СМОКИНЯТА

•     Разказ от Петя Александрова 

Мисля си, че само в детството си човек обича едно дърво, една парцалена кукла,  една чешма тъй, както обича братята и сестрите си, най-близките си. Със същата ревност. Със същото тъгуване, ако ги загуби или се отдалечи от тях. Със същата ликуваща радост, когато отново ги срещне или намери.

В детството си бях убедена, че цветята в градината, копринените ластари на асмата, мъхестите листа на бегонията, крехките гъби, които растяха на колонии край зида на вътрешния двор – всички те са направени от материал, който е като човешкия, т.е. като мен самата. Не e ли цвета на далчето нежен като моята кожа? Не ме ли гледат лалетата с тъмните петна по камбанките си като с очи? Не тече ли от прекършените стъбла сок, съвсем като кръв? Не съзирам ли в техните пози и цветни изражения прилика с лицата и мимиките на хората: някои ми изглеждат стеснителни и печални, други – винаги засмени, трети – самохвално горделиви, четвърти – замислени и притеснени. Трудно ми беше да откъсна цвете от градината – нали другите ме гледат, какво щяха да си помислят? Нямаше ли да ме сметнат за жестока? А то самото не крещеше ли от болка? Целувах хризантемите сутрин в разпукващите се пъпки така, както целувах (скришом от майка си, разбира се) мъничките котенца в стиснатите муцунки. Бях сигурна, че те всичко виждат, всичко разбират. И че изпитват същите чувства към мен.

По това време живеехме под наем в двора на Рандевата баня. Най-много харесвах смокинята до пътната врата. Харесвах гладката и здрава кора, която никога не надраскваше краката ми. Благодарна й бях заради скривалището, което ми предоставяше под бодливите си, лепкави в жегата листа. На дебелите клони можех да седя с часове, притисната до ствола, невидима, унесена в мои си мисли. Сама със себе си, какво блаженство. Как няма да обичам смокинята – тя утоляваше глада ми, когато се връщах от училище и обядът още не беше готов. Или когато майка ми я нямаше, а снощната картофена яхния в тенджерата изглеждаше противна. Три-четири смокини и вече съм почти сита.

Нищо лошо не можеше да ме сполети от смокинята, никога. И когато моята приятелка Фира ми каза, че със смокинови клончета можем да си направим татуировки, изобщо не се поколебах. Как става това? Ааа, със смокиново мляко – нищо ново и страшно… Когато бързах и нямах време да беля плодовете, често пъти се изцапвах с млякото на смокинята. От него бузите после неприятно смъдят, а в ъглите на устните се появяват язвички… но кой обръща внимание на такива дреболии в тази възраст.

Разрязахме с Фира по едно тъничко клонче по дължината му, нагласихме парченцата – всяка на своята лява ръка, с млечния разрез към кожата, но така, че да образуват съответната буква. Здраво омотахме всяка своята ръка с по една кърпа и зачакахме да стане магията. След половин час хвърлихме кърпите. До вечерта кожата ми на това място ме заболя, изду се мехур, дигнах температура. Нашите вкъщи се изплашиха, защото не проумяваха от какво е станало, а аз не смеех да кажа истината. Повикаха лекар, пукнаха мехурчето, намазаха мехлем отгоре. След седмица, когато всичко завехна и потъмня, кожата се обели и тайната стана явна – на ръката ми имаше „татуирана” моята буква „п”. Буквичката си личеше дори когато се преместихме в новата къща и смокинята вече беше спомен. И тъй като дерматолозите твърдят, че кожата нищо не забравя, този спомен навярно все още е там, над сгъвката на лакътя на лявата ми ръка, невидим за очите ми. Като самото детство. Дали все още е жива онази висока и клонеста смокиня? Дали тя ме помни – онова пъргаво като катерица момиченце с изцапани от смокините устни и бузи?

Петя АЛЕКСАНДРОВА[1]

[1] Петя Александрова е родена в Ямбол, но израснала в Сливен, където преминава детството й, където завършва начално и средно образование, а след това – специалност Българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Работи в Сливен като журналист и учител. След 1975 г. работи като журналист във вестниците „Труд“ и „Жена“, както и в списанията „Родна реч“, „Ревю“ и „Еволюция“.

Автор е на 12 книги с поезия и проза за възрастни и 32 сборника с приказки и стихове за деца, на куклената пиеса „Магаренцето Рашко“, поставена на сцената на Държавния куклен театър в Сливен, и анимационният филм „Въженцето“. Стиховете ѝ са преведени на английски, полски, румънски, руски, словашки и турски език.