ЧОВЕКЪТ, КОЙТО НЕ ЗНАЕ ЗАЩО Е ОСЪДЕН И ПАРАДОКСИТЕ НА МИТА

• Театрален разказ на режисьора Петър Денчев по пиесата на Борис Априлов “Хиляда и вторият“, за цената на човешкия живот, свободата на словото и лицата на истината. Премиера на Сливенския драматичен театър – на 27 февруари, със специалното участие на Антон Радичев!

На Сливенския драматичен театър „Стефан Киров“ му предстои театрална премиера. Много любопитно заглавие! Пиесата носи странното име “Хиляда и вторият“, авторът е Борис Априлов, известен сатирик, публицист, белетрист и драматург. Уважавана фигура от компанията на Стършелите по времето на Челкаш и Радой Ралин, недолюбван от властта и без постоянна работа като неблагонадежден.

Шест години преди пенсионирането си, от 1975 до 1981 година, той е драматург и ръководител на литературното бюро на Сливенския драматичен театър, по времето на директора Емил Кьостебеков. В този период, на сцената на драматичния театър в Сливен са поставени пет негови пиеси.

Пиесата, която днес представя пред публиката Сливенският драматичен театър, има нерадостна съдба. Доста време преди промените, “Хиляда и вторият” е поставена в Старозагорския драматичен театър и след един сезон – свалена поради липса на художествени качества, както в онова време често окачествяваха произведенията на несъгласни с партийната линия творци.

Действието в пиесата се развива в пустошта – и в последните дни на осъдения на смърт волнодумец Плинт, прекарани в компанията на неговия палач Калот. В сюжета се намесват жени, старици, девойки, съдържателки на вертепи, Крал и Кардинал – народът и властта. Плинт трябва да направи избор между кладата и помилването…

Към пиесата “Хиляда и вторият“ днес, в едно по-друго време, проявява интерес главният режисьор на Сливенския драматичен театър Петър Денчев. Денчев е режисьор и писател, който се отнася еднакво сериозно и към двете си творчески занимания. Той е интересен театрален изследовател, с дълбоко аналитично и философски провиждащо театрално мислене, с няколко високо оценени романа зад гърба си, един от лауреатите на фондация „Стоян Камбарев“, с награда за Полет в изкуството. Негови спектакли многократно са номинирани и награждавани с национални театрални отличия. Има реализирани спектакли в редица извънстолични и столични театри, включително в Сатиричния, Народния и Младежкия, негови представления са гостували на различни театрални фестивали и форуми в Сърбия, Черна гора, Румъния, Молдова и Косово.

Младото попълнение на Сливенския театър участва масово в спектакъла. Ролята на палача е поверена на Марио Топалов, който постъпи в сливенската трупа миналия сезон, с участие в „Малкият Мук“. В образа на Никея, жената на Калот ще видим Мария Манолова, която има в театъра сезон и половина и номинация „Икар“ за поддържаща роля в постановката на Петър Денчев „Дездемона“ от Пола Вогъл. В образа на Плинт влиза Йордан Куманов. Съдържателката на публичния дом е Наталия Георгиева, момичето и любовта – Яна Димитрова. В ролята на Кардинала – младият Габриел Петков, а в ролята на Бабата – гласът на народа – врялата и кипяла в театъра Вяра Начева. Със специалното участие на Антон Радичев в ролята на Краля!

За пиесата и режисьорския поглед върху нея разговаряме с Петър Денчев, който репетира усилено с младия театрален екип на театъра, за да представи спектакъла в премиерно представление на 27 февруари.

– Г-н Денчев, тази пиеса преди около 50 години е поставена в Старозагорския театър и свалена от сцената от „законодателите на културата“, които я окачествяват като „мъртъв театър“. С какво тя дразни властимеющите?

–  Първо трябва да кажа, че с изненада научавам, че е имало опит пиесата да бъде поставена. Предполагам, че целият този сюжет, натоварен с много метафори и алегории, не се е вписвал в рамката на социалистическия театър, на социалистическия реализъм, който е трябвало да представя една „обективна“ картина на социалния живот с изострена позитивистична перспектива. Персонажите в социалистическия реализъм трябва се стремят към един своеобразен реализъм, обаче конфликтът винаги да е между доброто и по-доброто… А такъв сериозен антагонизъм, какъвто има  в тази пиеса, не е бил допустим като сюжет въобще. Темата какво се вписва и какво не в рамките на социалистическия реализъм е много дълга, но накратко тази естетика отрича употребата на условните средства в театъра.

– Вярно ли е, че пиесата е била посветена на Радой Ралин и той е прототипът на  волнодумеца Плинт?

– Не зная дали е била посветена на Радой Ралин. Чувам го за първи път. Според сюжета тук имаме човек, който не знае защо е осъден. Чрез различни податки разбираме, че той по-скоро е пишещ, писател, поет. Това ме занимава много повече, отколкото неговото волнодумство. Занимава ме най-вече начинът, по който той иска да се превърне в икона, защото нищо друго не му остава, след като са му отнети човешките права, без да му е казано защо.

– Защо избрахте тази пиеса? Какво в творчеството на Борис Априлов Ви привлича?

– Борис Априлов е много необикновен автор, защото по някакъв начин стои малко изолирано от литературата, която се развива в България по времето на социализма. Освен това, той работи с любопитна образност, интересува се от хуманистични идеи, които са общовалидни за европейския контекст по онова време. И в известен смисъл, намирам в неговите текстове една добра възможност днес да се направи достатъчно силна алюзия за проблемите на деня – като цената на човешкия живот, свободата на словото, търсенето на истината и това, че истината непрестанно ни се изплъзва между пръстите. Днес живеем в не по-малко сложен свят. Разбира се, тази пиеса е писана във време, което непрестанно е менило своя характер заради вътрешнополитическия контекст и специфичните социални условия на съществуване в един тоталитарен строй. Затова много силно се отразява на структурата на пиесата обстоятелството, че непрекъснато нещо се представя за истина, а се оказва, че то не е истина, че то е всъщност вторично, че е някаква конструкция. И по този начин, ние се занимаваме едновременно с въпроса: какво прави властта с хората, какъв е възможният произвол и с това – как, когато съществува криза, когато липсва свобода, се изострят конфликтите и се свеждат до най-базисните потребности на човек: да бъде нахранен и жив. А най-интересният момент в пиесата на Борис Априлов е, че той поставя своите персонажи в ситуация, в която мъжката сила, мъжката енергия липсва – не само като трудова сила, но и като либидо, като потенция за живот. В този смисъл, има архетипни образи, но едновременно с това те са много конкретни, фарсови в някаква степен. Заради всичко това ми се стори интересно да работя по този текст.

– Кое е най-любопитното в тази антитоталитарна гротеска?

– Тук, със средствата на иронията, на сатирата, а в известен смисъл и на драматичното разобличение, се постига обрисуване на парадокса. Персонажите са ограничени от собствените си светогледи, защото светът, в който живеят, определя светогледа им и те не могат да проникнат отвъд механизмите, които задвижват този свят. И това е най-любопитното в пиесата.

– Кой е ключът за разчитането на Борисаприловата притча за Хиляда и втория?

– Аз не мисля, че тук характера на притчата е толкова важен, колкото – това, че се наблюдава разместване на действителност, в която навсякъде настъпват недоразумения. Светът в тази пиеса е построен на парадокси, на твърдения и събития, които по интуитивна логика взаимно се самоизключват, но всъщност съществуват заедно и паралелно. Аз мисля, че настоящият свят също е такъв, с тази разлика, че парадоксите не произтичат от някаква централизирана власт, а от друго. То е, че е нарушена по някакъв начин йерархията на информацията, че сега личното мнение властва над всякакви общи правила, над всякакви желания, че всеки има право на мнение и всяко мнение може да бъде по някакъв начин част от голямото. А обратното /и по-важното/ не е на дневен ред – основните положения за това как да разбираме света.

– Какво в отношенията власт-интелигенция, народ-интелигенция Ви интересува?

– В пиесата нещата са поставени много ясно. Властта има някакво двойнствено отношение спрямо интелигенцията, спрямо поетите,  музикантите, спрямо хората на творчеството. Тя едновременно и има нужда от тях, а заедно с това по някакъв начин иска да ги контролира – не чрез буквалната санкция, а с това, че може да ги издига в йерархията, а после да ги сваля – един такъв патерналистичен модел, който непрестанно се променя.

– Какви централни теми извеждате във Вашия прочит?

– За свободата, за цената на човешкия живот, за това че един човешки живот може да бъде жертван с лекота. За свободата на словото, даже за отсъстващото слово, защото за осъдения през цялото време се говори, че той е пишел или пеел, но ние не чуваме и не виждаме от него нещо, което е написал или изпял. Това също е много интересен момент.

– Добавяте ли съвременни акценти във Вашия театрален разказ?

– Мен ме занимаваше въпросът, че има война. Сега също е време на войни, кога не е било, но сега е много изострено положението. Много ме занимаваше и въпросът за тази празнота, тази пустота, в която по автор се развива действието: пусто, но в какво – пустотата също трябва да бъде сложена в някакъв контекст. И с художника Петър Митев искахме да намерим ключ към нашата интерпретация. Затова образът на представлението е един дъсчен амфитеатър, на чиято арена зрелищно се организират екзекуциите, за които се говори в пиесата. Много ме занимаваше също това желание на масите да има катастрофично зрелище – да се случи нещо като жертвоприношение, което да укроти страстите. Ето и сега, постоянно има такива образи, които се издигат, после се сриват, тълпата ги стъпква. Този механизъм на отношение между масите и индивида много ме занимаваше.

А по-интересното в случая е, че има една двойнственост на всичко случващо се. Аз едновременно съм притеснен за живота си, но заедно с това откривам, че мога да се превърна в икона. Мога да стана нещо повече от онова, което властта смята за мен! И тук вече идва въпросът: доколко са склонни масите да виждат действителността? Тук става дума за това какво е митът: той веднага се сътворява и изчезва с реализацията си. Той действа като много ярък образ символ и изчезва от пространството също толкова бързо, но пък остава да живее в някаква колективна памет. Затова тези образи са интересни – защото са стилизирани. Носят някаква форма на много силни човешки желания и въжделения да се разрешат конкретни проблеми, а същевременно средствата, с които трябва да се разрешат тези проблеми, са погрешни. И те се разминават с действителността. По-големият и по-важен проблем в представлението е, че всеки вижда действителността невярно, невярно разчита обстоятелствата. Всеки има собствена версия за тези обстоятелства. Те се оказват крайно различни.

–Намирате интересни пластове под привидната пустота…

– Аз не правя директни политически, нито социални внушения и акценти. Мисля, че и целият текст не може да бъде толкова политически или социално натоварен. Внушенията са по-скоро морални. Ние се опитваме да създадем чувство на тревожност у зрителя – тревога за моралното оцеляване на човека и да спасим от разпадане духовността.

– Как се справят младите артисти с това предизвикателство?

– Трудят се. Тази пиеса предполага те да покажат различни качества от своите способности в ярки контрасти, което е основната задача. Ключов за нейното решаване е опитът им да извадят тези контрасти, без те да бъдат външно проявление на тяхното актьорско присъствие, а подплатени със собствените им разбирания за това как да придадат живот на персонажите. Задачата им никак не е лесна и те полагат доста усилия в тази посока.

– И младите артисти ще бъдат в компанията на едно голямо име като Антон Радичев, който играе Кралят.

– Неговото присъствие е много любопитно, защото той има една ключова поява, която би трябвало да представлява развръзката на цялото, но не се оказва така за другите персонажи. Всъщност, това е един квазиобрат в цялото и тези неща са особено интересни – да наблюдаваш все пак толкова различни генерации от актьори.

Интервю на Щилияна ВАСИЛЕВА