СИРАК СКИТНИК – „МЪДРЕЦ, КОЙТО ПОЗНАВА ГРАНИЦИТЕ НА ИЗКУСТВОТО, НО И БЕЗКРАЯ НА ЖИВОТА“

• Сирак Скитник е сред интелектуалците с най-висок обществен престиж до средата на XX век. Широко известен и уважаван като критик, живописец, график, илюстратор, декоратор, сценограф, драматург, постановчик, поет, публицист, общественик, радиоръководител… „Радиото на Сирака излъчваше мечти“ – Петър Увалиев

Биография на Сирак Скитник (1883 – 1943)

Роден на 22 октомври 1883 г. в Сливен с името Панайот Тодоров Христов, в бедно семейство на текстилен работник. Част от личните си качества дължи на баща си – любознателност и сладкодумие. За майка му – Радка Гюлемезова, знаем малко.  Детството му преминава сред красивата природа в града под Сините камъни. Тук получава и основното си образование. Навършил юношеска възраст, социални причини го принуждават да тръгне по света.

„Един ден – разказва той в спомените си – баща ми, който често оставаше без работа, ми даде 40 лева с думите: „Синко, повече не мога. Виж къде и как ще изкарваш хляба си“. През 1898 г. постъпва в Семинарията в София и през тези четири години създава връзката си със софийската литературна бохема. Следва изявата му като поет и раждането на псевдонима. Ето неговият разказ пред професор Любен Димитров: „Един летен ден в Троянския манастир седнах под вековен дъб да си почина. Зарових пясъка пред себе си с пръчката, която държах. Беше ми тъжно и чувствах самотата и безизходицата на моята младост. Кой знае защо, написах за себе си думата „Сирак“ и спонтанно добавих към нея „Скитник“. Тъй се роди моят псевдоним.“

През 1903 г. завършва семинарията и започва да учителствува – първо в Никопол, после в родния Сливен. 1908 г . преобръща живота на Панайот Тодоров. Със спестените пари от учителстването, той заминава да следва живопис в Петербург и остава там до 1912 година.

Този негов престой в руската столица има особено значение за мирогледа му и за цялостното му оформяне като творец. Духовната връзка с учителя му Александър Николаев Беноа /архитект, историк на изкуството художник, критик, илюстратор, сценограф/, неговата ерудиция и талант, стават идеал и модел за Панайот Тодоров. Заедно с Беноа, учители на младия художник са Леон Бакст и Добожински. Големият художник Михаил Врубел е впечатлен от доброто образование по философия и класически езици на младия българин. Той го въвежда в трудно достъпните петербургски кръгове. Заради ненаситния му глад за знание му дават прякора „Гълтачът на пространства“. Приемат го в най-авторитетния кръжец „Мир исскуства“. Излага свои картини заедно с художниците авангардисти, сред които е и Марк Шагал. За да се издържа, рисува театрални декори и плакати. Публикува стихове в знаменитото списание „Аполон“, където печатат своите произведения Чехов, Горки и Блок. Платната му от този период са изпълнени с призрачните видения от „белите нощи“. През 1912 г. младият художник участва в изложбата на „Съюза на младите“ в Петербург. За картините си в изложбата получава насърчително писмо от Александър Беноа и Николай Рьорих. Прибира се в България. Участва в трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Връща се от войните с орден за храброст и с няколко шрапнела в гърдите, вследствие на които до края на живота си страда от задух.

В годините след войните Сирак Скитник започва своята публицистична дейност, като се стреми да пренесе в България онзи новаторски дух, с който се срещнал и който е научил в допира си с колосите на изкуството на 20 век в Петербург. Затова той оглавява духовния елит в София. През 1919 г., заедно с Николай Райнов и Иван Милев, създават движението „Родно изкуство“, за да се сроди изобразителното ни изкуство с експресивната прелест на старата българска икона, миниатюра, стенопис, тъкани и орнаменти, митове и легенди. Така се сливат българското и европейското, националното и универсалното, традиционното и съвременното, фолклорното и индивидуалното. Сирак Скитник не само пише за тези нови канони, но и рисува така. Забележително е сътрудничеството му в списание „Златорог“, където е поканен от Владимир Василев, и списание „Везни“. През 1919 г. той пише във „Везни“: „Има само едно вечно младо и истинско изкуство, елементите на което можем да намерим при иконописците и при майсторите на картините от Възраждането ни.“

Заради тази своя обществена дейност и изградения си авторитет художникът и критикът Сирак Скитник е избран от гилдията за пръв председател на Общото дружество на художниците, от което по-късно се ражда Съюзът на българските художници.

През 1923-1924 г. той е драматург и артистичен секретар на Народния театър и поставя пиесата на Морис Метерлинк „Монна Ванна“. За това негово режисьорско и художническо изпълнение дълго се говори като за събитие.

Идва 1935 г. и Сирак Скитник е назначен за началник на радиоразпръскването в България и главен уредник на Българското радио. Мисията си вижда в изграждането на радиото като културен институт на България. И го прави.

Умира на 5 март 1943 година.

От сайта на БНР

https://bnr.bg/aboutbnr/page/biografia-na-sirak-skitnik-1883-1943

Значителен е приносът му за издигане авторитета на радиото

… Мнозина се питат защо Сирак, защо Скитник? Публицистът Стефан Станчев отговаря така в „Златорог„: „Сирак, защото се освобождава от властта на миналото, и скитник, защото пътува извън позволения синор на бъдещето. С прозрачния поглед на мъдрец, който познава границите на изкуството, но и безкрая на живота.”

В града на Нева Сирак Скитник представя и първите си картини. Твърде млад издава и стихосбирката „ Изповед“, откроява се и с публицистика и театрална критика в изданията „Златорог“ „ Хиперион“, „Съвременник„ ,”Слово“. Участва и в трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Връща се с офицерско звание, но и с парче от шрапнел в гърдите, което, по думите на Елисавета Багряна „никога не намери време да извади”. И когато в края на месец ноември 1929 г. за първи път в ефира прозвучава сигналът на „Родно радио“, България става една от първите страни в света, усвоили ”Чудото на 20 век”. А с наредба-закон от 1935 г. радиото става държавно с името Радио София, а за негов директор е назначен именно Панайот Тодоров Христов, познат с артистичния си псевдоним Сирак Скитник. Заедно с изтъкнати инженери, той ръководи строежа на първия национален предавател на средни вълни край Вакарел с мощност 100 киловата.

Значителен е приносът на Сирак Скитник за издигане авторитета на радиото, със стремеж да е сред първостепенните ни културни институции – Народния театър, Народната опера, Народната библиотека, Народния музей. Това добре проличава и от програмното съдържание на емисиите на Радио София – беседи за българската литература, история, народно творчество, изобразително изкуство, музика, религия.

През 1938 г. се ражда и радиотеатърът. Като автори на пиеси се проявяват Ангел Каралийчев, Елисавета Багряна и др. Именно Сирак Скитник остава творец-градител на отечественото ни радио, защото беше повярвал в него. А Петър Увалиев казва: „Радиото на Сирака излъчваше мечти”.

Димитър ПАЛАШЕВ

http://www.nabore.bg/statia/sirak-skitnik-jivyal-s-shrapnel-v-gardite-1482-14

Из интервю за сайта „Ирида Сливен“ – Проф. Ружа Маринска, носител на наградата „Д-р Иван Селимински“ за публицистика, историко-краеведчески изследвания и опазване на културно-историческото наследство на Сливен и сливенския край

… Лично аз, признавам си имам пристрастие, но смятам, че Сирак Скитник е действително големият български живописец. Това не са го разбирали дори неговите съвременници навремето, те по-скоро са го почитали като художествен критик ( „Каквото каже Сирака и т.н.) Но за тях живописта на Сирака е била твърде смела може би, те не са осъзнавали напълно качествата на тази живопис. Аз обратно, от най-ранни години, студентските , имах подарена от баща ми една фотография на Сирака и тя неизменно стоеше над писалището ми. Да, имам стара слабост към него и съм убедена, че той е един от най-големите български художници и безспорно най-големият български художествен критик.

… Аз съм писала доста неща за Сирака, но как да Ви кажа, тук също ми е много тъжно, че има много бели петна. Когато Сирака се връща от Русия, той, освен голямата си дарба, дължи своя интелектуален заряд на тази голяма и модерна руска школа, в която се озовава, във вихъра на най-бурните художествени движения тогава. В Русия той общува с невероятни хора, не само художници, а и театрали, поети. Тази художествена школа, в която той е учил – на Екатерина Званцева, е невероятен център… И се оказва, че когато Сирака се връща в България по стечение на обстоятелствата – войни, революции и т.н., той не мисли, че се връща завинаги. Затова и част от работите му са останали там, ние не ги знаем къде са. После се оказва, че връщането е невъзможно. И при съпруга журналист, преводач и т.н. – небезизвестната Сеячка Олга, никой не го пита, никой не записва някакви спомени, негови разкази за хората, с които е общувал. Аз направих едно върховно усилие, когато беше юбилейната му изложба в Софийска градска галерия през 2013 година – написах една голяма студия за Сирака и Русия, която излезе в „Проблеми на изкуството“, в която се опитах по най-различни линии да събера някои факти.

… А иначе, преди години, с една моя бивша дипломантка и колежка, направихме опит да съберем всичките му текстове. Но това беше в друго време – дигиталните форми още не бяха в ход и всъщност, ние ги снимахме с фотоапарат. После аз пътувах, тя имаше други проблеми… И се оказва, че сега е много трудно да обработим този масив. Защото, като изключим томчето на Кирил Кръстев с избрани статии от Сирака, няма нищо друго от него. А той е безспорно най-големият български художествен критик, това е без съмнение. Не отричам Чавдар Мутафов, но за Сирака говорим и като обем на художественото творчество, и като въздействие върху публиката. Защото Сирака е имал във всеки брой, всеки ден колонка във вестника – моделираща общественото мнение. След това – по-големи фейлетони, художествена седмица е водил. И вече за радиото да не говорим. Така че той е имал не само своя възглед за изкуството, изключително точен и с виждане за това, което е не традиционното, не е консервативното, а наистина е новото, свежото, важното. И от този масив сега продължаваме да се чудим: как да намерим форма да се издаде един такъв том с текстовете на Сирака?…

Из интервю на Щилияна Василева