ХРИСТО КАРАСТОЯНОВ – НЕДОВЪРШЕНИ СТРАНИЦИ

• Почит за почетния и почтен гражданин на Ямбол, един забележителен български писател с международно признание

В уводната част на всезнаещата „Уикипедия“, за Христо Карастоянов пише: „Роден в Тополовград на 22 февруари 1950 година. Семейството се премества в Ямбол. Завършва българска филология. Увлича се по музиката. С приятеля си Андон Балахуров създават банда. Изпълняват хумористични песни.  Но  властта не харесва остро критичните им текстовете  и те се отказват.

Сн. Когато  рокендролът беше млад. С приятеля Андон Балахуров

Толкова. Следва колонката с наградите. Доста дълга е. Включва всички национални, някои – по няколко пъти. После са международните. Накрая е списъкът с книгите му. За да ги преброите, ще ви трябва калкулатор.

Тези дни, към тази пестелива информация, се прибави още нещо: Починал на 23 януари 2024 година. Ще кажем, че ненавреме. Никоя смърт не идва на време.

Христо си отиде в съня си, въпреки, че се оплакваше от безсъние. В живота няма логика. В смъртта – също.  Малко преди това Миряна Минкова написа за книгата му „Последствие“:

„Световете в „Последствия“ са свързани с треперещата логика на съня, където всякакви закони са временни, където всеки момент здравата земя под краката ти може да потъне и да се окажеш някъде около първата пресечка вляво, по пътя към ада.

Кой ли е бил пророкът? И коя ли е пресечката  на Христо. Няма кой да каже.

Приживе  Карастоянов   се страхуваше от зъболекарите, почиташе офталмолозите: / „След операцията виждам като орел!“/  и  очакваше среща с травматолозите. /“Краката напоследък  нещо никак не ме слушат.“/

В понеделник компанията му се раздели по-късно след поредната раздумка в любимото й  кафене на  ямболската улица „Търговска“. Рано на сутринта се разбра, че… Тъжна работа. Започнатата страницата остана недовършена. Поредният разказ – недоразказан. Оставеното ще се препрочита. Защото си струва.

По пътя към славата Карастоянов пое твърде рано.  Още в пети клас, когато в ямболският вестник „Народен  другар“ се появи негова карикатура, съучениците му основателно го обявиха за звезда. После дойде „Пропукан асфалт“.

Мнозина биха се запитали: Какво чак толкова величаво  може да има в някакви пукнатини по асфалта. Йордан Радичков обаче, вечна му памет, явно не е бил на това мнение. Той пише на дебютанта дълго писмо, което завършва така :

„Желая занапред работата Ви да върви леко, както е лека пашата сутрин на пастирите. Стадата сами се разстилат нашироко по пасищата, а пастирите вървят с равномерна крачка подир тях и почти не ги направляват. Дай боже и сюжетите Ви тъй да се разстилат занапред, спокойно и на широко, а Вие да вървите подире им, подсвирквайки си небрежно.

С уважение и с най-искрени чувства оставам към Вас, Йордан Радичков“.

Към оценката на класика се добавят и добрите отзиви на критиката, хвалебствените рецензии във вестниците и първата награда на конкурса: „Южна пролет“.

И нали разбираш, че след всичко това нямах спиране. -разказваше ми Христо години след това.

За разлика от  мнозинството, на въпроса: „Коя е любимата ти твоя книга?“, Христо не отговаря с тривиалното: “Как да кажа кое от децата си обичам повече“ , а си беше съвсем  конкретен:  „Една и съща нощ“.

Историята на Гео Милев и приятеля му Георги Шейтанов печели три важни литературни награди и постига рекорден тираж. Сериозна работа. Според  автора обаче, в началото тя  била повече плод на любопитство, отколкото на литературни намерения и амбиции: „Случи се в момент, в който си зададох на пръв поглед глупавия въпрос: Абе  този човек Гео Милев, с тази чудовищна рана и с това изкуствено око – всичко това боляло ли го е? Защото той не е само портрет в книгите, а жив човек. Започнах за разпитвам очни лекар и разбрах, че много го е боляло… Така тръгна.

По пътя нататък, страница по страница,  Христо стига до жестоки истини, които  никой  преди това не бе казвал:

„ А той е работил по 25 часа в денонощието, което означава, че е преодолявал тази болка. В този момент Гео Милев слезе от иконата, слезе от портрета, от стената, превърна се в нормален човек, при това наш съвременник. Твърдя, че ние не го познаваме. Знаем поемата „Септември“, полицейската му критика и горе-долу – това е… Не знаем , че заради тази рана например, е претърпял в Германия четиринадесет операции и че му е вадено парче от реброто, за да му  се сложи вежда. Иначе няма как да се постави изкуственото око. А въпросното око е било неудобно, създавало му е страшен дискомфорт. Особено страшно е било, когато е на сказки и тече слуз и гной. „

„Една и съща нощ“ праща автора за  месец и в Америка. Той участва в подготовка на превода и издаването й  там.  И като връх на успеха, режисьорът професор Иван Добчев я качва на сцената на НТ „Иван Вазов“, със спектакъла: „Гео“ .

Каква възходяща кариера!… От драматург в Ямболския куклен театър, направо в Народния…

Сн. Георги Господинов, издателката Божана Апостолова и Христо Карастоянов

Тук обаче Христо поукротяваше възторзите, добавяше едно: Но… И обясняваше: „ Защото, когато през 1984 година се появи  „Перпетуум мобиле“ – първата ми книга от „Кукувича прежда“ – се вдигна доста приятна гюрултия. Лесно е за обясняване: доста години след „Иван Кондарев“, излизаше книга, в която се пише за анархисти. В някакъв смисъл стана модна книга – главно в студентските среди. А докато се печаташе, един наш съгражданин пусна слуха, че книгата е забранена и от печатницата директно ще отиде за претопяване…

По ямболски, на това му викат: Евалла!, което според литературоведите значи: Почит, поклон и  браво.

Конкретно почитта беше материализирана и в документ. Той  гласи, че: „Писателят Христо Карастоянов се обявява за почетен гражданин на Ямбол.“

„Вече мога да ходя безплатно на баня. – пошегува се. – Това е добре. Но  все си е по-хубаво човек, освен пòчетен,  да е и почтèн гражданин.

Карастоянов никога не напусна Ямбол, градът на своята младост. Там написа книгите си, а те  излетяха и извън границите на България. Нещо повече, той с някакво гордо чувство се обяви за провинциален писател. Прибави го към  името си като титлата  и обясни:

„А пък в тоя занаят не е важна адресната регистрация, да му се не види! Важното е къде присъстваш!“

Много от  историите в книгите си Христо завършваше с думите: „Така беше!“ Забиваше ги като пирон. Той беше голям творец, но  славата минаваше покрай него без да й обърне внимание. Сякаш тя не беше нещо, за което мнозина се бореха и мечтаеха, а пепел от цигара, случайно попаднала на ревера на сакото му, която непременно трябваше да изтупа.

Така беше!

Прощавай приятелю!

Исак Гозес

Сн. Георги Господинов, издателката Божана Апостолова и Христо Карастоянов