ТАНЯ ШИВАРОВА С МАЙСТОРСКИ КЛАС ВЪВ ФЛОРЕНТИНСКАТА МУЗИКАЛНА АКАДЕМИЯ

• Таня, Камен и Ковидът. Школата на Методий Григоров. Академията на Флорентинската опера. В Миланската скала няма портрети на български певци, твърди оперната певица, живееща в Милано. Мечта за Сливен: „Дано можем, под някаква форма, да възстановим сливенската опера!“

ЧАСТ ВТОРА

Татяна Шиварова – родената в Сливен оперна прима от Милано! Гордостта на акад. Методий Григоров, защото е негово откритие за оперната сцена! Тя е от стар и уважаван сливенски род. Завършила не музикално училище, а с отличие Френската гимназия в Сливен. После – оперно пеене в Българската държавна консерватория. Дълги години живее и работи в Милано и гастролира по света, но винаги се завръща и зарежда с енергия в Сливен, където е коренът й. Този разговор проведохме при едно от последните й завръщания, за среща с почитатели в сливенската галерия „Май“. Татяна Шиварова се оказа много интересен събеседник.

– Г-жо Шиварова, говори се, че в Миланската скала има цяла галерия потрети на български оперни певци…

–  Няма такова нещо. Това е някаква легенда. На никого няма портрети там. Даже да има нещо такова, то може да е в музея, но не и в коридорите на Скалата. Някаква градска легенда е тръгнала. Аз съм чела тези публикации, но съм била в Скалата и съм учила там, и пяла – не съм виждала такова нещо.

–  Тогава кажете: как в родината на операта приемат българските гласове?

–   Да оставим легендите, но като става въпрос за българска певческа школа, всички казват, че нашата школа е много добра. И до ден днешен в Италия има нейни представители. Като кажат български певец, това е гаранция за качество. Чувала съм често: „Много доби гласове имате, изключителна школа имате!“ Затова съм се зарекла да успея лично да доведа един българин в Академията на Флорентинската опера, да го подготвя и да го представя за конкурс. Искам да убедя българин да се яви, не зная защо не се записват. Може би не знаят за конкурса, въпреки, че той е обявен по Интернет. В момента се счита, че Академията на Флорентинската опера е най-добрата академия. Директорите й са амбициозни, много опит имат с певците. Навремето там е била Мила Дюлгерова, но при друга дирекция. Обученията са двегодишни. Конкурсът се прави през две години и минава през няколко етапа. Първият е избор от видео. От явилите се например 600, избират 150-200, които се явяват в два тура и от тях остават осем. Но и в школата на Скалата беше така. От 500-600 останахме осем-девет.

Във Флорентинската академия, моят майсторски клас се казва „Стил и интерпретация“. Защото от ръководството оценяват положително моят различен прочит на образите.  Когато директорът ме помоли да поема тази работа, той ми предложи така да се нарича моят клас. „Накарайте ги, каза, да погледнат образите от по-различна гледна точка, за да станат по-нтересни.“

– С какви студенти работите?

– С тези, които са спечелили конкурса на тази много сериозна Флорентинска академия. Българи в момента нямам. Между другото, имам и една сливенска ученичка, работя с нея когато си идвам в Сливен или онлайн. Богдана Караиванова се казва, много талантливо дете, с много красив тембър. Определи се като мецосопран. Работим много активно. Имам и частни ученици в Италия. И освен във Флоренция, работя с една академия в Милано, която е за усъвършенстване в италианското пеене на корейски и китайски певци. С тях е много интересно, от  години преподавам там.

Даже имам много интересен случай. Дойде преди 4 години едно много талантливо момиче. Година и половина учи с мен, после влезе в италианска консерватория и сега, като отидох за първия си майсторски клас във Флоренция, намерих я там. Прегръдки, целувки… Отидох при директора и му казах: „Голям подарък сте ми направили“, той казва: „Не знаех.“ И аз не знаех. И тя не знаеше. Това са най-хубавите неща, които могат да се получат, значи на нещо съм я научила. Аз обичам да работя с млади хора.

– Какво ви носи преподавателската работа?

-Имам прекомерно много учители в рода си. И майка ми беше учителка, и леля ми, и много от роднините. Може би по родова линия съм наследила търпението. Много рядко ставам нервна като преподавам. За да бъдеш учител, трябва да имаш търпение. Не може да нервничиш, да избухнеш, ти трябва да влезеш в съзнанието на ученика си. Учителството ми носи удовлетворение с това, че предавам опит на млади хора. И когато някои се връщат, вече с кариера, за да поискат съвети, много съм щастлива, защото това означава, че нещо съм им дала. Така върви светът. Опитът, който човек има, е нужно да го предаде.

-Как подбирате учениците си?

-Обикновено идват, правим едно прослушване – трябва да чуя нещо, което да ме хване. Идвали са и хора, повредени от други преподаватели. Това става доста често. С глас много трудно се работи, много е отговорно. Достатъчно ми е да чуя един тон, който да ме хване емоционално, казвам си: „Този има талант.“ И започвам. Може в началото да е много трудно, но в един момент се получава. Аз им давам доверие, вярвам в тях и това ги кара да работят спокойно, отпускат се, премахват стреса. А като работят спокойно, аз мога да им обясня много неща, които те да възприемат. Дори и в самите майсторски класове! Те са кратки, правят се с хора, които вече знаят да пеят. Греши, който си мисли, че ще отиде на майсторски клас и ще си оправи проблемите – не! Майсторският клас е да дадеш нещо повече върху това, което един певец вече може да прави. Така е и в академията във Флоренция. В моя майсторски клас аз  преподавам това особено разчитане на образа и те много след това често идват при мен, особено когато имат важни конкурси и прослушвания. Защото конкуренцията е голяма. Ако представят нещо по-интересно, печелят. Много желаещи има за моите майсторски класове, това мен ме удовлетворява.

– Означава ли това, че сте спрели певческата си кариера? Кои бяха последните Ви ангажименти? И кои предстоят?

-Аз имам голяма концертна дейност в Италия и други страни. Ако питате защо съм по-малко в театрите, нека да си го кажа. Случи се така преди време, че заместих певица на един много мощен агент и на него това не му хареса. И той ми сложи бариера, която моят агент не можа да преодолее. Не можах да намеря друг агент, който да устои на натиска на този враждебен човек. Това са борби, които не обичам. И в театри съм пяла след това, но тази бариера на агенти не се случва само при мен, а и при други колеги. Тежко я изживях, но не се отчаях, намерих други начини – концертни изпълнения на опери. Започнах  аз самата да си организирам концертите с хора, които ме канят. Имах много хубави концерти с един оркестър от Милано, много пяхме с него, покрай Ковид малко се спряхме. С този оркестър имахме големи изяви около Ломбардия, Милано, даже записах „Реквием“ на Моцарт с тях.

Хубава връзка се получи. Със съпруга ми също заедно работим. Марцио Фулин дори е дирижирал Сливенския симфоничен оркестър при някои мои изяви. Бяхме започнали да представяме един оперен цикъл в Сливен. Направихме три опери – „Норма“, част от „Аида“ и „Джоконда“ и последното беше „Андре Шение“ с Калуди Калудов.

До 2006-2007 г. правихме тези цикли. Много хубаво се получиха съвместните ни изяви с нашия Сливенски симфоничен оркестър. Но след това прекъснахме, не зная защо, май беше трудно да се поддържа оперен репертоар, защото оркестърът не е оперен, липсваха много инструменти. Жалко, защото беше хубав цикъл. Сега в Сливен през май ще осъществим много интересно музикално събитие, с един много известен италиански тенор Фабио Арделианте – рецитал с популярни арии и дуети от опери.

-Как срещнахте своя италиански съпруг?

С мъжа ми се срещнахме в Миланската скала. Той беше преподавател, дойде втората година. Имаше в Скалата млади преподаватели, млади пианисти, с които работехме, за да си разучаваме ролите с тях. Във Флоренция също има такава практика. Самите те се обучават на този тип работа – и диригентска, и акомпаниаторска, защото с певци е трудно да се работи. Когато в едно интервю го попитаха как се влюбихте в жена си, той каза „Като ми изпя арията на лейди Макбет.“ Очаквах да каже нещо по-любовно, но той така представи чувствата си… Оттогава досега – 35 години заедно.

-Ходила сте много по света, но усещам, че сърцето Ви е в Сливен. Така ли е?

-Да, сърцето ми е в Сливен. Връщам се често и с любов заради сестричката си и заради града си, от който, както казва Бертолд Брехт, „нося една керемидка по света“. Корените ми са тук. Много обичам града си. И мъжът ми много го обича, харесва му да идва тук. Аз се радвам, когато от време на време ме побутва: „Кога ще ходим пак в Сливен?“ Той не обича да стои в София, където аз искам да си видя познатите, а той: „Не! Веднага в Сливен!“ Така и двамата вече сме „фенове на Сливен“. Аз тук съм раждана, но за него ми е чудно. Има някаква магия в нашия град…

-Имахте планове за съвместна работа с човекът-глас Красимир Аврамов, и той също от Сливен.

– Имаме идея да изпеем една песен, която е с оперен глас и глас на певец от неговия тип. Той я е пял. Сега е много зает, пътува доста навън, но ще стане песента, много е хубава. Казва се „Пие Йезо“ на латински, на един американски автор е. Трябва просто да намерим време да я направим и запишем. Песента обещава да стане интересна.

-В каква асоциация участвате в Милано с Вашия съпруг Марцио Фуллин?

-Моят братовчед Косьо Илиев ми е роднина по Шиваровата линия, неговата майка Жана Илиева е първа братовчедка на баща ми. Той ми каза: „Ами то е като нашето читалище, само че за оперна музика, нали?“ Не е точно така. Асоциацията е създадена, за да се подкрепят млади изпълнители, канят се и големи певци, понеже много работим с тях. Целта на тази асоциация е там да имаме сцена за изява на нашите ученици, да могат да правят концерти. По този начин младите изпълнители в Италия трябва, както казват италианците, „да си изградят костите“. Като излязат на сцената, вече да стоят стабилно. Искаме да поемем нещата и да ги развием, защото трябва да се продължат, те са много важни, включително за музикалната култура.

-Какво в музикалната култура на Сливен от миналото цените най-много?

-Хоровото дело, за което Методий Григоров даде много голям принос. И помогна на много млади хора, на малки деца и възрастни, да се докоснат до сериозната музика. Да не говорим за това, че много от нас – 6-7 души, станахме оперни певци…

-Кои сте, да припомним?

-Аз съм,, така да се каже, в началото на тази вълна. След това са Даниела Дякова, Камен Чанев, Елена Баръмова, Евгени Василев, Даниел Димитров – много сме. Моята майка и майката на Камен леля Димка бяха първи приятелки. Като го чу, Григоров каза: „Камене, ще ставаш певец и ти!“ – още когато той беше не с мъжки глас, а с детското гласче. Когато му мутира гласът, майка му дойде при майка ми, аз бях вече в Консерваторията: „Моля те, нека дъщеря ти да го чуе! Да каже тя, наистина ли трябва да учи пеене!“ Аз го чух и казах: „Разбира се, че трябва да учи пеене!“ И го заведох при моите преподаватели, но той после учи при Констанца Васкова. Моята преподавателка му каза безусловно: „Подготвяш се, избираш преподавател, изкарваш войниклъка и влизаш в Консерваторията.“ Големи приятели бяхме с него. И семействата ни бяха приятелски. Не мога да повярвам как ги изгубих и двамата с брат му в тази пандемия! Като се връщахме двамата в Сливен, колко пъти сме се събирали на бяло вино, много хубави спомени имаме. Близки сме от деца. Сестра ми също много играеше с него. Като се срещахме по-късно, той все се шегуваше: „Ти си виновна да стана певец! Ти ме води насам-нататък да пея…“ И си спомням, когато ми писаха от Сливен: „Камен почина!“, всичко в мен се преобърна. Беше ужасно!

-Вие също преминахте през Ковид след това…

-Аз също изкарах Ковид в Италия във втората вълна, бях в Интензивно отделение… Делта вариантът беше най-жестокият. Най-бързо развиващ се и най-агресивен! С мъжа ми заболяхме и двамата. Мен ме зарази ваксинирана с първа доза ученичка. Тя е била позитивна, но понеже е ваксинирана, не е усетила, дойде и ме разцелува: „О, маестра, маестра!“ И аз още същата нощ се разболях. Заразих и мъжа си. В началото не беше така тежко нито при мен, нито при него. След това се усложниха нещата. Той вдигна над 40 градуса температура на четвъртия-петия ден. Аз – с 39 и половина. Веднага извиках Бърза помощ, дойдоха, взеха го и аз им казах: „Но и аз съм така.“ Те не ми повярваха, защото аз ги викам и мислят, че съм по-добре. Оставиха ме сама. А Марцио го настаниха в болница с двойна бронхопневмония от Ковид. Аз зазлявах от минута на минута. И нощта, в която останах сама, усещах, че нещо страшно става, просто не можех да се движа. Даже не заключих вратата, ако се наложи да викам Бърза помощ, да могат да влязат. На другия ден помолих една позната да ми донесе бутилка кислород  вкъщи.  Бяхме си купили уред за измерване на сатурацията и гледам – започна да пада до 82-83. Обадих се на една лекарка, каза ми, че е много ниска. Слагам кислорода и си запазих час за скенер на дробовете на другия ден, ако доживея. И ми се обажда един мой ученик, който не стана певец, въпреки че имаше огромен глас, но това е друга тема. В това време сатурацията ми продължава да пада, въпреки че съм с кислород. Пита ме той как съм, разбра че не съм добре. И си спомням като в просъница, че той каза: „Веднага извикай линейка, няма да те оставя, докато не извикаш линейка! Ако не се обадиш ти, аз ще се обадя да дойдат да те вземат! Предпочитам да се обадиш ти, защото живея в Тоскана, да не звъня оттука! Да чуя, че викаш линейка!“ Аз вдигнах телефона с последни сили и извиках линейка. Сатурацията ми – 75. Пристигнаха за 3 секунди, със сирените. Хвърлят ме вътре, къде да ме водят обсъждат, решават в болницата, където е мъжа ми, която беше специализирана за Ковид. Заведоха ме при него в началото. Поставиха ме на системи с антивирусни препарати. Като ми сложиха скафандъра, лекарката забеляза, че нещо не е както трябва. Заведоха ме на скенер. Тя, като видя скенера, прехапа устни и – веднага в интензивното! Аз като чух Интензивно, викам си: „Край, свърших!“ Обръща се тя към мъжа ми и казва, мислейки че не я чувам: „Господине, не можем да ви гарантираме, че съпругата ви ще оживее.“ Дадоха му на него успокоителни, мен ме водят в интензивното, имах чувството, че ме водят към ада. Лекарката ме успокоява, че в интензивното долу са много добри, ще се опитат да направят всичко възможно да ме спасят. „Тук не мога да ви спася.“- каза. Спомням си, че като тръгвах надолу, хванах ръката на мъжа си и му казах: „Моля те, не изоставяй Мая!“ /сестра ми/. Мислех, че е свършено с мен. Заведоха ме долу, сложиха ме на една жестока интензивна терапия четири дни – спасиха ме.

–Какво усложнение сте направили?

-Пневмония с 80 процента затворени бели дробове. Цитокинова буря! Какво ли не ми сложиха, тръби навсякъде, че и без упойка, защото нямаше време, истински ад! Мъжът до мен в интензивното си замина. Аз имах късмет. Шест-седем месеца си възстановявах дишането, за гласа да не говорим, нямах достатъчно въздух. Белите ми дробове бяха много пострадали. И със специални упражнения, постепенно, малко по малко, накрая се възстанових изцяло. И след това, още не бях се съвсем оправила,  решихме с мъжа ми да подарим на лекарите, които ни лекуваха, един концерт. Тогава си бях счупила ръката, пях със счупена ръка. Час и половина концерт! Лекарите много оцениха жеста ни, а италианската телевизия ни засне и предаде в новините: „Излекувани музиканти, със специална благодарност към лекарите от болница „Луиджи Савко“ – вирусологична инфекциозна болница с големи традиции, която, като започна епидемията, специализираха за Ковид. После ми припомниха смешни неща. Като ме закарали в интензивното, аз съм се вайкала: „Ох, загубих си гласа!“ – Не живота, а гласа! Ами, за един певец гласът е животът, така е.

-Какво в музикалното дело и културния живот на Сливен Ви липсва днес?

-Липсва ми една личност като Сидер Сидеров. И като Стефан Хърков. И като Тодорка Бинева. И като Методий Григоров. Липсва ми работническата опера и майсторският клас на Павел Герджиков от Консерваторията, който идваше тук да се учи – аз също съм идвала да пея като студентка. Бях се опитала да възстановя поне студентската опера, но не можа да се получи. Това ми липсва в сливенския културен живот и дано да можем да направим нещо по този въпрос. Мисля, че поне студентската опера би трябвало и може да се възстанови.

Разговора води: Щилияна Василева

/Край/