ЗА ЦЕНАТА НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ, ЗА СВОБОДАТА И ИСТИНАТА

• Сливенският драматичен театър представя новия си спектакъл „Хиляда и вторият“, по пиесата на Борис Априлов, с режисьор Петър Денчев. Със специалното участие на Антон Радичев! След успешното първо представяне, очаквайте втора премиера на 11 март

На Сливенския драматичен театър „Стефан Киров“ му предстои втора театрална премиера на 11 март. Автор на пиесата със странното име “Хиляда и вторият“ е Борис Априлов, известен сатирик, публицист, белетрист и драматург. Уважавана фигура от компанията на Стършелите по времето на Челкаш и Радой Ралин, недолюбван от властта и без постоянна работа като неблагонадежден. Шест години преди пенсионирането си, от 1975 до 1981 година, той е драматург и ръководител на литературното бюро на Сливенския драматичен театър.

Постановката на пиесата “Хиляда и вторият“, издържана мъдро и символно в стила на фарса и гротеската, е на Петър Денчев – а той е режисьор и писател, който се отнася сериозно и към двете си творчески занимания. Петър Денчев отдавна привлече вниманието на театралната общественост, като интересен театрален изследовател, с няколко високо оценени романа зад гърба си, един от лауреатите на фондация „Стоян Камбарев“, с награда за Полет в изкуството. Негови постановки многократно са номинирани и награждавани.

Действието в пиесата „Хиляда и вторият“ се развива в пустошта – в последните дни на осъдения на смърт волнодумец Плинт, прекарани в компанията на неговия палач Калот. В сюжетната линия се намесват жени, старици, девойки, съдържателки на вертепи, Крал и Кардинал – народът и властта. Плинт трябва да избира между кладата и помилването.

Младото попълнение на Сливенския театър участва масово в спектакъла. Провокативната роля на палача е поверена на Марио Топалов, който „влиза в кожата“ на Калот енергично и многопланово, и заразително търси човека. В образа на Никея, жената на Калот се превъплъщава с емоция, страст и проницателност Мария Манолова, която е с номинация „Икар“ за поддържаща роля в пиесата „Дездемона“ на Сливенския театър. В духа на режисьорския замисъл, стилизирано и въздействащо гради образа на волнодумеца Плинт и младият Йордан Куманов. Ексцентрично циничната съдържателка на публичния дом пресъздава цветисто-гротескно Наталия Георгиева. Романтично обагрената роля на Момичето е отличен успех в професионалния прощъпулник на Яна Димитрова. С ролята на Кардинала се представя за пръв път на професионална сцена и младият Габриел Петков, едновременно атрактивно и мъдро. В ролята на Бабата – гласът на народа – се преобразява органично фарсово и превъзходно в стила на постановката, опитната актриса Вяра Начева. И всичко се случва със специалното участие на Антон Радичев в ролята на Краля! А театралната легенда знае как да провокира аплодисментите на публиката…

За пиесата и режисьорския поглед върху нея разговаряме с Петър Денчев.

– Г-н Денчев, Тази пиеса преди 50 години е поставена в Старозагорския театър и свалена от сцената от „законодателите на културата“, които я окачествяват като „мъртъв театър“. С какво тя дразни властимеющите?

–  Първо трябва да кажа, че с изненада научавам, че е имало опит пиесата да бъде поставена. Предполагам, че целият този сюжет, натоварен с много метафори и алегории, не се е вписвал в рамката на социалистическия театър, на социалистическия реализъм, който е трябвало да представя една „обективна“ картина на социалния живот с изострена позитивистична перспектива, а персонажите в социалистическия реализъм трябва се стремят към един своеобразен реализъм, обаче конфликтът винаги да е между доброто и по-доброто… А такъв сериозен антагонизъм, какъвто има  в тази пиеса, не е бил допустим като сюжет въобще. Темата какво се вписва и какво не в рамките на социалистическия реализъм е много дълга, но на кратко тази естетика отрича употребата на условните средства в театъра.

– Вярно ли е, че пиесата е била посветена на Радой Ралин и той е прототипът на  волнодумеца Плинт?

– Не зная дали е била посветена на Радой Ралин. Чувам го за първи път. Според сюжета тук имаме човек, който не знае защо е осъден. Чрез различни податки разбираме, че той по-скоро е пишещ, писател, поет. Това ме занимава много повече, отколкото неговото волнодумство. Занимава ме най-вече начинът, по който той иска да се превърне в икона, защото нищо друго не му остава, след като са му отнети човешките права, без да му е казано защо.

– Защо избрахте тази пиеса? Какво в творчеството на Борис Априлов Ви привлича?

– Борис Априлов е много необикновен автор, защото по някакъв начин стои малко изолирано от литературата, която се развива в България по времето на социализма. Освен това, той работи с любопитна образност, интересува се от хуманистични идеи, които са общовалидни за европейския контекст по онова време. И в известен смисъл, намирам в неговите текстове една добра възможност днес да се направи достатъчно силна алюзия за проблемите на деня – като цената на човешкия живот, свободата на словото, търсенето на истината и това, че истината непрестанно ни се изплъзва между пръстите. Днес живеем в не по-малко сложен свят. Разбира се, тази пиеса е писана във време, което непрестанно е менило своя характер заради вътрешнополитическия контекст и специфичните социални условия на съществуване в един тоталитарен строй. Затова много силно се отразява на структурата на пиесата обстоятелството, че непрекъснато нещо се представя за истина, а се оказва, че то не е истина, че то е всъщност вторично, че е някаква конструкция. И по този начин, ние се занимаваме едновременно с въпроса: какво прави властта с хората, какъв е възможният произвол и с това – как, когато съществува криза, когато липсва свобода, се изострят конфликтите и се свеждат до най-базисните потребности на човек: да бъде нахранен и жив. А най-интересният момент в пиесата на Борис Априлов е, че той поставя своите персонажи в ситуация, в която мъжката сила, мъжката енергия липсва – не само като трудова сила, но и като либидо, като потенция за живот. В този смисъл, има архетипни образи, но едновременно с това те са много конкретни, фарсови в някаква степен. Заради всичко това ми се стори интересно да работя по този текст.

– Кое е най-любопитното в тази антитоталитарна гротеска?

– Тук, със средствата на иронията, на сатирата, а в известен смисъл и на драматичното разобличение, се постига обрисуване на парадокса. Персонажите ограничени от собствените си светогледи, защото светът, в който живеят, определя светогледа им и те не могат да проникнат отвъд механизмите, които задвижват този свят. И това е най-любопитното в пиесата.

– Кой е ключът за разчитането на Борисаприловата притча за 1002-я?

– Аз не мисля, че тук характера на притчата е толкова важен, колкото – това, че се наблюдава разместване на действителност, в която навсякъде настъпват недоразумения. Светът в тази пиеса е построен на парадокси, на твърдения и събития, които по интуитивна логика взаимно се самоизключват, но всъщност съществуват заедно и паралелно. Аз мисля, че настоящият свят също е такъв, с тази разлика, че парадоксите не произтичат от някаква централизирана власт, а от друго. То е, че е нарушена по някакъв начин йерархията на информацията, че сега личното мнение властва над всякакви общи правила, над всякакви желания, че всеки има право на мнение и всяко мнение може да бъде по някакъв начин част от голямото. А обратното /и по-важното/ не е на дневен ред – основните положения за това как да разбираме света.

– Какво в отношенията власт-интелигенция, народ-интелигенция Ви интересува?

– В пиесата нещата са поставени много ясно. Властта има някакво двойнствено отношение спрямо интелигенцията, спрямо поетите,  музикантите, спрямо хората на творчеството. Тя едновременно и има нужда от тях, а заедно с това по някакъв начин иска да ги контролира – не чрез буквалната санкция, а с това, че може да ги издига в йерархията, а после да ги сваля – един такъв патерналистичен модел, който непрестанно се променя.

– Какви централни теми извеждате във Вашия прочит?

– За свободата, за цената на човешкия живот, за това че един човешки живот може да бъде жертван с лекота. За свободата на словото, даже за отсъстващото слово, защото за осъдения през цялото време се говори, че той е пишел или пеел, но ние не чуваме и не виждаме от него нещо, което е написал или изпял. Това също е много интересен момент.

– Добавяте ли съвременни акценти във Вашия театрален разказ?

– Мен ме занимаваше въпросът, че има война. Сега също е време на войни, кога не е било, но сега е много изострено положението. Много ме занимаваше и въпросът за тази празнота, тази пустота, в която по автор се развива действието: пусто, но в какво – пустотата също трябва да бъде сложена в някакъв контекст. И с художника Петър Митев искахме да намерим ключ към нашата интерпретация. Затова образът на представлението е един дъсчен амфитеатър, на чиято арена зрелищно се организират екзекуциите, за които се говори в пиесата. Много ме занимаваше също това желание на масите да има катастрофично зрелище – да се случи нещо като жертвоприношение, което да укроти страстите. Ето и сега, постоянно има такива образи, които се издигат, после се сриват, тълпата ги стъпква. Този механизъм на отношение между масите и индивида много ме занимаваше.

А по-интересното в случая е, че има една двойнственост на всичко случващо се. Аз едновременно съм притеснен за живота си, но заедно с това откривам, че мога да се превърна в икона. Мога да стана нещо повече от онова, което властта смята за мен! И тук вече идва въпросът: доколко са склонни масите да виждат действителността? Тук става дума за това какво е митът: той веднага се сътворява и изчезва с реализацията си. Той действа като много ярък образ символ и изчезва от пространството също толкова бързо, но пък остава да живее в някаква колективна памет. Затова тези образи са интересни – защото са стилизирани. Носят някаква форма на много силни човешки желания и въжделения да се разрешат конкретни проблеми, а същевременно средствата, с които трябва да се разрешат тези проблеми, са погрешни. И те се разминават с действителността. По-големият и по-важен проблем в представлението е, че всеки вижда действителността невярно, невярно разчита обстоятелствата. Всеки има собствена версия за тези обстоятелства. Те се оказват крайно различни.

–Намирате интересни пластове под привидната пустота…

– Внушенията са по-скоро морални. Ние се опитваме да създадем чувство на тревожност у зрителя – тревога за моралното оцеляване на човека и да спасим от разпадане духовността.

– Как се справят младите артисти с това предизвикателство?

– Задачата им никак не е лесна. Тази пиеса предполага те да покажат различни качества от своите способности в ярки контрасти, което е основната задача. Ключов за нейното решаване е опитът им да извадят тези контрасти, без те да бъдат външно проявление на тяхното актьорско присъствие, а подплатени със собствените им разбирания за това как да придадат живот на персонажите.

– И младите артисти ще бъдат в компанията на едно голямо име като Антон Радичев, който играе Кралят.

– Неговото присъствие е много любопитно, защото той има една ключова поява, която би трябвало да представлява развръзката на цялото, но не се оказва така за другите персонажи. Всъщност, това е един квазиобрат в цялото и тези неща са особено интересни – да наблюдаваш все пак толкова различни генерации от актьори.

Интервю на Щилияна ВАСИЛЕВА