РОЛЯТА НА БЪЛГАРСКОТО ОПЪЛЧЕНИЕ В ОСВОБОДИТЕЛНАТА ВОЙНА

• За участниците от Сливенска област в Руско-турската война 1877-1878 г. и в отбраната на Шипченския проход. Спомени, поименен списък       

        Въз основа на планове и предложения от висши военни, през есента на 1876 г., на съвещание при император Александър ІІ, е взето окончателното решение за сформиране на Българското опълчение.  Първият документ за създаването му е Заповед на императора от 7 януари 1877 г., издадена в Кишинев. Опълчението, като специално бойно формирование, е утвърдено и със специална Заповед на главнокомандващия Дунавската руска армия на Балканите от 17 април 1877 г. От императора са одобрени и съответните „Правила за създаване на Българското опълчение”. Назначеният за командир генерал-лейтенант Николай Г. Столетов има за задача „да организира няколко български дружини, които биха послужили като ядро за по-нататъшното развитие на Българското опълчение.”

Снимка: Ген.-лейт. Николай Григориевич Столетов, командир на Българското опълчение                                    

ОСВОБОЖДЕНИЕТО

Стотици хиляди български патриоти в емиграция, преселници от Бесарабия, както и от поробеното ни Отечество, се записват доброволци с ентусиазъм. Първите опълченски части се създават в Кишинев, впоследствие в Плоещ, където в 6 дружини са зачислени  общо 7 526 души. След преминаването на река Дунав се създават нови 6 дружини, наречени Второ опълчение, като общият числен състав надхвърля 10 000 души доброволци; дружините са групирани в три бригади. Като начален вариант относно целите на бойното формирование се налага становището на  началник щаба на Действащата руска армия ген. А. А. Непокойчицки, че опълченците не трябва да участват в бойните действия, а да се използват само за охрана на освободените от руските войски български земи. В резултат на отпора на други руски генерали, излиза Заповедта на ген. Н. Столетов, където официално се съобщава: „Българското опълчение се предназначава за съвкупни действия с руската армия против общия враг!”

Снимка: Български опълченец Никола Корчев, 3-та рота, 3-та опълченска дружина

„Началството на Българското опълчение е възложено официално и по висока царска заповед на генерала Николай Столетов, който е вече в Плоещ. Дейният ген. Столетов се потрудил да намери лагер за своите подчинени юнаци.

Българското опълчение ще бъде облечено със специална униформа за първи път. Вече 6000 военни облекла са пристигнали. Пушки, пищови, фишеци – всичко е изобилно и на разположение на генерал Столетова. Освен това българското опълчение ще обема своето санитарно отделение, което ще бъде под управлението на г. Константина Бонева, който е свършил медицински курс в Московския университет.

Всички почти български доброволци, които бяха в Сърбия, които бяха разпръснати по разни места на Румъния и които бяха отишли в Русия, днес или са влезли в опълчението, или са приготвени да влязат. Непрестанно вече всеки ден се събират в Букурещ или идат из областите тук и отиват за Плоещ множество български ратници.

Един факт, който заслужава специално внимание, той е, че новозаписаните опълченци отиват весели, на драго сърце и решителни. Виждаме ги ний, когато тръгват с изражение на лицето, което показва готовност да си отмъстят. Някои от тях са накичени с цветя или простичко със зелена шума; понакрехнали си калпачетата и дружно тръгват напред. Когато се качат в трена, песни оглушават гарата… Те пеят българский марш и този марш се свършва с шумни: ура!

В българското опълчение са навлезли досега българи от всички разреди. В него вий ще намерите и търговци, които са напуснали своята търговия, и занаятчии, които са зарязали занаята си, и ученици, които  са оставили училището си, и учители…

Ний видяхме малки момчета 15-16-годишни, които изказваха желание  да идат да се облекат във войнишко оръжие и да станат войници. Този случай доказва едно нещо: българското опълчение се  състои от хора, решени да се бият. То не е войска, събрана насила. Не! То е доброволци, които се записват на драго сърце, за да идат да се бият с турчина; да си отмъстят, че нека и да паднат на бойното поле.

Това като е така, ний се надяваме, че всички българи, които искат в днешното време да помогнат на Отечеството си, ще се притекат на Плоещ…”

Из уводна статия на вестник „Стара планина“ – 4 май 1877 г., Букурещ

СЪЗДАВАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО ОПЪЛЧЕНИЕ

„На сутринта момчетата бяха заведени накрай града [Плоещ], покрай реката Бузъу, където беше приготвено мястото  за бъдещия лагер на Българското опълчение. Тука ги облякоха, въоръжиха и почнаха редовно да ги обучават на военното изкуство. Военните занятия следваха редовно всеки ден – два пъти обучение и стрелба.

Момчетата с напрегнато внимание слушаха всичко, което им се предаваше от руските инструктори по военната наука. Те горяха от желание, колкото се може по-добре да научат всичко онова, което ще способствува  за успешния бой против угнетителя на тяхната родина, като се въодушевяваха от мисълта, че те скоро ще стъпят на българска земя, че пред тях стои път, добре познат на българския въстаник…“

Из спомените на Манол Георгиев, опълченец от 4-та  опълченска дружина

„Плоещ, 25 април 1877 г.: „Днес пристигна тук нашият известен българин, руски капитан г. Райчо Николов. Той донесе 20 000 пушки „Шаспо”, 12 топа, 16 000 000 фишеци и 6 000 като облекла. Генерал Николай Столетов, началник на Българското опълчение, ще стигне наскоро. Той е тръгнал вече из Кишинев с шест български батальони и 6 ескадрона конница.”

Из дописка до вестник „Стара планина“ от 28 април 1877 г.

„Опълченците преминават системна военна подготовка под непосредственото командване на руски офицери. Въоръжени са със стрелково оръжие, френска иглена пушка система „Шаспо“, обр. 1866 г. с тесак. Едва след боевете при Шипка на опълчението са дадени по-съвременните пушки „Крънка”. Снабдяването се поема от бюджета на Военното министерство и Московския славянски комитет.

През м. юли-август 1877 г. се създава и една конна сотня, със задача да изпълнява разузнавателна роля при щаба на опълчението. Тези кавалеристи са  въоръжени с пушки „Бердана” №1 и „Бердана” №2.

„В дружината се произвеждаха занятия, състоящи се от: гимнастика, маршировка, прикладка и прицелка, понякога фехтовка и ротно учение. За изучаване частите на пушката ни се раздадоха литографирани брошурки… Стрелбата се прекара цяла.

Никакви почивки почти не ни се даваха. От тъмно до тъмно се произвеждаше учение. Често пъти някои по-слабички момчета просто задрямваха сутрин над шинелите си, които сгъваха за учение, но пак с весели и засмени лица се учеха и никой път не се оплакваха.”

Спомени на опълченеца Лазар Филипов от 1-ва дружина на Българското опълчение

Снимка: Самарското знаме

„Векове се изминаха откак за последен път са се развели български знамена в редовете на свободните български дружини. Онези знамена потънаха в реки от кръв на Косово поле и ето сега пак над българските дружини се издига родното знаме. Отдалеч, през всичката руска земя, то е донесено от нас, Вам, като живо доказателство, че то Ви се дава, не от някое кътче на Русия, а от цялата руска земя…Нека то бъде залог за любовта на Русия към Вас!”

Из Обръщение към опълченците на П. В. Алабин, член на Думата на град Самара.

Сливенецът архимандрит Амфилохий е бригаден свещеник /Първа бригада/ на Българското опълчение, който, заедно със свещеника Петър Драганов от Търново, освещава Самарското знаме. За това пише кореспондентът на „Всемирная илюстрация” в Плоещ Николай Каразин: „Знамето се донесе лично от кмета на Самара Кожевников и члена на градския съвет Алабин. Лагерът бе разположен на голямо зелено поле. Дружините стояха в гъсти колони в една линия.

Негово Величество Главнокомандуващият пристигна в два и половина часа след обяд. Тържествен молебен последва молитвената команда „Батальон на  колене!”. Служиха българският архимандрит от Сливно  и свещеника Петър Драганов от Търново – двамата забележителни с това, че неведнъж с оръжия в ръка са стояли начело на своите въстанали енориаши”.           

„ Мили братья  българи!

Този ден благословен и знаменит, гдето сме го чакали  от 477 години за Освобождението на милото ни отечество, дойде! И днеска виждаме преславно чудо: на Плоещкото поле да ся служи божествен молебен над знамето на Св. Кирил и Методий, принесено подарък из Россия от град Самара на първата новосъставена българска войска. Дано Всевишний даде, щото туй свято знаме да ся развява от края на Дунава в Тесалия до края…”

Из тържествената реч на архимандрит Амфилохий след освещаване на Самарското знаме

Сн:  Освещаване на знамето на българското опълчение, гравюра.  

Самарското знаме е връчено на 3-та опълченска дружина. С това знаме опълченците се сражават при Стара Загора, Шипка и Шейново.

Сн.: Знаме на българското опълчение, ушито от Стилияна Парашкевова

Знамето на 4-та опълченска дружина, ушито в Горна Оряховица в навечерието на Априлското въстание 1876 г., също води дружината в нейния боен път.

Знамената на другите опълченски дружини не вземат участие в боевете.

                СПОМЕН

ЗА БЪЛГАРСКОТО ОПЪЛЧЕНИЕ

„Сюлейман паша със своята 45-хилядна армия, закалена в боевете с черногорците, все повече и повече се приближаваше към Стара Загора…

Наистина, немислимо беше сега да се отстъпи, следователно българските опълченци тук при Стара Загора трябваше да се кръстят „огнем и мечем”. Тук те трябваше да възкресят войнствената слава на своите  храбри  прадеди и да покажат на света, че българският народ е достоен за по-добра участ…”

Из спомените на прапорщик Стефан Кисов, командир на рота от  3-та  опълченска дружина

БИТКАТА ПРИ СТАРА ЗАГОРА    

„В неравния кръвопролитен бой при Стара Загора четирите дружини /3-та, 1-ва, 2-ра и 5-та/ се показаха по блестящ начин…Българите показаха, че могат да се бият и да умират като герои. Въз основа на опита, позволявам си да доложа, че от българина в кратко време може да стане отличен войник.”

Из рапорт на ген. Н. Г. Столетов до Главното командване                                        

„В това сражение се показахте такива герои, с които цялата руска армия може да се гордее… Вие сте ядрото на бъдещата българска армия”

Из Заповед на ген. Й. В. Гурко

Снимка: Ген.-лейт. Йосиф Владимирович Гурко,  командир на Предния отряд на Руската армия на Балканския полуостров

 

„Българските опълченци изумиха дори русите със своята твърдост…ни един от тях не мръдна назад, докато не бяха обходени от трите страни… Цели турски батальони се обръщаха в бягство, когато някоя опълченска рота се хвърляше на нож!”

  Ген. С. П. Зиков

„Българите надминаха всички очаквания – една шепа хора издържаха така дълго срещу такава огромна маса. Това не всяка войска е в състояние да направи. Чест и слава!”

Из  вестник „Русский мир”

Сн.: Битката при Стара Загора. Спасяването на Самарското знаме

По неокончателни данни, в състава на 12-те дружини и конната сотня на Българското опълчение, влизат 188 души опълченци, родени или живели след Освобождението в днешната Сливенска област. От тях 55 поборника са родени в град Сливен. Съизмеримо с другите южнобългарски райони, сливенските опълченци са едни от най-многобройните. Мнозина от тях са наградени за храбростта и себеотрицанието си по време на сраженията при Стара Загора, Шипка, Шейново, Елена, Садово, Везенково….

Снимка: Сливенски опълченци 1902 г. Честване на 25 години от Шипченската епопея

Д-р Иван Панов /Карапанчев/ – лекар на 5-та опълченска дружина. Роден в Сливен 1834 г., учи в Котел при Сава Доброплодни, продължава образованието си в Одеса. След завършване на Военното училище, става офицер в руската армия.

През 1862 г. взема участие в подготовката на Хаджиставревата буна. След разкриване на заговора е осъден на смърт, но по настояване на руските власти е освободен. През 1868 г. завършва медицина в Москва. По време на руско-турската война 1877-1878 г. постъпва като лекар в Българското опълчение и участва в боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново.

След Освобождението е военен лекар, директор на Военнофелдшерското училище в София. По-късно е лекар във Видин и прави голямо дарение за училището в Берковица. Завършва живота си като лекар през 1894 г. в Кишинев.

„Във време на битката [при Стара Загора] имаше и някои лични  подвизи, от които ще опиша следующите…

Ефрейторът Л. Пеев, като видял, че лежащият до него Димитър Сяров, родом от Сливен, бил ударен в гърба от един куршум, който го изорал под кожа и жили чак до единия крак, побутнал бая си Димитър /така му той викал/ по главата и му казал, ако е жив да се измъкне, понеже турците са много и надали ще можем да ги прогоним и надвием. Бай му Димитър не отговорил от болки, но Пеев забележил, че Сяров чул и разбрал, че е жив, така щото, когато отстъпвали, той следил дали ще види Сярова, за да му помогне… Пеев, без да губи кураж, отстъпвал и следил за бая си Димитра, докато най-сетне го застигнал, тъкмо тогава, когато единият от двамата му другари, които го носили, бил заморен и искал да го остави. Дал той пушката, която вземал от полето на уморения, а сам се нагърбил да влачи Сярова, заедно с редника Витанова.”

Из спомените на Лазар Филипов от 1-ва дружина на Българското опълчение                                                                             

Димитър Сяров – родолюбец, ратник за свободна и обединена България, свързва името си с най-значимите събития в края на ХІХ в. Той влиза в Българското опълчение с опита от национално-освободителните борби дотогава. След участието си в Сръбско-турската война 1876 г., заминава със стотици други българи в Румъния. Сливенецът се записва доброволец още в началото на сформиращите се опълченски дружини. На 28 април 1877 г. той е зачислен в 1-а рота на 1-ва дружина. След лагера в Плоещ пътят на дружината е насочен съм Зимнич и Свищов. На 26 юни 1877 г. Димитър Сяров е сред опълченците, посрещнати в старата българска столица Търново.

За Димитър Сяров съдбоносна  става битката при Стара Загора на 19 юли 1877 г., когато той е тежко ранен в гърба. Спасен на бойното поле от другарите си, сливенският опълченец  е пренесен в лазарета, създаден в Девическия манастир в Казанлък. Не след дълго, с още незараснали рани, Сяров се връща в дружината си и участва в боевете при Шейново. В билета, издаден от командира на І дружина полк. Кесяков на 31 май 1878 г., е отбелязано, че Димитър Сяров е „уволнен  с неизлечими рани”.

Снимка: Опълченците  Димитър Сяров, Димитър Куртев и Манол Георгиев, снимка от 1885 г.

След Освобождението, наред с административните служби, които заема в Сливен, Димитър Сяров участва активно  в движението за съединение на Източна Румелия с Княжество България. Той е член на Гимнастическото дружество „Лев”, на Тайния комитет за съединение и пр. В края на м. август 1885 г., някогашните сливенски опълченци Димитър Куртев, Димитър Сяров и Манол Георгиев се срещат с княз Александър І Батенберг на военните маневри в Шумен и го информират за предстоящата  акция за съединението на българските земи от двете страни на Балкана.

Димитър Сяров умира на  28 септември 1896 г.  с изпълнен дълг към Отечеството.

     Георги Илиев Симеонов /Гаджал войвода/- роден през 1811 г. в Котел, близък родственик на капитан Георги Мамарчев и на Георги С. Раковски. Неслучайно е наречен от съвременниците си „Войникът на века”, защото до преклонна възраст взема участие в поредица войни, завери, въстания: в Руско-турската война от 1828-1829 г.; в подготовката на Велчовата завера от 1835 г., съвместно  с вуйчо си кап. Мамарчев; в Браилските бунтове 1841 и 1842 г.; в Кримската война 1853-1856 г., в кампанията на руската армия в Кавказ; в Сръбско-турската война от 1876 г.; в Кресненско-Разложкото въстание от 1878 г., където е войвода на чета, действаща съвместно с четата на Стоян Карастоилов войвода; в защитата на святото ни дело – Съединението и Сръбско-българската война през 1885 г.; многобройни са четите, бродили в Балкана, на които той е войвода.

Само пет дни след обявяването на Освободителната руско-турска война 1877-1878 г., Гаджал войвода, вече на 66-годишна възраст, се записва в Българското опълчение. Сражава се геройски при Стара Загора и Шипка, където е ранен на два пъти.

В края на живота си, останал самотен, подава Прошение до Народното събрание за увеличаване на оскъдната му пенсия. За жалост, неговата молба остава без последствие… Престарелият войвода все пак получава закрила от свой приятел, също бивш опълченец – Александър Николов; остава на неговите грижи до последния си ден – 1 декември 1895 г. в Русе.

БОЯТ ПРИ ШИПКА И ШЕЙНОВО

„На 9 август се почнаха вече ужасните сражения между турци и българи. От гърмежите на топове и пушки бе се заглушило цялото пространство на Шипченския проход. Тук опълченците се сражаваха като разярени лъвове. Те гледаха напреде си неприятеля, когото отдавна очакваха и стреляха с най-голяма бързина и охота. Боят от час на час се ожесточаваше. Турците постепенно настъпваха по долините и на втория ден, 10 август, се приближиха да самите позиции на опълченците, а от горната страна, откъм местността Бедек, турските колони настъпваха и застрашаваха да завземат пътя зад връх Св. Никола, който води към Габрово. След завземането на този път от неприятеля, опълченците трябваше или да измрат до един, или решително да си пробият път, за да се избавят от пленение.

Снимка: Манол Георгиев Лазаров

Беше 11 август утринта. Този ден като че ли предвещаваше нещо ужасно, нещо страшно за една от воюващите страни, само че не се знаеше за коя от двете страни ще бъде това предвещание. За опълченците и руските войници от 9 август бе престанала доставката на провизии, тъй като турците със своите батареи не пропущаха да мине нищо по пътя от Габрово за Св. Никола, а също така и чешмата, от която си набавяха вода, бе станала недостъпна и за двете неприятелски страни.

В такова положение се намираха на 11 август опълченците при защитата на Шипка. За утоляване на жаждата те си служиха с приплескан куршум, когото като туреха в устатата си, докато е хладен, утоляваше за минутка жаждата им, а хляб от три дни не бяха виждали, но пак не се отчайваха, редовно си следваха престрелката и всяка минута очакваха помощ откъм Габрово. Патроните им бяха на свършване. Те си оставаха по няколко патрона за краен случай и престанаха да стрелят… В това време загърмяха в залп неприятелските топове и гранатите биеха канарите, под които бяха позициите на опълченците, а именно на ІІІ и ІV дружина. От пукването на гранатите и екът, който се отразяваше от канарите над главите им, много момчета оглушаха и останалите живи и до днес недочуват…

В това време се зачуха залпови гърмежи и викове „ура” откъм Червени бряг. Това бяха стрелците руси, които пристигнаха откъм Габрово, качени по двама-трима на един казашки кон.”

Из спомените на Манол Георгиев, опълченец от 4-та опълченска дружина

Сн.: Боят на Шипка

Радил Велчев Проданов /Радомир Василев/. Роден в село Ичера, Сливенско. След Априлското въстание от 1876 г., поради „убийства, грабежи и зверства” в българско, заминава за Тулча, след това за Галац. Включва се в българските доброволчески батальони в сръбско-турската война 1876 г. След войната отново се завръща във Влашко, а през пролетта на 1877 г. се записва в редовете на Българското опълчение. Зачислен в 1-ва дружина, 2-ра рота и взема участие в боевете при  Стара Загора и Шипка. Там е тежко ранен, настанен в полевата болница в с. Горни Дъбник. Лечението му продължава в Русия, в Киевска губерния, в селището Малое Смеле, където получава грижи в дома на граф Бобрински.

След лятото на 1878 г. остава една година в Русия, след което се завръща в родното си село Ичера и до края на живота си работи като обущар.

„…Руският цар проводи един генерал и офицери да командват българските войски. Тогава аз отидох да послужа на нашето Отечество. На 19 йуний 1877 г. преминахме през Дунава. Благополучно стигнахме до Ески Заара /Стара Загора/. На 17 йули имахме сражение със значителна сила турци, черкези и принудени бяхме да отстъпим на Шипка на Балкана. Там ний добре се укрепихме. На 12 августа турците нападнаха нас. Тогава аз получих една рана много опасна…

Сега трябва да се радвам, защото ни избави Бог от 500-годишния враг, който искаше да ни изтреби от този свят. В България скоро ще бъде княз български!”

Из писмо на опълченеца Радил Велчев до брат му в с. Ичера, Сливенско – 24 февруари 1878 г. /ДА-Сливен/

Христо Векилов е с деятелно присъствие в най-важните прояви на националното ни развитие в края на ХІХ век – Руско-турската освободителна война 1877-1878 г., Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г., изграждането на местни органи на управление. Той живее далеч от родния си град Габрово – в Ямбол и Сливен, където работи след Освобождението.

През пролетта на 1877 г., 21-годишният младеж е зачислен във втора  рота на 3-та опълченска дружина с командир подполковник Павел П. Калитин. Дружината се отличава с храбростта си в боя при Стара Загора на 19 юли 1877 г. Тя започва контраатаката си от Чадър могила. Първа и втора рота настъпват в първата бойна линия и понасят най-големи загуби. Христо Векилов е ранен в десния крак, изостава от дружината си и впоследствие дори погрешно е регистриран като убит. На 28 юли с.г. постъпва в 10-та дружина, 2-а рота, а на 4 август е определен за попълнение и  зачислен отново в 3-та дружина. Шипка и Шейново бележат по-нататъшния боен път на Христо Векилов. На 25 юли 1878 г. опълченецът е уволнен от ХІІ Бургаска дружина на Българската земска войска със званието унтерофицер и с военно отличие – Знак за отличие на Военния орден „Св.Георги” ІV степен.

Христо Векилов е един от най-активните дейци на съединисткото движение в Източна Румелия. От 1888 г. до 1893 г. е председател на Сливенската окръжна постоянна комисия.

Никола Газибаров е между мнозината опълченци от Сливен с активно участие в национално-освободителните борби – участник в подготовката на Старозагорското въстание 1875 г., участник в четата на Христо Ботев и в Сръбско-турската война през 1876 г.

На  29 април 1877 г. Никола Газибаров е зачислен в 5-а рота на 6-та опълченска дружина, командвана от майор Николай Беляев. Дружината преминава  през тежки сражения и преходи  на Опълченците. Тя участва в решаващото за изхода на войната сражение при Шейново на 28 декември 1877 г. „При превземането на Казанлък се хванаха в плен 500 души редовна турска войска, няколко знамена и 3 топа, които се предадоха на VІ дружина, да ги откара във Велико Търново – пише в спомените си опълченецът Манол Георгиев. Оттам дружината се отправи за Кръстец и зае позиция срещу неприятеля, който се мъчеше да си пробие път през Елена за Търново, където и стоя до срещу Коледа и се завърна, та взема живо участие при превземането на укрепения Сюлейманпашов лагер при с. Шейново на 28 декемврий.”

Никола Газибаров е произведен в офицерско звание ефрейтор на 23 май 1877 г., а на 7 юни с.г. – младши унтерофицер. За участие в боя при Шейново на 28 декември 1877 г. е награден  със Знака за отличие на Военния орден „Св. Георги” ІV степен. На 13 юли 1878 г. е уволнен от Българската земска войска.

Снимка: Боят при Шипка-Шейново

През Временното руско управление е пристав в Лозенград и председател на местния комитет „Единство”. Взема участие в Сръбско-българската война 1885 г., в състава на 7-ма сливенска дружина.

Никола Газибаров е председател на Поборническо-опълченското дружество ”Шипка” в Сливен и участва в Първия поборническо-опълченски конгрес в София през 1897 г. Умира на 9 февруари 1919 г. в Сливен.

Жельо Хайдутов е опълченец в конната сотня към щаба на Българското опълчение. Роден е през 1853 г. в село Градец. Учи в Цариград и Габрово, а през 1875-1876 г е учител в родното си село. Записва се като доброволец в Сръбско-турската война 1876 г. На 18 май 1877 г. влиза в състава на Българското опълчение и е зачислен като ефрейтор в конната сотня. За проявена храброст в сраженията при Стара Загора, Шипка и Шейново е награден със Знака на Военния орден „Св. Георги” ІV степен. Жельо Хайдутов е уволнен на 7 юни 1878 г.

След Освобождението отново става учител, но във Видин. Известно време е училищен инспектор в тамошното училищно окръжие. По време на Сръбско-българската война 1885 г., някогашният опълченец отново защитава националния идеал – като околийски управител в Белоградчик организира отбраната на града от сръбската армия.

Жельо Хайдутов умира в Белоградчик на 30 септември 1933 г.

„Българските дружини се биха като лъвове. Те се хвърляха в атака стремително, отстъпваха мъжествено с лице към неприятеля и в ръка с оръжие, предизвиквайки удивление и възторг.”

В. И. Немирович-Данченко

„Опълченец от Шипка! Това беше най-високата титла, най-високата награда, която дядо беше получил през дългия си живот. И най-високата титла, която бяха получили неговите другари!”

Б. Божилов. Завещание на потомците

  

           ОПЪЛЧЕНЦИ, РОДЕНИ И ЖИВЕЛИ В СЛИВЕНСКА ОБЛАСТ

/Име и месторождение/

Първа дружина

1. Амфилохий Михайлов х.Маринов – Сливен
2. Антон Петров 1-ва,7-ма, 9-та дружини – Сливен
3. Георги /Григорий/ Петров Георгиев – Котел
4. Георги Попов – Сливен
5. Григорий Панов – Сливен
6. Ганчо /Гаврил/ Петков /Пешев/ Бъчваров – Търново
7. Димитър Иванов – Сливен
8. Димитър Стоянов Кукумявков – Градец
9. Димитър Тодоров Сяров – Сливен
10. Добри Антонов – Сливен
11. Дончо Димяновски /Антон Длиновски/ – Котел
12. Желязко Петков – с.Диня, Старозагорско
13. Захари Добрев – Сливен
14. Иван Николов Комитов /Мишката/ – Сливен
15. Иван Николов Шишманов – Сливен
16. Коста Ганчов /Генчев/ – Жребчево
17. Минчо Димитров/Демирев/ Койчев-Комитата – Кортен
18. Никола Господинов Петков – Радецки
19. Радил /Радомир, Радо, Владимир/ Велчев – Ичера
20. Станчо /Стоян/ Енчев – Бял кладенец
21. Симеон Господинов Колев /Табанов/ – Кортен
22. Симеон Минчев Салабашев – Сливен
23. 23.Стефан Горнев 1-ва дружина, конна сотня  – Котел
24. Стефан Жечев /Живков/ – Котел
25. Стефан Димитров – Градец
26. Стоян Георгиев – Любенец

Втора дружина

1. Антон Димитров – Сливен
2. Антон /Андон/ Киров – Сливен
3. Васил Атанасов – Битоля
4. Върбан Ганев Папанчев – Градец
5. Георги /Григорий/ Василев Добрев – Сливен
6. Димитър Трендафилов, 2-ра, 8-ма дружини – Котел
7. Димо Бойчев Сираков /Добри Сираков/ – Жеравна

Димитър Бойчев /Сечеков/

8. Добри Николов /Ников, Нинов/ – Градец
9. Дойчо /Дончо/ Рашков – Копривщица
10. Желязко Събев – Сливен
11. Иван Владев /Владов/ – Котел
12. Иван /Йован/ Недялков/ Неделчев/ Петров – Котел
13. Иван Николаев – Погошит?
14. Иван Петров Катров – Севлиево
15. Коста /Косто/ П. Икономов – Сливен
16. Ламби Кантаров /Константинов/ – Сливен
17. Матей Радославов – Котел
18. Михаил Христов Руфадов /Руфатов/ – Русе
19. Петър Симеонов Стефанов – Котел
20. Стефан Владев – Котел
21. Стефан Иванов – Медвен
22. Стефан Христов – Сливен
23. Тодор Живков – Видин
24. Янко /Яков/ Иванов – Сливен
25. Янко Трифонов Янков – Вевчани, Охридско

Трета дружина

1.Атанас поп Иванов 4-та, 10-та, 3-та   дружини – Сливен

2.Божил /Димитър/ Илиев Папанчев 10-та, 3-та дружини – Сливен

3. Васил Николов Пармаков – Градец
4. Георги Иванов – Шумен
5. Георги Илиев Симеонов Мамарец /Гаджал войвода/ – Котел
6. Добри Георгиев Пехливанов – Сливен
7. Захарий Ив.Величков Буюклиев – Сливен
8. Иван Димитров Бояджиев – Градец
9. Мавродин Петков – Шумен
10. Матей Христов Алтънов – Сопот
11. Михаил Пенев Бобев 3-та,8-ма дружини – Събрано
12. Никола Маринов Гарджев – Сливен
13. Петър Ангелов Неделчев – Красново,Пловдивско
14. Сотир Николов /Николаев/ – Сливен
15. Христо Петков Векилов 3-та, 10-та дружини – Габрово
16. Щерю /Спиро/ Райков – Охрид
17. Юрдан /Йордан/ Константинов – Сливен

Четвърта дружина

1. Антон Стоянов Ганчев – Ловеч
2. Васил Иванов – Сливен
3. Васил Иванов Добрев – Крън
4. Васил Драганов Контаров /Комитата/ – Котел
5. Григор Киров – Котел
6. Драган Антонов – Жельо войвода
7. Константин Георгиев – Сливен
8. Коста Иванов – Котел
9. Коста /Константин/ Генчев Матеев 4-та, 10-та дружини – Сливен
10. Кръстю Цончев Пенков-Роглакът – Котел
11. Манол Георгиев Лазаров – Браила
12. Марин Стефанов Кираджиев – Търново
13. Минчо Гендов /Ганзов, Гонзов/ 4-та, 10-та дружини  –  Мечкарево
14. Михаил Димитров – Котел
15. Ненчо /Ненчу, Нело/ Димитров – Сливен
16. Недю Колев /Николов/ – Коломан, Дряновско
17. Николай Василев 4-та, 7-ма,1-ва дружини – Медвен
18. Николай Воденичаров – Сливен
19. Николай Русинов Бояджиев – Жеравна
20. Николай Седаяновски 4-та, 10-та дружини – Котел

/Никола Савов Длиновски/

21. Панайот Д. Панов –  Сливен
22. Руси Стоянов Зънков – Котел
23. Симеон Николаев – Болград
24. Стефан Христов – Котел
25. Тодор Иванов Мутевски 1-ва,4-та дружини – Троян
26. Христо Кузманов /Кузмин/ – Филиповци, Трънско
27. Христо /Христофор/ Маринов – Калофер

Пета дружина

1. Адам Живкович – Блато, Пиротско
2. Атанас /Танас/ Добрев 8-ма, 5-та дружини – Гавраилово
3. Георги Маринов Сливенски – Сливен
4. Георги Николов Енев 8-ма, 5-та VІІІ дружини – Ичера
5. Георги Стефанов Захариев – Пазарджик
6. Димитър Иванов Колев – Сливен
7. Димитър Велчев /Величев/ – Котел
8. Добри Русев – Градец
9. Кано Велчев /Пенчев/ 8-ма, 5-та дружини – Гавраилово

/ Кънчо Пеев Дерментски/

10. Минчо Трошанов Котленски – Котел
11. Михаил Иванов Крълев- Комитата – Твърдица

/Михаил Атанасов/

12. х.Михаил /Михал/ Димитров – Твърдица
13. Начо Желюв – Жеравна или Сливен
14. Никола Димитров Калайджиев 8-ма, 5-та дружини – Шивачево
15. Никола Райнов Стоянов 5-та, 11-та дружини  – Жеравна
16. Никола /Николай/ Иванов Цанев – Жеравна
17. Николай Георгиев – Котел
18. Панайот Люцканов Василев 12-та,10-та, 5-та дружини – Сливен /Петър Стоянов/
19. Петко Георгиев Димитров – Прохорово
20. Петър Николов Кантарджиев – Сливен
21. Петър Цанов /Цанков / – Котел
22. Русан /Русин/ Калчев Чаморджиев -Комитата – Калипетрово, Силистренско
23. Сава Михайлов – Сливен
24. Стефан Киров – Сливен
25. Стоян Георгиев /Григориев/ Чолаков – Сливен
26. Стоян Иванов – Нова Загора
27. Стоян Петров – Сливен
28. Тодор Манолов Павлов – Болград
29. Христо Домков /Дадунов/ 5-та, 11-та дружини – Сливен
30. Христо Станов /Стоянов/ 5-та, 11-та дружини – Котел

Шеста  дружина

1. Велко Дачев Тишев – Радево

2 Вълчо /Велчо/ Вълков – Котел

3. Георги Тодоров Сливнев – Плоещ

/Йордан Т.Влахов/

4. Димитър Анастасов – Гърция
5. Димитър Иванов Владев – Сливен
6. Димитър Петков Вълков/Вълчанов/ – Сливен
7. Добри Костов Костичков  –  Сливен
8. Зиновий Сабович – Сливен
9. Йордан Георгиев Ланчев – Сливен
10. Никола Лазаров Газибаров – Сливен
11. Николай Петров – Котел
12. 12.Пеньо /Пеня/ Добрев  – Медвен
13. Тодор Горов Бушев   Сливен

Седма дружина

1. Божил х.Василев – Сливен
2. Георги Георгиев /Юргов/ – Събрано
3. Георги Иванов Кацаров – Дядово
4. Георги Станчев /Станев/ 7-ма, 8-ма дружини – Котел
5. Георги Стоянов Баръмов – Съдийско поле
6. Димитър Цветков – Нова Загора
7. Димо Данчев – Дядово
8. Доню /Дончо/Стоянов Подмолов, 7-ма, 1-ва дружини – Любенова махала
9. Желю Колев – Любенец
10. Иван Николов Комитов – Сливен
11. Колю Павлов Игнатов – Твърдица
12. Кръстю /Христо/ Иванов Маринов 9-та, 7-ма,9-та дружини – Ямбол
13. Кръстьо/Христо/ Събев Спасов 7-ма, 9-та дружини – Сливен
14. Момчил Петров – Нова Загора
15. Николай Василев – Медвен
16. Нойко /Ною/ Добрев 7-ма, 9-та дружини – Любенец
17. Пеню /Теню/ Томов – Събрано
18. Ради Пенчев – Дядово
19. Тоню /Тотю/ Ганчев 7-ма, 9-та дружини – Котел
20. Юрдан /Йордан/ Пенчев – Дядово

Осма дружина

1. Васил Друмев – Асеновец
2. Стефан Костов – Любенова махала
3. Христо Колев 8.ма, 3-та дружини – Кози рог, Габровско

Девета  дружина

1. Божил Василев – Сливен
2. Цвятко Дучков Душков /Денков/ – махала Русевци /дн. Габрово/

Десета дружина

1. Добри Пенев х.Добрев – Загорци
2. Иван Георгиев Тошев – Стара Загора

Дванадесета дружина

1. Божил Драгоев – Ичера
2. х.Васил Димитров – Жеравна
3. Васил Николов – Котел
4. Гаврил Недков – Котел
5. Георги Савчов Саввов – Котел
6. Давид Иванов – Котел или Кюстендил
7. Дейчо /Дончо/ Димитров – Сливен
8. Захарий Цончев – Котел
9. Михаил Ненов /Недков/ – Сливен
10. Никола Андреев – Сливен
11. Никола Димитров – Котел
12. Николай Георгиев – Котел
13. Никола Евчев – Котел
14. Петър Евков /Евчев/ – Котел
15. Петър Петков – Жеравна
16. Рачо /Райчо/ Събев /Савов/- Ичера
17. Руси Димов – Градец
18. Савва Жеков – Жеравна
19. Симеон Маринов – Жеравна

Конна сотня

1.Димитър Г. Куртев – Казанлък

2. Жельо Димитров Хайдутов – Градец

3. Лазар Николаев /Македончето/ Скопие

Представеният списък на опълченците от Сливенска област не е окончателен, тъй като проучванията по тази тема продължават. От особено значение за тях ще бъде съпричастността на  наследниците на опълченци, които биха помогнали да се открият нови имена и неизвестни факти и събития, свързани с техните предци.

Снимка: Паметникът на свободата на връх Шипка, открит от цар Борис на 26 август 1934 г.

Благодарност за съдействието на историците от Национален парк-музей „Шипка-Бузлуджа”-Казанлък; Регионален исторически музей-Стара Загора; Исторически музей-Котел; Исторически музей – Нова Загора. Изказваме нашата признателност и към колегите, работили в десетилетията преди нас по проучване на тази особено значима за националната ни история тема – Ролята на Българското опълчение в Освободителната война 1877-1878 г.!

Мария КИРОВА,

Росица ГЕОРГИЕВА, 

Ради РАДЕВ