СТАНКА ПЕНЧЕВА: „В МОЯ ГРАД ВЪРВЯТ РЕДОМ НОЖЪТ И СЛОВОТО“

• „Сливен не е легенда, не е град-измислица или приказка … В него духът и делата са действителна проява. Богатствата му са плод, чедата му са дух, синовете му са творци, създатели, борци.“ – д-р Симеон Табаков

… На един ятаган в сливенския музей пише: „На ръката подобава ножа, а на езика – словото!“ И в този край, където мъжките десници наистина са умеели да боравят с ножа, мисълта и словото са били поставяни наравно с оръжието.

Започнах размислите си с Балкана – символ на храброст и мъжество. Но духът на моя край е много по-сложен. И наистина, какво по удивително от това: един край, известен в цяла империя със своето богатство, с мравешката работливост на населението си, един край на овчари и абаджии изведнъж става пръв със своите „царски душмани“, с хора, зарязали дом, дюкян, имане. Чедата на тоя край са имали дързостта да презрат „пари, коне и жени“ в името на нещо нетленно. Между страхливото благоразумие и риска – те са имали силата да изберат риска. „Ако орачите да би мислили – пише Панайот Хитов /научил се на четмо и писмо на четиридесет години!“/, – ако орачите да би мислили, че годината ще бъде суха и неплодородна, те би останали гладни; и ако войниците се уплашат от смъртта, то не са вече войници.“

Поели веднъж завинаги риска, вървят редом ножът и словото, храброто сърце и дръзката мисъл. И бих повторила тук думите на Симеон Табаков, пръв и единствен опитал се да създаде историята на този край: „Сливен не е легенда, не е град – измислица или приказка … В него духът и делата са действителна проява. Богатствата му са плод, чедата му са дух, синовете му са творци, създатели, борци.“

Някаква вътрешна стихия, подобна на вятъра и водата, е тласкала тукашните хора към далечни земи, към подвизи на ножа и словото. Какво на пръв поглед хаотично, а всъщност дълбоко закономерно смешение на явления и съдби, една от друга по-чудни.

Евгени Курдов, Сливен, линогравюра, 1972 г.

… Преди да преживее и опише своето „Житие и страдания“, преди да стане Софроний Врачански, поп Стойко от Котел преписва Паисиевата история и добавя накрая страшно и тържествено: „И който я усвои или открадне, да е афоресан и проклет от Господа Бога… И туч, и желязо, и камик да се стопи, той – ни во веки!“ /Не ви ли напомня това клетвата на Стоиловите момчета – „земята да не приеме оногова, който стане предател…“/ Добри Желязков създава първата текстилна фабрика в поробена България и в цялата турска империя, и пак сливенски строител  ще я проектира и построи; д-р Петър Берон от Котел написва своя „Рибен буквар“, а Антон Иванов от Сливен го отпечатва в Брашов.

Първият български художник, учил в Атина и Рим – Димитър Добрович, се сражава в редовете на гарибалдийците, а в същата тази година – 1848, учителят Михаил Колони, също сливенец, ще застане на страната на революцията  върху парижките барикади. И още една странна съдба: когато четата на Хаджи Димитър влиза в първото си сражение в лозята на Караисен, между първите жертви е едно деветнайсетгодишно момче, най-младият четник – Александър Василев. Роден в Плоещ, син на сливенци, изселили се след оттеглянето на ген. Дибич Задбалкански, Александър е видял за пръв път преди два дни земята на дедите си и е възкликнал: „Това ли е България? Колко хубаво било моето отечество!“ Момъкът бил и талантлив, „многообещающ“ поет… „На ръката подобава ножа, на езика – словото.“

Моят град – гордея се с това – е република на словото. Започнало се е с неутолимата жажда за знание: от оня затрогващ надпис върху стогодишното котленско училище: „Помогни ми да те возвися“ , до удивлението на англичанина Макгахан през 1876 година: „Аз бях твърде учуден, като видях в отдалечения кът на почти никому непознатите Балкани едно такова добре направено училище с всичките съвременни учебни спомагателни потреби… Мисля, че българският градец Сливен в педагогическо отношение, както и във всяко друго, може да се сравни с подобни градчета във Франция и Англия.“

Снимка: Молебен в Сливенската мъжка гимназия „Добри Чинтулов“, 1935 г.

Научили се на четмо и писмо, момчетата от моя край поемат после към университети и академии, посягат към палитрата и перото. Тук словото не се е раждало просто от копнеж за отвлечена красота, за звънки съзвучия. То е имало предназначението и поразяващата сила на оръжието. Тук словото и металът са се изравнили, претопили в една сплав. И от тая сплав са излети песните на даскал Добри, наречени от Константин Константинов „безплътен авангард на свободата“… Имало е петвековна мъка, имало е наточени ножове и глави, готови да се отделят от раменете. Само песен е нямало. И тя е дошла – писана в стаичката с нисък таван, излетяла с крила на орел, за да я пеят по цяло българско, където има „мъжко сърце и българско име.“ Не е имало тогава издателства, не са се плащали хонорари – песните на Добри Чинтулов са се отпечатвали направо върху горещата плът на сърцата. Тихият даскал е получил за барутните си песни най-високото възнаграждение: да надживеят те и него, и времето, за което са писани.

Снимка: 1922 г. Честване на 100 години от рождението на Добри Чинтулов в Сливен

Стогодишен прах лежи над онова време, сменяли са се поколения. Но където и да си, който и да си – когато юнакът те позове с тръбата си , в теб еква оня вечен вятър и простенва Балканът, с лесовете и канарите, с изворите и гръмотевиците си…

                              Станка ПЕНЧЕВА