Сливен град е град известен,
аристократичен –
първенците му са много
„bеаu–monde“ най-отличен….
(Из „Чай“ на Ст. Кожухаров)
Обичаят да се ходи „по гости“ датира от стари времена. Самата дума произхожда от руски език („гостить“ = ходя на гости, „гостеприимство“ = гостоприемство) и се утвърждава в езика ни след Освобождението. Да се посещават приятелски семейства по различни случаи, особено при фамилни празници (годежи, сватби, новородени бебета, кръщенета, именни дни), религиозни празници – Рождество Христово, Великден, Успение Богородично, обети при оздравяване от тежка болест или избягване на злополука (курбани), завръщане от гурбет, от поклонение по Светите места и по манастири, от световни изложения и т.н., е било присъщ обичай на народа ни, още от робските времена и Възраждането. Хората и седенките по селата са своеобразен начин за общуване между младите хора, за опознаването им. Любознателният българин, пътуващ из чуждоземско – по всички посоки на света, учил се в прочути навремето чужди висши учебни заведения, възприема и голяма част от обичаите по тези страни. „Ходенето на гости“ у славянските народи и у нас си приличало много.
Симеон Табаков, в 3 том на своята „История на град Сливен“, описва и „гостолюбието“ на сливенци. То се проявявало не само при посрещането на руските войски през 1829 г. (Дибичовите) и през 1878 г., когато сливенци се надпреварвали кой повече гости – офицери и войници, да вземе у дома си, но било и една от добродетелите им. В къщите на сливенци винаги се предвиждали стаи за гости, със съответната покъщнина: приготвяли специални сладка, курабии, петмез, ошаф, мъстеници, вина и ракии, за гости. Най-личните гости били срещани извън града от специален човек. Гостите носели дарове – по-големи или по-скромни – за домакините, а те пък ги гощавали според възможностите си и настанявали в най-личните стаи на дома си.
Както и С.Табаков уточнява, доста от тези патриархални черти на сливенци се поизстудили и поокастрили след Освобождението, но те се бяха съхранили в голяма степен в първата половина на 20 век, пък и до днес ги има сред старите сливналии.
В годините между Първата и Втората световна война, с различията в имотното състояние и професиите на сливенци, „гостито“ бе придобило повече или по-малко различия сред оформилите се съсловия.
„Аристокрацията“ на града, към която биха могли да бъдат причислени по-състоятелните граждани, притежаващи текстилна фабрика, мелница, дараци и други индустриални предприятия, както и част от бохемата, предприемачите, търговците и интелигенцията (лекари, висши чиновници, адвокати, съдии и др.), висшите военни – офицерите, възприели в по-голяма степен западните обичаи на гостувания и посрещания, имаха определен ден от седмицата за посрещане на гости („Jour fixe“).
Различни бяха дните за гости, определени от домакинята – за приятелки, от домакина – за игра на карти и табла, с приятели и съдружници. В избрани дни пък се провеждали угощения и увеселения с наличните тогава технически музикални средства – първите механични грамофони и зонофони („Куче марка“ = Нis master vois и др.) и радиоапарати („Филипс“, „Вега“, „Телефункен“ и др.), или пък с местните градски музиканти чалгаджии и малки оркестри. Срещи и увеселения се провеждали не само у дома, но и по бахчите и лозята, че и в ресторант-казиното „Старият бряст“, ресторант „Зора“, пивница „Тунела“ под Общината, други пивници като тази на Димитър Арнаудов – Арнаутчето, Касапска среща, на ресторант-казиното на Сливенските минерални бани или в по-тесен кръг, в по-малките кебапчийници. Срещи се правели и за игра на билярд в „Старият Бряст“ или в „певачниците“ на Бирената фабрика и ресторант „Зора“. На една от снимките от тези времена (началото на 20 век) личи компанията на „Барон“ Гендович, разположила се в нечия градина с грамофон с голяма „фуния“, метални игли и бакелитови плочи.
На журфиксовете дамите разисквали важни проблеми: коя с какви тоалети да се представи на идващата в града ни княгиня Евдокия и как да я посрещнат във Военния клуб; какви благотворителни акции да проведат и от кого какво да издействат за филантропичните си цели (издръжка на Стопанското училище, на Приюта за сираци, помощи за бедните и болните); какви грижи да положат за пострадалите от войните и семействата им; кой и какъв е кандидатът за жених на г-ца Х. и т.н.
По-нискостоящите в социалната стълбица – най-вече по-нисшите чиновници от Общината, банките, фабриките, учителите от училищата на града, подофицерите, по- малките предприемачи, доста от самодейците артисти, търговците манифактуристи на хранителни продукти и кинкалеристи, подражавали по-скоро на славянските обичаи, не спазвали чак дотам строго точните приемни дни и се събирали семейно или „по мъжки“ (съответно „по женски“) при даден повод – календарен, семеен или просто измислен, за да се видят „по живо, по здраво“, да убият домашната скука, да изведат домочадието навън да играе на воля и да хапне от вкусните домашни сладки и сладка (бяло, черешово, зарзалиево и т.н.) и най-вече – да обменят новини от квартала и града, пък и от национално и интернационално естество. Новините били разпространявани „на живо“ – устно, но това ставало със светкавична бързина, особено ако касаели някои по-известни личности. Жените споделяли кой е новият приятел на г-ца З-ва, кой е годеникът на г-ца Т-ва, колко ще траури г- жа Г-ва, дали ще върне годежа г-ца С-ва, кои е умрял мърцина днес и кога ще го погребват и т.н. Мъжете бистрели политиката, спорели оживено за театрите на военните действия по света, за вероятните победители и победени, за инфлацията на лева, за пуснатите нови пари и бонове. Споделяли кой какво вино и ракия ще прави или пикантерии – коя на кого е пристанала или на кого е сложила рога, какви са новите попълнения на певачките…
Обикновените хора от простолюдието, работниците от фабриките и строежите, дори и най-нископлатените, пък и безработните, също обичали да си ходят по гости „на раздумка“, която ставала обикновенно на „патовете“ пред пътните врати на къщите им. Докато вървял разговорът, домакините черпели с току-що откъснати плодове от дворчето – сливи, зарзалии, круши, грозде, а хлапетата играели наоколо на „жмичка“, ламади, дзвинки, „стражари и апаши“ или на парцалени топки. Ако минел Дончо, той ги осведомявал за най-новите пътници за оня свят, кога са умрели, къде ще ги опеят и погребат. Църковните камбани ги известявали за времето, за събитието – радостно или тъжно. Мъжете предпочитали да са на сянка в двора, под асмите или дърветата, за да опитват новото или старо вино или ракия и да ги сравняват с преди това изпитите. Разисквали ежедневните грижи за прехраната на фамилията, за възможността да се наемат на работа в някоя работилница или фабрика. Другото любимо място за срещи и разисквания били сливенските кафенета – на бай Торос „Бунак кафеси“, на Райно Стефанов „Петел“, на Иван Камбуров и др., както и сливенските кръчми.
Урбанизацията и затварянето в панелки нанесоха решителен удар на патриархалността и задушевността на някогашното „гости“. Новите времена пък, с тяхната разруха и икономическа криза, довършиха останките им и хората до голяма степен се отчуждиха един от друг, престанаха да си ходят по гости, за да не се доохарчат с посрещане и изпращане. Останаха най-трайните роднински връзки и гостувания, наред с тясноприятелските. Дано това е само преходно явление?!
Д-р Веселин Йор. ВАСИЛЕВ,
из „Сливенски калейдоскоп“, ИК „Жажда“
Сливен, 2014 година
Споделете в социалните мрежи
Редактор: Щилияна Василева
Журналист, автор, редактор, пиар. Хуманитарни занимания със словото. Не си правя илюзии, че Словото днес е на особена почит. Но зная също, че то е в началото на всички човешки неща, което ми дава надежда, че има смисъл и най-малкото добро дело в негова чест.
