СЛИВЕНЦИ В БОТЕВАТА ЧЕТА

• С една безкористна, свята цел: Освобождението на поробеното Отечество. Резултати от едно продължително проучване на житейския път на сливенци – участници в Ботевата чета от 1876 г., в контекста на цялостните процеси от последния етап на националноосвободителното ни движение през XIX век

Ботевата чета е една от вечните теми в историята на Българското Възраждане. Затова досегът с дейността на участниците в драматичните събития преди 144 години всява респект и изисква внимателно изследване. В статията се представят резултати от едно продължително проучване на житейския път на сливенци – участници в Ботевата чета от 1876 г., в контекста на цялостните процеси от последния етап на националноосвободителното ни движение през XIX век.

Един от сливенските четници с особено драматична съдба е ДИМИТЪР СТЕФАНОВ КАЗАКА – вторият знаменосец в Ботевата чета. След гибелта на Никола Симов – Куруто в тежкото сражение при Милин камък, още по време на боя, войводата предава знамето в ръцете на най-близкия четник, както пише Никола Обретенов в спомените си: „на едно сливналийче, което се намираше до него“. По-късно става ясно, че това момче от Сливен е Димитър Стефанов Казака.

Биографичните бележки за Димитър Казака са повече от оскъдни, особено що се отнася до живота му като хъш в Браила, до връзките му с други дейци на освободителното движение. Повечето детайли от неговата биография са взети от спомените на единствената му сестра Мария, по мъж Дивушинова, предадени по-късно от Петко Гевгалов, чрез страниците на известния сливенски в. „Изток“, около 30- 40-те години на миналия век. Мъченическата гибел на Ботевия четник Димитър Казака става известна в родния му Сливен едва през 1912 г., от публикация във в. „Сливница“. Вече при поредните чествания на Априлската епопея, тези сведения се допълват от спомените, записани от разказите на стари хора от с. Кремиковци. Сестра му Мария посещава Кремиковския манастир, където разговаря с още живия магер Геко Павлов /Палев/, както и с потомци на селяните, които през 1876 г. стават свидетели на случилото се в гората край манастира.

Димитър Ст. Казака е роден в Сливен през 1854 г., /по изследването на Никола Илчев/. Майката е сливенка, а баща му Стефан Казака е от Ямбол. Като млад Стефан, бащата, е сред помагачите, съпричастни към похода на руската армия, водена от ген. Дибич Забалкански през 1828-1829 година и „голямото преселение“. Някъде из казашките степи той се записва „донски казак“, получава прозвището си „Казака“ и с това име по-сетне е известна цялата му фамилия.

По-късно неговото семейство се установява в Сливен, има трима сина и една дъщеря. Най-големият от тях – Иван, е приятел от детинство на бъдещия войвода Хаджи Димитър, а къщите им се намират през един двор. Не може да се уточни дали след нападението над сливенския кадия Али ефенди или след гоненията в града около подготовката на сливенската чета през 1868 г., но Иван Казака е арестуван и отведен в Одринската тъмница. Там, при опит за бягство, е жестоко убит. По-малките му братя  Васил и Димитър търсят спасение в емиграция – първият остава в Русия, а Димитър намира препитание из влашките градове. Най-дълго време той остава в Браила, където влиза в средите на хъшовете, оттам вероятно идва и запознанството му с Георги Апостолов от Стара Загора. Според един от биографите му, оттогава се знае и с Геко Палев /Павлов/, станал по-късно магер /иконом/ в Кремиковския манастир – факт, който има пряка връзка с последните дни на младия четник.

През пролетта на 1876 г., Димитър Казака се записва в сформираната чета с войвода Христо Ботев. Без съмнение, съдбата му, в качеството на втори знаменосец на Ботевата чета, е свързана със знамето, връчено му от войводата Ботев. Избрано за вдъхновяващ символ на обединената чета, то остава в щаба; пак под него се водят сраженията при Милин камък, при Камарата и Йолковица.

В сражението на 20 май знамето отново е сред редиците на обградените четници. Тогава, когато войводата, с част от тях, излиза на възвишението Камарата, превзето по-рано от отделението на Н. Войновски, то и знаменосецът е до Ботев: „Момчетата се покатериха из гористата местност и взеха позиция зад големите камънаци. Ботйов с знамето беше също тук и цял ден неустрашимо командуваше сражението“.

Независимо, че знаменосците се сменят, фактически две от най-големите и кръвопролитни сражения стават около ареала на зеления пряпорец с надпис „Свобода или смърт“. Това е последният ден, в който знамето се развява пред четниците, защото при здрачаване, когато боят притихва, войводата издава заповед, вероятно от съображения за по-голяма маневреност на четата, знамето да се откове от дръжката и знаменосецът да го запаше на кръста си.

След основното сражение и гибелта на войводата Хр. Ботев, Димитър Казака отначало е бил в отделението, водено от Георги Апостолов. Впоследствие знаменосецът попада в друга група от четата и заедно с още трима свои другари, достигат до Кремиковския манастир. Той вече е тежко ранен в крака и търси помощ. В първите дни четниците получават закрила в манастира, но скоро трябва да го напуснат, защото подозренията водят турските потери в светата обител. Според преданието, тримата четници, насочени от Г. Палев, поемат на юг, към Лозенската планина, докато Д. Казака, с проблем от ранения си крак, намира временно убежище в близката гора. И тук, в резултат на предателство /на хора от селото/, той е обграден от потерята на Малич ага. Прави опит да се измъкне, но в местността Извора е заловен, измъчван жестоко и пребит, докато накрая е съсечен от турците, а главата му е отнесена от водата в близката река /при друг разказан вариант – занесена в София/.

Особено интересни при изследването са спомените на съвременниците /и техните потомци/, присъствали на тази героична гибел. Тези хора твърдят, че когато, по заповед на Малич ага, са свалени горните дрехи на „комитата“, около кръста му било навито зелено знаме. Това обяснява невероятната жестокост на турците към заловения „байрактар на комитите“.

Такава информация „на място“ събира споменатият Никола Г. Илчев. Според селищното предание, записано от него, Д. Казака е зверски измъчван и накрая посечен, а знамето – изгорено по заповед на Малич ага. Тук нямаме обяснение защо то не е занесено в София на властите, както и главата на заловения бунтовник.

По призива на кремиковски учители, паметникът край Кремиковския манастир е издигнат още през 1912 г., а от 1935 г. до Втората световна война ежегодно, в деня на „Св. Дух“, там се прави възпоменателен събор, с участието на Министерството на просвещението, Министерството на войната, на Светия Синод, хора от Кремиковци и околните села. Пристигат и близките на Димитър Казака от Сливен, делегации от Сливенската община.

ДИМИТЪР КУТЕВ ГАНЧЕВ е от сливенски род, роден в Мангърската махала. Сведенията за живота му са записани от негова родственица  К. Ангьозова, близка по линия на дъщеря му Пенка Д. Кутева, по мъж Ангьозова. Дядо му Ганчо Кутев е търговец на вина, убит от турците в Сливенския балкан и погребан до новопостроената черква на с. Ичера около 40-те години на XIX век. Баща му Кутю Ганчев /1817-1864/, заможен абаджия, е известен в града с родолюбивата си дейност. Той е близък с дългогодишния водач на сливенската черковна община Панайот Минков, с когото, заедно с други съмишленици, „турили в ред черковните приходи и разходи /на църквата „Св. Димитър“/ и поели издръжката на сливенските училища“.

След смъртта му, неговите трима синове Кутю, Андон и Ганчо напускат Сливен и отиват при свой сродник в Плоещ. Вероятно в годините преди 1868 г. Андон се премества в Букурещ, където отваря кафене. То става средоточие на български хъшове, там често отсядат войводите Хаджи Димитър и Стефан Караджа със своите момчета. Това кафене по-късно е посещавано и от Ботев, от Стоил войвода, Никола Симов, Петър Папанчев, Бранислав Велешки и др.

През 1876 г. Андон Кутев се завръща в родния си град, след него идва най-малкият брат Ганчо. В къщата на братя Кутеви се събират организаторите на Априлското въстание в Сливен и Сливенско, там се вземат решенията, там намират подслон апостолите Иларион Драгостинов, Стоил войвода, Георги Икономов. На 16 май там се взема решението за вдигане на въстание и оттам тръгват към Балкана, през квартал Клуцохор, четниците на Стоил войвода. В четата е Андон Кутев – всеотдаен към делото, той участва във всички тежки сражения по нейния път. Един от последните оцелели със Стоил войвода четници, при опит да се свърже с ятаци, е заловен в с. Терзобас /дн. гр. Шивачево/ и обесен в родния си град на 13 юли 1876 г. /ст.ст./. Най-малкият от тримата братя – Ганчо Кутев, е участник в Сръбско-турската война 1876 г.

Пребиваването на Димитър Кутев в Румъния е свързано с революционната емиграция и нейните изяви, свързани с подготовката на Старозагорското въстание 1875 г. и Априлското през 1876 година. В началото обикаля из градовете Плоещ, Бузъу, Търговище, Къмполунг, Питещ, Римник, Александрия. В Турну-Мъгурели се среща със своя съгражданин Таньо Стоянов Куртев, избягал от заточение и успял вече да влезе във връзка с революционните среди в този град. Според спомените на Ангьозова, през зимата на 1875 г. Д. Кутев, с още 2-3 момчета тетевенци, преминали замръзналия Дунав при Никопол с някаква мисия, но забелязват, че са следени от турски шпиони и се завръщат обратно във Влашко.

Зимата на 1875-1876 г. Димитър Кутев прекарва в Турно-Мъгуреле, заедно с Т. Стоянов и други български революционно настроени младежи. През пролетта на 1876 г. се записва в четата на Христо Ботев. След тежкото сражение при Милин камък, четата потегля на юг към Балкана, но на път за връх Веслец, Кутев прави опит да търси вода, изостава и изгубва другарите си. Крие се в гората около с. Долна Кремена, след това достига до р. Искър, с. Осеновлак, но при една воденица в планината е заловен от селяни и предаден на потерите. Откаран в Орхание, след това отведен в София, където започват мъчения и разследвания в затвора. Според спомените, там видял и главата на младия четник от Сливен Александър Чендов.

Амнистиран от правителството по настояване на Европейската комисия, той се завръща в родния си град, но през есента на 1877 г. отново е принуден да го напусне, поради започналите масови репресии тук от отстъпващата турска армия. Заедно с брат си Ганчо и други сливенци, водени от Недко Терзобасчето /с. Терзобас, дн. Гр. Шивачево/, през Балкана отиват в Свищов и постъпват в руския Червен кръст. След Освобождението Димитър Кутев работи като държавен чиновник в Сливен, бил е председател на Поборническо-опълченското дружество в града. Умира на 28 февруари 1922 г., на 70-годишна възраст.

ДИМИТЪР НИКОЛОВ ДИШЛИЯТА /Димитър Пехливан, Касап Димитър/ – роден в Сливен през 1840 или 1841 г. Домът и ханът на рода Дишлиеви се намират в сливенския квартал Клуцохор, населен с доста заможните тамошни, чисто български фамилии. В непосредствена близост се намират ханът и къщата на Хаджи Никола – бащата на войводата Хаджи Димитър. Двете момчета израстват като приятели, почти едновременно минават през школата на хайдутството. Още през 1859 г. те наказват със смърт сливенския хекимин Костаки – грък по народност, известен с това, че посегнал на честта на няколко български момичета, освен другото бил и турски шпионин. През 1867 г. Димитър Дишлията става четник при войводата Панайот Хитов, а в списъка на момчетата е под номер 3, записан като Д. Дишлийски – Сливен.

През пролетта на 1876 г., когато във Влашко се сформира нова въстаническа чета, той отново е сред избраниците – качва се на парахода „Радецки“ в Гюргево и слиза на Козлодуйския бряг.

Допускаме, че Ботев е получил препоръки за сливенеца, защото в спомените на Йордан Кършовски изрично се твърди че Димитър Дишлията е сред доверените  четници, на които войводата особено разчита. Още при приближаването към Козлодуй, на него, на Спас Соколов и Димитър Икономов е разпоредено, всеки с по няколко четника да обходят от три страни селото, за да се обезпечи безпрепятствено преминаването на основното ядро на четата. Подобна е ситуацията и при с. Гложене; споменава се, че именно „под разположението“ на Дишлията е поверен един от новопостъпилите четници: учителят от Козлодуй Младен Павлов.

Когато започват първите престрелки с черкези и башибозук, войводата дава заповед да се заемат позиции и да се приготвят за бой. Същевременно, военният ръководител на четата Никола Войновски определя местата, „сгодни за отбрана… и разпореди момчетата, разделени под  управлението на помощниците му Соколов, Икономов и Пехливана“. /по спомените на Йордан Кършовски/.

Дишлията взема участие в сражението при Милин камък, но след това е част от четниците, изгубили ориентация в нощната тъмнина. Изостанали от четата заедно с Тодор Илиев от Ловеч, те се отправят към Румъния, но са заловени в Оряхово. В спомените си Иваница Данчев твърди, че той намира Дишлията и Т. Илиев „във вапора, вързани на желязо“, на път за затвора във Видин. Там четниците са подложени на побоища и мъчения, след това отново са „окачени в много тежки железа“ и изпратени в Русе. Там са осъдени на 15 години заточение в крепостта Сен Жан д’Акр. Димитър Дишлията е освободен на 19 март 1878 г., прибира се в родния си град, но скоро след това умира.

Биографичният летопис на Ботевия четник ХАДЖИ КОСТАДИН ПОП X. ДИМИТРОВ е сравнително добре познат, в резултат на няколко научни изследвания и спомени на негови съвременници. Портупей-юнкерът от Одеското военно училище се присъединява към четата на Ботев в Турну Мъгурели. „Пристигането на момчетата се протака до 10 май – пише Н. Кючуков. – Почти всеки ден идваха нови от разни места. На 8 май дойде и Никола Войновски с няколко свои другари, а именно X. Константин Поп X. Димитров, Кирил Ботев и Спас Соколов. Запознах се с Войновски.“ Несъмнено, Никола Кючуков познава своя съгражданин Хаджи Костадин, двамата са родени през 1850 г. в близките Кафтанджийска и Мангърска махали в Централен Сливен. Сливенци познават Хаджи Димитър Костов, бащата на Хаджи Костадин, като „образцов възпитател“. Той е сред видните сливенски учители и дейци на църковно-националната борба, съратник на Добри Чинтулов; уважаван в Сливен и околните селища книгоразпространител.

Интелигентната семейна среда и високият възрожденският дух в Сливен предопределят житейския път на неговия най-голям син. През 1872 г. Хаджи Костадин заминава за Одеса и постъпва във Военното училище. Оттук е познанството му с Никола Войновски. През 1876 г., при подготовката на Сръбско-турската война, сливенецът иска да се запише доброволец, но узнавайки в Кишинев за готвената от Христо Ботев чета, променя намерението си.

Според разказа на брат му Васил пред  д-р Симеон Табаков, Хаджи Костадин е първият ранен четник при Козлодуй.  Никола Кючуков пише в своите „Записки“, че X. Костадин е между седемте четници, които, след сражението при Милин камък, са „легко ранени, но неспособни да продължават ролята си“. На 30 май 1876 г., около връх Мургаш, Хаджи Костадин и Петър Иванов Кунчев (брат на Васил Левски) се отделят от групата на Войновски. След  дълги лутания, гладни и изморени, достигат до София, където се укриват в къщата на Стоянка Цокова. През есента на 1876 г. Хаджи Костадин се завръща през Цариград в Одеса и завършва военното си образование. По време на Руско-японската война 1905 г. е на бойното поле. Умира внезапно на 25 януари /7 февруари/ 1907 година.

Повече от оскъдни са сведенията за един от най-младите четници – АЛЕКСАНДЪР X. ДИМИТРОВ ЧЕНДОВ. В Сливен се знае, че семейството му е от близкото село Аладаглий /дн. Гергевец/, затова в града са известни като родът Аладаглиеви. Майка му Елисавета е от стар сливенски род, нейните братя били чокои в Румъния. Младият Александър Чендов напуска родното си място и отива при вуйчовците си в Браила. Оттам, в четата на Ботев го води Сава Катрафилов, като, според Н. Кючуков, причините са: „да отърве деда Желя войводата, понеже то /Ал. Чендов – б.а./ се заканило на последния и мерило го с куршум, загдето му отказал да го приеме в четата си.“

Спомените на четници от 1876 г. го описват като 15-16 годишно момче, готово да участва в сраженията, наред с опитните комити.

След разгрома на четата, той попада в групата на Хаджи Петър, на 22 май се присъединява към групата на Н. Войновски. Изнемощял до краен предел, Александър Чендов не е в състояние да продължи и е поверен от другарите си на един овчар в планината около Орхание, впоследствие предаден и убит в местността Люцкова поляна.

СТЕФАН ЛАЗАРОВ ГАЗИБАРОВ е от стар сливенски род. Баща му Лазар е братовчед на д-р Иван Селимински и на Добри Желязков Фабрикаджията. Името на Ст. Газибаров срещаме сред участниците в подготовката на въстание в Сливен и Сливенско през 1875 година. Само няколко дни преди очакваното въстание да избухне, Сливенският комитет изпраща неговия брат Никола Газибаров при Стефан Стамболов в Стара Загора на 13 септември, вероятно за нужното съгласуване на предстоящия бунт. Сливенските съзаклятници се събират на тайни съвещания в домовете на Нено Господинов /бъдещия председател на революционния комитет в града през 1876 г./ и в дома на Дянко Цоцков. Там е взето и решението „да подберат под знамената и селяни от Сливенско“. Твърди се, че сливенското знаме вече е готово, а куршумите се леят „еженощно“. /в т. 2 на „Опит за история на град Сливен“ от д-р Симеон Табаков/.

За Стефан Л. Газибаров се знае, че ходи по революционна агитация към Ямбол и Керменлии /дн. гр. Кермен, общ. Сливен/, където е във връзка с тамошните железопътни чиновници Мизеевич и Кенджерски, славяни по произход. Според сведенията в Историята на град Сливен, тукашните революционни дейци са преценили, че подготовката не е достатъчна, за да започнат първи въстанието. Поради това е взето решение да се изчака избухването му в Ст. Загора, но последвалите събития осуетяват плановете им: „Там предприятието било издадено, а по тоя начин се осуетили и сливенските приготовления“. Събитията в Сливен около погрома на Тракийското съзаклятие принуждават Ст. Газибаров да емигрира в Румъния и през май 1876 г. вече е сред участниците в Ботевата чета. Според някои източници, Ст. Газибаров е една от жертвите в сражението при Милин камък.

ПЕТЪР ПАСКАЛЕВ е от близкото до Сливен село Глушник, син на един от ятаците на хайдушката дружина на Панайот Хитов към началото на 60-те години на XIX век. Не е известно кога Петър Паскалев напуска родния си край, за да стане част от младата емиграция в Румъния. При подготовката на четата от 1876 г., Н. Кючуков споменава за една телеграма, изпратена до него и до Андон Куков от войводата Дядо Жельо. Последният ги кани да отидат при него в Кладово, но настоява: „вземете Паскалева“. Може да се предположи, че става дума за Петър Паскалев, защото по това време те са заедно с Н. Кючуков. В свидетелство, издадено на Кючуков, се посочва, че през  май 1876 г. той, заедно с Андон Куков от Прилеп и с Петър Паскалев от с. Глушник, са изпратени от Браилския революционен комитет в Турну Мъгурели. Това е един от главните пунктове за събиране на въстаническата чета на Христо Ботев. След тежкото сражение при Милин камък, при обход на позицията, Н. Кючуков изрежда имената на част от убитите, сред които е това на Петър Паскалев.

„От ония времена, може да се каже, не са останали достатъчно възспоменания, които да могат да очертаят в ясни краски средата, в която е действал Ботев. Тоя ми скромен труд, когото поднасям на любезний си читател, има за цел да представи ясно развитието на народното съзнание у българина през ония времена, патриотическото му възпитание, деятелността на по-събудените личности, значението на комитетите и пр., при делото на освобождението. Всичко това са факти от действителността, черпани от наблюдение при участие.“ – това е част от предговора на „Записки на НИКОЛА ИВ. КЮЧУКОВ /другар на Хр. Ботев/, 1875-1876”. Книгата на Ботевия четник е издадена през 1900 г. от печатница „Българско знаме“ в Сливен. На следващата година тя е преиздадена, но едва ли само 25-годишнината от „славното преминувание на Дунава под предводителството на Хр. Ботев“ е причина за интереса към спомените на един от сливенските четници.

Преди да постъпи в Ботевата чета, Никола Кючуков има опита от участието си Херцеговинско-босненското въстание от 1875 г., където е в чета под ръководството на Панич войвода. Преди това, от 1868 г. той живее в Браила, където се запознава и контактува с българската революционна емиграция. Никола Кючуков напуска града на 28 април 1876 година. „Браилският комитет изпрати мене с четирима още другари в Турно-Мъгурели, като се реши щото тоя градец да бъде сборният пункт. Там се установихме в хотела на Бр. Мешайкови. След 3-4 дена захванаха да пристигат момчетата. На 8 май дойде и Никола Войновски с няколко свои другари, а именно X. Константин Поп X. Димитров, Кирил Ботев и Спас Соколов.“ – пише в записките си Кючуков. В свидетелство, издадено от негови съратници в Сливен през 1893 г., е посочено, че той тръгва за Турну Мъгурели на 18 април 1876 г.

Сн. Лобното място на Ботев

Никола Кючуков участва във всички сраженията на четата, за да достигне до онзи момент, който с болка ще сподели в своите „Записки“: „Дружината ни, както виждате, се разпиле, като всякой подире спасение за себе си. Ние тука няколко души останахме… След това се разцелувахме, опростихме се един други и със сълзи се разделихме, като потеглих през Балкана с Христа /Христо Стоянов Клинков от Етрополе/, на когото ръката привързана бе пред гърдите. След тая раздяла, тъга ме налегна. Мисълта, че заедно с тая раздяла, разделихме се и с идеята за свободата на България, ме страшно безпокоеше и ето защо аз плаках. О! Искаше ми се да бях умрял нейде, пронизан от куршум. Сега да се върщам тъй, да се скитам из пустите балкани, да диря спасение подобен на изменик, това беше недопустимо за мене. За това и аз плачех. О! Съдбо! каква тайна си!“. Заловен до Етрополе, Н. Кючуков е отведен в Софийския затвор. В началото на август 1876 г. е освободен с гаранция от страна на софийския митрополит Милетий. След Освобождението заема различни служби в местните органи на управление в Сливен, бил е и околийски началник в Айтос. Умира на 12 април 1912 г., на 72 години.

В края на изложението бихме искали да споделим част от нашите проучвания за други възможни участници в четата, свързани със Сливен.

Впечатляващо е присъствието в четата на ХАДЖИ  ПЕТЪР /Маринов или Хаджидрагнев/. В своите „Записки…“ за бойния път на бунтовниците от 1876 г., Н. Ив. Кючуков често споменава името Хаджи Петър, но никъде не уточнява, че той е родом от Сливен, макар че очевидно двамата не са непознати.

В „Опит за история на град Сливен“, д-р Симеон Табаков в бележка отбелязва Петър Маринов от Сливен като Ботев четник. Табаков се позовава на спомените на Никола, брат на друг четник – Стефан Газибаров от Сливен. В различните списъци на четата фигурира името Петър Маринов, но от Ловеч. Затова трябва да уточним, че освен посоченото твърдение на Н. Газибаров, досега няма открити сведения, които да доказват, че П. Маринов действително е от Сливен.

САВА ТАНАСОВ АВДЖИЕВ е един от участниците в освободителното движение, но за него също, на този етап, не са открити задоволително точни сведения. В личния бележник на Христо Ботев, където са вписани саморъчно имената на бъдещите му четници, на страница 44 четем: „/Сава Танасов/ /от Сливен/“. Никъде обаче след това, в документи и спомени на участници, не срещаме четник с такова име. Сава Танасов е свързан с подготовката на сливенци за участие в Тракийското съзаклятие, т.е. Старозагорското въстание от 1875 година. Знае се, че той е един от двамата пратеници, отредени от БРЦК в Букурещ за Сливен и Сливенско, заедно с Таньо Стоянов Куртев, като част от онези решителни и влиятелни сред народа апостоли, които трябва да „свържат народните сили и да улеснят началото“.

Сведенията за пътуването и пребиваването на Сава Танасов /Авджиев/ до „Сливенското окружие“, са оскъдни. Досега не са открити никакви конкретни податки и относно това каква дейност по подготовката на въстание е извършил той в родния град. В спомените си Ботевият четник Никола Ив. Кючуков разказва, но за някои по-късни събития от началото на 1876 г. в Плоещ и Браила, където той самият пристига на 25 март /Благовещение/, повикан от войводата Дядо Жельо. Една седмица преди това, когато е още в Плоещ, Кючуков пише, че са се намерили там със съгражданина си Сава Авджиев /Танасов/, „който току-що бе пристигнал от Сливен. Говорихме, че в България работите отивали добре. Твърде много хвалеше родния ни град. Казваше, че войводите Стоил и Георги Икономов отдавна били там и се занимавали с приготовления по повдигането на въстание.“

От записаното е видно, че Сава Танасов действително е бил в Сливен до началото на  март 1876 г., че е запознат с дейността на апостолите Стоил Ив. Вучков и Георги Икономов, които пристигат тук в средата на февруари с.г. Не става ясно защо лично С. Танасов не е ангажиран в подготовката на бъдещото въстание. Можем само да предположим, че е трябвало да се избегне неговото присъствие в града през пролетта на 1876 г. по конспиративни съображения, свързани с участието на сливенци в Тракийското съзаклятие в предходната 1875 година.

Присъствието на името „Сава Танасов“ в личния бележник на Ботев би могло да регистрира желанието му да се включи в четата, но дали това остава само намерение и защо, може да бъде изяснено с нови извори и доказателства.

Сн.Костницата на Ботевите четници край Скравена.

Обединяващото в биографиите на посочените Ботеви четници всъщност е общовалидно за състава на цялата чета. Повечето от тях напускат своето родно място и се отправят към Русия или Румънските княжества най-често не по икономически подбуди, а заради притеснения или заплаха за живота им. Прави впечатление, че в периода, когато четата се разделя на части, някои от сливенските четници се опитват да попаднат на едно място, като определено тяхната цел е да продължат на изток, към Средногорието или Сливенския Балкан и да се присъединят към въстанически действия по тези места. Намеренията на Никола Войновски като водач на една значителна група са изяснени: да заминат за Тракия в помощ на въстаналите селища. Плановете на групата с водач Георги Апостолов са подобни.

Н. Обретенов посочва, че Г. Апостолов събира около себе си група, с намерение да отидат по билото на Стара планина към Сливенския балкан, където да се съединят с четата на Стоил войвода: „Взе с себе си 14 момчета, които пожелаха и които бяха повече от Сливен. У тях беше знамето.“, пише Обретенов.

Плановете на двете чети с войводи Хр. Ботев и Таньо несъмнено са били известни на някои от техните четници още преди преминаването на Дунава. Именно този факт предопределя тяхната готовност да достигнат и да се включат във въстанието в съответния революционен окръг. Тези намерения имат влияние върху тактиката им, когато Ботевата чета е разпръсната на групи, още преди сражението при Лютиброд.

Проследявайки, макар и често оскъдните исторически извори, свързани с четата на Христо Ботев, безспорно се налага становището за реализацията на една безкористна, свята цел: Освобождението на поробеното Отечество. Квалификациите от страна на официалните власти за бунтовниците са тенденциозни, отношението е като към разбойници и извънзаконници. Но загиналите в тежките военни сблъсъци четници и останалите живи, подложени на азиатски мъчения и „правосъдие“, доказват с живота си своята съпричастност към идеите на въстанието от Април 1876 година. Това е бунтовният подем на една млада нация, поставил европейската дипломация в невероятно изпитание за разрешаване на Източния въпрос!

                                                                                              Мария КИРОВА,

                                                                                              Росица ГЕОРГИЕВА,

                                                      (със съкращения от в. „Сливен“, бр.18, 22.09.2018 г.)