно създава тревожната атмосфера на паноптикума и категорично поставя акцентите в спектакъла.
Гледайте БОРЯНА! Петър Денчев мощно се включва в обществения дебат за истината, „българщината“ и „изконните ценности“. Г-н Денчев, благодаря!
Златко ГУЛЕКОВ
Споделете в социалните мрежи
Редактор: Щилияна Василева
Журналист, автор, редактор, пиар. Хуманитарни занимания със словото. Не си правя илюзии, че Словото днес е на особена почит. Но зная също, че то е в началото на всички човешки неща, което ми дава надежда, че има смисъл и най-малкото добро дело в негова чест.















