АХОТО И НЕГОВИЯ ИНОСКАЗАТЕЛЕН СВЯТ

• „Хиляда и вторият“ – свалена преди няколко десетилетия пиеса на „неблагонадеждния“ по времето на соца сатирик Борис Априлов поставя днес Сливенският драматичен театър. Премиерата е на 27 февруари 2024 година

Само след броени дни, на сцената на Сливенския драматичен театър, ще се състои премиерата на новия спектакъл „Хиляда и вторият“ от Борис Априлов. Режисьорът на постановката Петър Денчев е уважаван театрален изследовател и писател, главен режисьор на Сливенския драматичен театър, един от лауреатите на фондация „Стоян Камбарев“.

Ще представим в тези редове автора – една прелюбопитна фигура от най-новата история на българската литературна сатира. Започваме с факт интересен и не особено известен.

                             Снимката е от личния архив на Джина Василева

Борис Априлов е лице от историята на Сливенския драматичен театър. В летописа на театъра той е записал цели шест сезона като драматург и ръководител на литературното бюро, по времето на директора Емил Кьостебеков, от 1975 до 1981 година. Пет негови пиеси са поставени на сливенска сцена през този период: „Дъждът“, „Кораб с розови платна“, „Игра на кукли“, „Чими“, пиеса за деца и „Пътят към Мозамбик“, в която гастролира актрисата Виолета Донева. На Шестия национален прегледна българската драма и театър във Велико Търново, актьорът Продан Димов получава първа награда за мъжка роля – на асистент Донев от „Експеримент с благородните царски елени“ на Генчо Стоев и за ролята на Хари в пиесата на Борис Априлов „Пътят към Мозамбик“.

Борис Априлов е значима фигура от групата на Стършелите, когато там са Челкаш, Радой Ралин и други забележителни наши сатирици. Широко известни са неговите пиеси за деца, които обаче не съм съвсем “детски”, като например поредицата “Приключенията на Лиско”. Но Априлов пише не само за деца, той има прекрасни разкази, романи и пиеси за възрастни. Недолюбван от властта, която осмива в своите приказни, алегорични и фантастични притчи, Борис Априлов е смятан за неблагонадежден автор още в началото на творческата си кариера. Бил нарочен от бургаски ДС-агент за английски шпионин, защото имал досие на бивш „ратник“, изучавал английски език, а в годините на Априлския пленум пътувал по своя воля със семейството си зад желязната завеса, до Лондон, Париж и Рим.

Атанас Василев Джавков, както е рожденото му име, се подписва с псевдонима Ахасфер – вечният скитник между световете от романа на Йожен Сю „Скитникът Евреин“. Приятелите го наричат Ахото. Спасителният псевдоним Борис Априлов получава от тогавашния главен редактор на „Стършел“ Димитър Чавдаров – Челкаш, който се опитва, с благоразумно съчинен априлски псевдоним, да спаси младия сътрудник на „Стършел” от черните списъци на неблагонадеждните. През 1952 г. той става един от създателите на Стършеловия Сатиричен театър – първият български театър на сатиричната миниатюра. Сред смелчаците са още Радой Ралин, Захари Петров-Харкин, Димитър Чавдаров-Челкаш, Валери Петров, Петър Незнакомов, Христо Ганев, Стефан Гечев. Стършеловият сатиричен театър – предшественик на Сатиричния театър, е замислен като средище на антикултовската сатира. В програмата на първия му спектакъл през 1953 г. Борис Априлов, заедно със Захари Петров-Харкин, е посочен като автор на музикалния скеч „Мисия в Европа”, в шест картини. Отзивите на публиката са възторжени, на премиерата е поканен и Вълко Червенков. Първият на партията и държавата не идва, а на сутринта волнодумците са извикани в Политбюро и театърът им – закрит.

                            Борис Априлов – Дружески шарж от Борис Димовски

Творчеството на Борис Априлов е не само обемно, но изключително жанрово разнообразно. Той е много продуктивен автор, има издадени над 40 книги, 7 от тях в библиотека „Стършел“. Започва да сътрудничи на вестниците „Черноморски фар“ и „Стършел“ с хумористични репортажи, очерци и фейлетони, които пише до края на живота си. Независим от държавни служби и постове, в сборниците с хумористични разкази /библиотека „Стършел“ 1957-1979/, между които „Върхът на нахалството“, „Пиратска романтика“ , „Кифлата на началника“, „История с лебед“ и др., писателят руши нормите и клишетата на социалистическата литература със специфичен интелектуален хумор, ирония и игрови похвати, в провокативни, интригуващи и многозначни сюжети, на ръба на фантазията и реалността. В урбанистичните разкази на Априлов хуморът и иронията отстъпват място на сатирата, алегорията и гротеската, които достигат своя връх в книгата „Отбраната на Спарта“, издадена 1982 г. Любимата тема на Априлов за смисъла на творчеството и съдбата на твореца е разгърната в романа му „Великата суета“, който навлиза в света на подсъзнателното чрез модерни повествователни техники. В един от последните си романи – „Хавайските острови”, публикуван посмъртно през 1997 г., Ахото вече не с езопов език, а съвсем директно говори за „годините, в които се започна и завърши пълната идиотизация на страната”.

Култови стават произведенията му за деца, а литературният сериал „Приключенията на Лиско“ утвърждава модела на психологическата приказка, с обърната семантика на обичайните литературни и фолклорни образци. Много често Априлов сам драматизира своите приказки, в които героите полемизират с традиционните си първообрази и се превръщат в застъпници на истината, доброто и справедливостта в един утопичен свят.

В началото на редицата на драматургичните му произведения, уж за деца, а всъщност за възрастни, е забранената пиеса от 1957 г. „Новите дрехи на краля”, написана от Борис Априлов с езика на притчата и по мотиви на Андерсен, в съавторство с Венцислав Георгиев, в която Вълко Червенков обидено разпознава себе си.

В по-късните си пиеси за възрастни – „Произшествие“ (1969), „Антракт“ (1979), „Дъждът“ (1985), писателят проявява засилен интерес към вътрешния драматизъм и психологията на персонажите, бележи нови моменти в нравственото изследване на личността. Не много известната по разбираеми причини „Хиляда и вторият“ (1974-1980) е поставена и свалена от сцената на Старозагорския театър,  тъй като „законодателите на културата“ от небезизвестен специализиран вестник я обвиняват, че представя „жив пример за мъртъв театър“.

Със съдействието на дъщерята на Борис Априлов – художничката Джина Василева, която живее в Израел, анализаторът Вихрен Чернокожев  прави интересен анализ на определящи моменти от пиесата „Хиляда и вторият“ в своя публикация в сайта svobodata.com.

Според нея, един от ключовете за разбирането на „Хиляда и вторият” е скрит в самата именна система на пиесата. „Плинт“ на английски означава пиедестал, колона за статуя. Калот, както се нарича палачът в пиесата, е пустинна местност в Индия. Жената на палача е Никея не е богинята на победата Нике, а античен град в Мала Азия, укрепен със здрави крепостни стени. Мястото на действието е „пустинна, празна, безизразна и безутешна равнина“, олицетворяваща отегчителната еднаквост в бита на тогавашната народна република. Същинският палач на непокорния епиграмист Плинт обаче не са властниците. Същинският палач на Плинт е тълпата. Неин говорител е Бабата – глас народен, който смята, че убийството е „държавна работа”, държавата, „ако не убива, е пиклива държава”. Безумната и зловеща „простота“ притуря съчки в кладата на осъдения волнодумец – в своето бягство от свободата тя разчита не на интелекта, а на грубата сила.

Дали не е актуална и за посттоталитарното общество знаковата реплика на Плинт в края на пиесата: „Народът е като тревата, трябва да се тъпче!” На която обаче отговорът е: „Народа ние не можем да го тъпчем, защото е банално. Вижда се отвсякъде. Народът се подстригва, както се подстригва тревата. А тъпчем вас.” Така, в света на Борис Априлов, имаме шанса да видим скритата картина на едно общество.

Какъв е прочитът на режисьора Петър Денчев на пиесата на Борис Априлов, какви съвременни акценти е притурил той в своя театрален разказ ще видим на сцената на Сливенския драматичен театър на 27 февруари. Очакваме с нетърпение едно наистина прелюбопитно представление, което възкресява чудния свят на Борис Априлов.

Събрал и обработил: Щилияна ВАСИЛЕВА