ПО ПЪТЯ НА ХРИСТОС КЪМ ГОЛГОТА ИМА ЧЕТИРИНАДЕСЕТ СПИРКИ

• По Via dolorosa – Пътят на болката до Божи гроб. В храма „Възкресение Господне“, построен през 335 г., всяка година в полунощ на Възкресението, по свръхестествен начин пламва Благодатният или още Свещен огън

Американски турист пристигнал в Йерусалим и  помолил да го заведат там, където всички евреи плачат. Водачът на таксито  най-напред  го откарал пред  данъчното, после се сетил, че  пред  данъчните  служби  плачат всички народи на земята, затова  продължил  и спрял край  единствената оцеляла стена от разрушения  от  римляните втори юдейски храм – най  свещеното място за евреите.  Над  него блестят  златните минарета на джамията „Кубрат ас-Сахра“, третото  по важност пък място за  мюсюлманите.

В дните на страстната седмица обаче, светът вперва поглед няколкостотин метра по-нагоре от  тези две светилища – там, където се издига църквата „Възкресение  Христово“, под чийто купол се намира гробът на Спасителя.

От векове, та до днес, в навечерието на Великден, миряни от близко и далеч, говорещи  разни  езици, черни, бели, жълти, бедни или богати, пристъпват в един ритъм по неравните, излъскани  от времето камъни на една от най-известните улици в света.  През  тринадесети век доминиканският мисионер Риколдо  де Монтерече  я нарича  „ Via dolorosa“. Пътят на болката.

Тълпата  се носи бавно,  устните  редят молитви, по лицата  е изписана болка, някои  плачат.  Огромен дървен кръст се  предава  от  човек на човек  и като  свещено знаме  се носи  над множеството.

Точно толкова  превъзбудена  и шумна е била тълпата и преди малко повече от две хиляди години. Тогава обаче кръстът е носен само от един – Исус от Назарет. С наближаването на  дните, в които се  отбелязва неговото възкресение  в Йерусалим,  свободните  легла в хотелите свършват, а собствениците на малките търговски обекти по „ Via dolorosa“,  предчуствайки добрия  берекет,  трижди прославят  Христос, дори да са мюсюлмани.  Работи се почти денонощно, като всеки от тях се опитва  да убеди пришълците, че точно пред неговото магазинче  или сергия е спрял Сина Божи по пътя си към безсмъртието.  За  доказателство се сочи  някакво петно  поизбеляля червена боя на стената. „Това е  кръвта на Исус“, следва обяснението.

Ако се вярва на всички нахъсени търговци, то тогава, по пътя си към Голгота, Спасителят  е спирал едва ли не на всяка крачка.  Според  летописците обаче, истината е  друга.  До въпросния  хълм  над свещения град, приличащ на човешко чело /голгота/,  спирките  са били четиринадесет.

За начало се приема  Лъвската  порта,  където някога е било съдилището на Пилат Понтийски.  В онзи паметен ден Христос е стоял  пред него, окървавен и унизяван  от крещящата тълпа.  Римлянинът си измива ръцете и  без думи произнася присъдата:  Смърт. Да се разпъне на кръста. Това е първата спирка.

Малко след това Исус, преведен под тежестта на кръста, тръгва към Лобното място, но не издържа тежестта на огромното дървено рязпятие и пада. Тук е третата спирка. Тълпата го ругае, надсмива му се. Кръстът е отново на плещите му, когато среща майка си. Четвърта спирка.

Майката  посяга да погали окървавената му глава и да измие лицето му, но пазачите не позволяват. Исус е изтощен, няма сили да носи кръста, но  никой не смее да му се притече на помощ. И тогава  някакъв чужденец, с един жест се нарежда сред най-тачените личности от християните. Симон Киренеец, който дори не е ученик  и последовател на Спасителя, а само е чувал за него, поразен от  жестоката гледка, нарамва кръста  и го понася. Това се случва на петата спирка.

После  жалостивата Вероника бърше потта на мъченика, а на седмата  спирка Исус пада за втори път.  Страданието е все по-непоносимо.  Няколко  жени, чиито близки той е изцерил, избухват в плач. За първи път мъченикът проговаря: „Дъщери ерусалимски, не плачете за мен, но плачете за себе си и чедата си.“. /Спирка 9/

На Голгота синът божи пристига полугол. Войниците се скарват за туниката му и тъй като не могат да я поделят, решават да я разиграят на жребий.  Още повече,  че тя е специална и няма нито един шев.  Малко след това Христос  е прикован на кръста. Тълпата реве. „Отче прости им, понеже не знаят какво правят.“-  проронва мъченикът. Пада мрак, земята се разклаща, скалите се цепят. Идва краят.

Синът божи е свален от кръста и положен на мраморна плоча, за да бъде помазан с благовония и обвит в бял плат. Това е спирка тринадесет  и е първото, което вижда мирянинът, който пристъпи прага на  храма „Възкресение  Христово.

На метри от  плочата е последната, четиринадесета спирка по пътя към Голгота – Божи гроб. Той представлява малък параклис, пред  който винаги  има дълга опашка. Обикновено хората  влизат  сами, за  минута-две, колкото да приклекнат на колене и целунат камъка, а излизат хаджии – титла, която ще се впише в името им и ще се предава на поколенията. Сертификатът  за хаджилък се издава веднага от администрацията на храма, разбира се, срещу съответното заплащане.  Много  българи са имали честта да притежават  такъв ценен документ.  Дори заради многото си хаджии, едно български село се е кръстило Ерусалимово, а главната му улица  се казва „Виа долороса“.

Храмът „Възкресение Господне“ е построен през 335 година и има съвсем нелека съдба.  Много смелчаци за загубили живота си в битка за неговото  освобождаване. Разрушаван,  опожаряван, той винаги, все така величествен, е бил издиган отново. Стотици превъзходни майстори зографи са оставили таланта и душата си в него.  Пламъкът  на свещите и кандилата  никога не е преставал  да осветява фреските, иконостаса, разпятията.

Точно тук, в полунощ  на възкресението, по свръхестествен начин  ще пламне  Благодатния или още Свещен огън. За християните това е чудо.  Патриархът  го изнася пред църквата, откъдето вярващите го разнасят по целия християнски свят.

В храма „Въскресение Господне“  свои представителства имат католическата, източноправославната, арменската, сирийската и етиопската  църкви. Всяка следва  своите  ритуали и регламентирано време за молитви.  Това обаче  не пречи на божиите служители да водят непрекъснати битки, дори войни, които не минават  без  шамари.  И това не е нещо ново.

Още преди векове сраженията  между монасите са били толкова люти, а споровете толкова нерешими, че тогавашният  владетел Салах ад-Дон решил ключът за храма да се даде на мюсюлманско семейство.  Така, от дванадесет столетия до днес, неговите наследници  от мъжки пол отключват сутрин  и заключват вечер вратите на  най-святото  място за християните .

Исак ГОЗЕС

Хиляди посрещнаха Благодатния огън при засилени мерки за сигурност в Йерусалим

04.05.2024 г.

Чудото на православния свят се случи и тази година. Благодатният огън слезе точно в 14 часа и 13 минути българско време в църквата „Възкресение Христово“ в Йерусалим. Измоли го йерусалимският патриарх Теофил Трети.

Богомолци от цял свят се събраха в Йерусалим, за да станат свидетели на чудото на Благодатния огън. Уличките на Стария град бяха изпълнени с хора, за разлика от последните месеци, когато те бяха необичайно тихи заради войната в Газа. Силите на реда затегнаха мерките за сигурност.

По стара традиция, входът на църквата „Възкресение Христово“ беше отключен от представител на мюсюлманска фамилия. Миряни изпълниха вътрешността на храма, за да видят снизхождението на Благодатния огън, който символизира светлината на Христовото Възкресение. Това е едно от най-величествените събития в православната църква, винаги на Велика събота.

През цялата история никой не е успял да разкрие тайната на чудото въпреки многобройните опити. И тази година огънят беше измолен от йерусалимския патриарх Теофил Трети. Кувуклията или параклисът над Божи гроб в центъра на църквата беше предварително проверен за запалителни средства, за да няма съмнение за човешка намеса. Огледът се прави от изповядващи исляма.

Патриарх Теофил Трети съблече горните си тържествени дрехи преди да влезе в параклиса. Последва го арменският патриарх, но само до притвора. Светлините в храма угаснаха, а вярващите останаха в оживено очакване.

13 минути след 14 часа Благодатният огън слезе в кувуклията, измолен от Теофил Трети. Той изнесе два снопа по 33 свещи, колкото са земните години на Спасителя. Огънят беше разпространен сред радостни възгласи. В първите минути той не пари и не изгаря, само пали свещите.

Според старо поверие, ако Благодатният огън не слезе на Велика събота, това ще е последният ден на човечеството.

За новините на БНТ 1:

Емилия Запартова