НОВО АКТЬОРСКО ПОКОЛЕНИЕ СЕ ПРЕДСТАВЯ В СПЕКТАКЪЛА „ХИЛЯДА И ВТОРИЯТ“

• Седем актьори – за пиесата, образите и темите в постановката на Сливенския драматичен театър „Хиляда и вторият“ от Борис Априлов, режисьор Петър Денчев. Със специалното участие на Антон Радичев. Премиера – 27.02.2024 г.

Мария Манолова: „ЧУВАШ ЛИ ДУШАТА СИ?“

Пиесата на Борис Априлов, макар и написана във време, което е непознато за нас, съдържа социални и човешки проблеми, актуални и сега. За жалост. Необичайно е как времето, което ни дели от написването й, не е изменило до днес скоростта, с която човек може да унищожи своите ценности, убеждения, морал, давайки воля на злобата, съмнението, алчността. Отхвърляме хората, които тълкуваме като различни, способни сме да ги отречем само защото не ги разбираме. Непознатото ни е интересно, но ни побеждава страха. Виждам го и днес.

Хубавото е, че темите в спектакъла са категорични проблеми. Много са. Главното, което мен ме вълнува, е защо липсва интерес към друга човешка душа, а когато го има – истински ли е? Защо сме толкова вторачени в себе си? Но! Взаимоотношенията на героите се развиват по време на война, нищета, празнота. Неизбежно е да има изостреност на желанията, дори и съвсем битовите, с което впрочем мога да оправдая всеки един герой.

Въпреки крайността на характерите, много ми допада в режисьорския прочит присъствието на любовта, на влюбването, на онези първи трепети, на желанието да се отдадеш, на обичта.  Защото любовта е огромна движеща сила. Може би най-голямата, с най-силния замах.

Моята героиня Никея, която по пиеса е жената на палача, е една изключително амбициозна жена, категорична, искаща, спонтанна, но… и търпелива. Трудността ми в изграждането на образа се изразяваше в овладяването на емоциите и дозировката, с която поднасям и приемам събитията, тъй като самата аз съм доста емоционална. Но, какъв е смисъла на моята професия, ако няма какво да се преодолява?

“Хиляда и вторият” пита: Знаеш ли какво искаш? Готов ли си за последствията?

Колко силна е волята ти? Имаш ли я?

Обичаш ли?

Осмеляваш ли се да се разкриеш такъв, какъвто си?

Какво е свободата? Можеш ли скъсаш убежденията, с които си се оковал, за бъдеш свободен?

Страхуваш ли се да си свободен?

А душата ти? Чуваш ли я?

Сн.: Йордан Куманов /Плинт/, Мария Манолова /Никея/и Марио Топалов /Калот/ – в сцена от „Хиляда и вторият“

Йордан Куманов: РЕЖИСЬОРЪТ Е „ХУДОЖНИКЪТ“ НА НАШИЯ СВЯТ

Необичайното за мен, но и най-привлекателното в „Хиляда и вторият“ е, че главният герой  Плинт, моят персонаж, взема едни интересни, много провокативни решения за себе си и за своята съдба. Има няколко момента, изключително странни от гледна точка на житейската логика, защото човекът, който трябва да направи своя избор, живее в друго време, при други обстоятелства, в които ние днес не живеем. Или пък, тези обстоятелства се предават в нашето време по друг начин разгърнати, защото пиесата е от 1973-74 г. – едно доста отдалечено от нас време. Същевременно виждаш как тези обстоятелства ги има днес, като на сцената, естествено, това е много по-крайно и преувеличено представено. Но един човек да се жертва или да направи опит за това в името на каузата, в днешно време много рядко може да се случи…

Моята работа върху спектакъла е в образа на Плинт – различния от всички останали в света, който изграждаме. Ние създаваме един пълнокръвен свят, в който са закодирани много въпроси – и много отговори за зрителя. Зрителят може и просто да се забавлява, наблюдавайки ситуацията, защото тя е абсурдна. За нас е важно да създадем един плътен свят, следвайки насоката, която режисьорът Петър Денчев ни дава. И съответно, в жанра, в който работим, да изградим нашите персонажи. Жанрът е смесен – фарс, сатира, развива се в действието. В днешно време жанровете се смесват, не са категорично определени и мисля, че към това ни води Петър Денчев в спектакъла.

Ролята на Плинт със сигурност е предизвикателство и от гледна точна на това, че той е не само различен, но и много лаконичен. Присъства на сцената през цялото време, а казва много малко неща. Те обаче са точно на място. С тях той провокира или кара другия да се замисли, опитва се да промени обстоятелствата за себе си, понякога успява, понякога не, но те остават под повърхността. Героят ми е различен, лаконичен и … желан, търсен от всички. Опитвам се да използвам всичките си възможности, за да изведа този образ, с помощта на режисьора Петър Денчев, който е художникът, метафорично казано, на нашия свят. С него се работи лесно. Когато дава насоки, говори разбираемо – и работи много „актьорски“, което е много любопитно и не толкова често срещано. За нас, актьорите, това е и полезно, и приятно, защото той не гледа само общата картина, а ни помага да изградим тези образи. Като за първа моя роля в театъра, за мен е истински късмет да се сблъскам с такъв тип работа.

Спектакълът не е много дълъг. Живеем във време изключително динамично и хората трудно  задължат вниманието си два и повече часа. Нашият спектакъл е с времетраене час и половина, динамичен, цветен, с много стилизирани преувеличения. Ще е интересно зрителят да го види.

Сн. Йордан Куманов /Плинт/ и Антон Радичев /Кралят/ – В сцена от „Хиляда и вторият“

Габриел Петков: СПЕКТАКЪЛЪТ Е ПРОВОКАЦИЯ ЗА ЗРИТЕЛИТЕ: КОИ СМЕ НИЕ, НАРОДЪТ?!

Пиесата на Борис Априлов прочетох веднага след като разбрах, че съм разпределен в нея. Нямах търпение да я прочета, за да съм наясно с какъв текст ще имам работа и да съм подготвен за историята, която ще работим. Бях разбрал предварително, че това е българска пиеса и след като я прочетох, направи ми впечатление, колкото странно да звучи, че сякаш има нещо Шекспирово в нея. Тя не е написана в стих, но самите герои, взаимоотношения, самата история зад живота на тези герои и ситуацията, в която са поставени, с нещо ми напомни на Шекспир. И си казах: „Много интересно! Това наистина ли е българска пиеса?“  Не бях я чувал досега. Явно, в онези времена не е била удобна за режима. А това са едни много интересни взаимоотношения, да си осъден и да не знаеш за какво, да няма конкретна причина да си го заслужил. Най-интересното е, че никой не знае, не го коментира, той е просто осъден. И във времето, което тече докато се изпълни присъдата, у него има едно недоумение: Защо аз, какво съм направил?… Сякаш миналото, което е имал този герой, за него е някаква илюзия. Сякаш то е изтрито и животът му започва оттук нататък и то окован, без право на глас, без човешки права.

А моята роля – на Кардинала, ме предизвиква, както се казва, „от главата до петите“. Самата позиция на този човек в обществото е много интересна. Той е здраво стъпил на земята, няма колебания, няма момент, в който се съмнява. Все пак той е част от властта и самият подход към хората, самият език на тялото, присъствието му сред хората под него в държавата е изведено на друго ниво. Защото осъденият, приятен за обществото човек, е неприятен за управляващите. И когато се сблъскаш с такъв персонаж е много интересно как ще подходиш към него, затова за мен подходът към Кардинала бе много внимателен. Той е много изтънчен в думите, в изразите си, въпреки позицията си и властта зад него. Той може с едно щракване на пръсти да се наложи, да разкрие мислите и чувствата си за осъдения. Но правилата и каноните, на които се подчинява, не позволяват естествено общуване с хората, а точно обратното – през общуването си с осъдения и останалите, много фино и прикрито той трябва да ги предразположи. Той иска да покаже едно друго лице на властта, въпреки тоталния контрол и тормоз над поданиците. Властта показва друг, фалшив свой образ – на уж милосърдна и разбираща, за да приспи съзнанието на хората, които гладуват, да им създаде илюзията, че могат да говорят.

За мен режисьорското решение е много интересна провокация към нас, артистите – да може да се извади най-доброто от нас като изпълнители на тези роли. И срещата с твоя персонаж, през провокацията на режисьора, да те накара да се задълбочиш в характера и в гласа на човека, който трябва да пресъздадеш. Един от любимите ми актьори – Даниел Дей-Люис, има много интересна теза за подхода си към ролите и за това, че гласът на човека, в който се превъплъщаваш, като дълбаеш в душата, в сърцето, в ума му, „е пръстов отпечатък на душата“. Стремя се и аз към такъв подход – да тръгнеш не отвън навътре, а отвътре навън. И с всяка малка подробност да вдъхваш на героя си живот, да му подариш душа.

Спектакълът е провокация и за зрителите. Защото в самия текст доста се говори за „народа“. Какво е това, народа? Кои сме ние, народа? Какво искат тези хора? И някак си, образът на народа е много провокативен. Когато влезе публика, няма го това разделение между сцена и актьори, публика и салон. Няма „четвърта стена“. Сякаш несъзнателно хората в салона стават преки участници в това, което се случва на сцената. В цялото пространство, с диханието на хората в салона, с диханието на актьорите на сцената, се създава това представление. Защото народът – това сме всички ние.

Сн.: Габриел Петков /Кардиналът/в сцена от „Хиляда и вторият“

Марио Топалов: ГЕНЕРАЛНИЯТ ВЪПРОС Е: ЗАЩО СТИГНАХМЕ ДО ТУК?

„Хиляда и вторият“ има много аналози с други пиеси и други текстове, които са ме занимавали през годините. Необичайното в тази пиеса е, че показва как в света има толкова „етикетност“. Когато сложим етикет на един човек, ние го заробваме той да е само това. Да не е нищо повече. Да е един етикет. И всички хора спазват този етикет. Когато този етикет се отлепи и се сложи друг етикет, ние веднага зачеркваме стария и следваме новия етикет. Това ми е интересно в тази пиеса, как по един или по друг начин, светът е населен с етикети – този свят, която пресъздаваме е такъв.

Една от най-важните теми в нашия спектакъл е изчезването на човека като ресурс. И защото в пиесата става въпрос за война, когато изчезнат всички ресурси и животът се сведе до храна, вода, оцеляване, как хората използват човешкия ресурс и го изконсумират като предметност. И те го унищожават, за да получат разрешение на техния проблем. Или искат да решат собствените си проблеми чрез изконсумирането на един човек.

В спектакъла аз играя Палача – Калот. Това е първата главна роля в театралната ми биография. Аз досега не съм се сблъсквал в театралния си живот с точно такъв персонаж, който по някакъв начин е далеч от мен, по други начини е близък. Този човек, който е закрит с маска, за мен не е човек, той е инструмент, защото палачът е инструментът на смъртта. Всички хора го възприемат така, сякаш той е една ходеща брадва, ходеща бесилка, ходещ огън, който просто чака кога ще му кажат да изпълни следващата екзекуция. Но този човек вътре в себе си е толкова прекрасен и невероятен, мислещ. И това съм си го поставил като цел – искам да намеря човека в него, в един свят, в който никой не го е възприемал като човек. Не знаем какво се случва накрая. Въпросът е дали човекът с маската може да стигне отново до съществуването си като човек?

Както е известно, ние сме много млад екип, даже мисля, че в афиша на Сливенския театър не е имало толкова млад екип, което е прекрасно. И въпреки че възрастово се разграничаваме, ние сме едно ново поколение, което е израснало в не чак толкова големи премеждия, отколкото хората, живели през 80-те – 90-те години на 20 век, при смяна на режими и всички чудовищни неща, които са се случвали. Ние, от това ново поколение, намираме общ език по един или по друг начин. В целия процес, във всичко, което сме си говорили, има общуване. Най-важното е, че има общуване между нас и г-н Денчев. Да, имало е неща, които ме затрудняват, после мине време и усещам – да, това е точно така, както ми го каза. Винаги има вътрешни борби при изграждането на един образ, но аз питам, разговарям и този разговор не свършва и след репетициите, той продължава и винаги ще съществува. Важното е, че Петър Денчев е режисьор, отворен към този разговор с артистите, и е заедно с нас, и ни превежда, по един много хубав и професионален подход, към цялата пиеса и към изграждането на един пълнокръвен персонаж.

Генералният въпрос, който произтича от пиесата, според мен е: Защо стигнахме до тук?

На какво залагаме, за да стигне спектакълът до ума и сърцето на публиката? – На честност.

Сн.: Мария Манолова /Никея/, Яна Димитрова /Момичето/, Йордан Куманов /Плинт/ и Марио Топалов /Калот/ в сена от „Хиляда и вторият“

Наталия Георгиева: И ДА СЕ ЗАМИСЛИМ, ЧЕ НЕ СМЕ САМИ НА ТОЗИ СВЯТ

Този спектакъл има за основни теми свободата, страданието, войната, по-скоро последиците от нея в един абстрактен план, който се отразява само в героите. Не се представят директни военни случки, а по-скоро ефектът от войната върху хората, безпомощността, зависимостта, която идва от несвободата. Виждаме как хората не ценят свободата и как я потъпкват.

Първоначално ми беше много труден жанра на спектакъла, в който работим, а той е такъв, за да има смисъл тази пиеса. Свикнала съм да търся по-близки до себе си неща, да преживявам отвътре навън, а режисьорът искаше всичко да е навън, да експлодира – веднага, сега, в този момент. И няма пауза, то е удар след удар, не можеш да спреш и не можеш да пропуснеш момента, защото ще нарушиш ритъма. Стремим се да направим така, че да представим истинския живот с темпо, като ударите на сърцето. Става въпрос за необичайни, извънредни обстоятелства: война, болести, мизерия, глад, в които човекът се опитва да живее.

В пиесата жената, която играя, е 60-годишна сводница. Аз съм на 22 и не съм сводница. Много сме различни житейски, но това е театър и аз влизам в образ. Героинята ми е добър психолог, който добре познава хората –  жените, мъжете, знае на кого какво да каже, на кого какво да отговори, дебне и следи всеки, за да го използва. Тя е като водата, не се опитва да събори стената, а минава покрай нея, намира си пролуки – това не ми беше лесно. Властна и силна, тя се опитва да си запази контрола, да е като водата, да се прокрадва, да печели, да манипулира. Оказва се, обаче, че тя само си мисли, че познава хората, защото всъщност не успява да изманипулира тези, които иска.

Мисля си за това, какви егоисти сме, когато искаме нещо. В пиесата, през изкривения си морал,  всеки си знае неговото и никой не може да го убеди в противното. Както се изрази Петър Денчев, то е като центрофуга, която се върти и всеки излива своето виждане. Всеки през цялото време иска нещо и иска да се наложи. Най-интересното е какво става, когато не успееш да се наложиш. Осъзнаваме ли, че не винаги можем да получим това, което искаме и никой не е длъжен да ни го дава? Бих искала зрителят да потърси егоизма в себе си и да се попита колко хора наранява. И да се замислим, че не сме сами на този свят.

Сн.: Марио Топалов /Калот/, Наталия Георгиева /Силвестрия/ и Мария Манолова /Никея/ в сцена от „Хиляда и вторият“

Вяра Начева: ТЪЖНО Е,ЧЕ НАРОДЪТ И ДЪРЖАВАТА СА ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БАРИКАДАТА

Това е първата ми среща с пиесите на Борис Априлов и съм благодарна за това, ще прочета и останалите му пиеси! В нашето представление ме занимава темата за манипулирането на народа от страна на властниците и как, след все по-умелото овладяване механизмите на манипулация от властта, народът неглижира държавните ценности и гледа да се оправя сам, търсейки всевъзможни начини за оцеляване и … печалбица! Тъжно е, че народът и държавата са от двете страни на барикадата, а харизматичните лидери също си имат своя цена!…

Ако нейно величество публиката търси в театъра само лековато забавление, значи обричаме и себе си, и децата си на духовна нищета! Аз също живея нелек живот и имам нужда от отдушник и разтоварване, но не искам да ходя на театър, за да ме разсмиват с евтини смешки, ценя всяка асоциация, всеки въпрос и всяко вълнение, което едно произведение на изкуството предизвиква в мен! Иначе духовната пустош, чашите с алкохол и преследването на всяка възможност за забава, ще разградят и ценностите, и личностите ни, и бъдещето ни!

Наскоро бях благословена със среща с непознат по горските пътеки край Сливен. Този човек, като разбра, че съм актриса, ми каза: „Театърът стана място за махленско говорене, защо да идвам…“  Е, няма да срещнете махленско говорене в тази пиеса на Драматичен театър „Стефан Киров“! А колко цените себе си, изкуството, развитието си като стойностни личности е ваш избор, на вас и на вашите деца и внуци, и правнуци…

Сн.: Йордан Куманов /Плинт/, Вяра Начева /Бабата/, Мария Манолова /Никея/и Марио Топалов /Калот/ в сцена от „Хиляда и вторият“

Яна Димитрова: ДА ВЯРВАМЕ В ПО-ВИСШИ ОТ МАТЕРИАЛНИТЕ НЕЩА!

Пиесата на Борис Априлов е необичайна, пъстра, много разнообразна откъм събития, парадокси, абсурдизми, има някакъв привиден хаос, който обаче не е прекален. Образът на Плинт, главния герой, на мен ми е необичаен. Самите му възгледи за живота са изменчиви, странни понякога, не можеш да разбереш в този момент какво си мисли, искрен ли е, не е ли. Не знае защо е  осъден, което също е мистично, енигматично. Целият сюжет е много различен. Интересно е, пиесата на мен ми допада. Въпреки, че е писана преди 50 години, темите в нея са актуални за днешното време. Това е доказателство за мъдростта и прозорливостта на автора.

Много са темите, които обхваща спектакълът – за войната, за властта, любовта и изневярата, за свободата, за живота и смъртта също има едно такова противопоставяне. На мен всичките са ми интересни, не мога да отделя някоя като най-съществена, но за публиката има богат избор. Много интересни са и персонажите. Всеки е различен по своему – влиза, заявява се, иска, по-силно иска нещо, ако не се получи – пак иска. Това е силата на човешките желания: как, когато искаш нещо много силно, бориш се неистово, за да стигнеш до него, колкото и трудности да има по пътя. Образът на влюбеното момче е в хармония с мен, той изисква много сила, с която да се боря за любовта си – макар че е трудно да се бориш, когато няма насреща ответ. Въпреки това, бих искала да кажа на всички, които ме гледат, да вярват в любовта, в приятелството и да ценят по-висши от материалните неща. Парите и властта не са най-важни в живота, той се движи от по-смислени неща.

Най-трудно ми беше да вляза в жанра – фарс, гротеска, абсурд. За целта – да се заявя ярко, да имам необичайни реакции, да избягам от моите, да не съм това, което съм в живота. Не е лесно и то за пръв път да влезеш толкова глобално в този жанр, да се потопиш в него и да следваш задачите на режисьора. На се чувствам много добре в компанията на екипа, който работи в постановката. Всички сме млади, запалени хора. Вълнувам се, много се вълнувам, но се чувствам по-сигурна след всяка репетиция. Надявам се, че се справихме и ще имаме успех, заслужаваме го.

Сн.: Йордан Куманов /Плинт/ и Яна Димитрова /Момичето/ в сцена от „Хиляда и вторият“